Споразумението за прекратяване на огъня в Сирия, постигнато между руския президент Владимир Путин и турския му колега Реджеп Тайип Ердоган няма да донесе трайна стабилност в страната. Срещата в Москва между двамата упорити съперници не успя да допринесе за преодоляване на сериозните им различия.

Единственият ѝ резултат бе палиативното решение за намаляване на напрежението в руско-турските отношения, което заплашваше с военен сблъсък. Не бе даден старт за нужния политически процес в Сирия, нито бе приета пътна карта за трайно примирие. Нещо повече – тя представляваше отстъпление от формата от Астана, който включва и Иран.

Изолирането на Иран, въпреки участието на проиранските шиитски милици от Ирак , Пакстан и Афганистан , и на „Хизбула“ в битката за Идлиб, означава две неща: 1) че и Путин, и Ердоган, изтласкват от политико-дипломатическата арена останалите играчи в Сирия, на които се отрежда второстепенна роля; и 2) че избухването на вирусната епидемия в Иран е стреснала властите в Техеран, особено на фона на нежеланието на моллите да предприемат предпазни мерки, считани за антирелигиозни (например забрана на масовите молитви в петъчни дни за дълго време напред).

От своя страна ливанската „Хизбула“, чиито отряди се сражават за Идлиб на страната на правителствените сили , също се превръща в заложник в играта на двамата големи. При това тази организация е изправена и пред други регионални и вътрешни предизвикателства за съществуванието си. Такава е ситуацията и в самия Ливан,  който „Хизбула“ се стреми да постави под свой контрол.

Що се отнася до сирийския президент Башар Асад, той бе отсъстващият участник в срещата в Москва. Трябва да се отбележи, че самият Ердоган трябваше да се съгласи с желанието на Путин въпросната среща да се проведе именно в руската столица, след като отхвърли двата предложени му от турския президент варианта – Анкара или Сочи.

Приоритетите на Путин и кризата на Ердоган

Ердоган смекчи тона си по отношение на Европа, след като западните столици го обвиниха в изнудване на ЕС чрез „сирийските бежанци“. Това негово решение бе резултат на нежеланието му да открива допълнителни фронтове, които биха увеличили изолацията му. Очевидно е, че Турция няма голямо влияние в НАТО. САЩ също нямат доверие на Ердоган, особено след като той закупи руски комплекси С-400, въпреки възраженията на Вашингтон и другите членове на НАТО. Тук трябва да се отбележи, че все още трансферът на въпросните комплекси не е завършен, а САЩ продължават да търсят някаква възможност за проваляне на турско-руската сделка чрез доставка за Анкара на съответната американска противоракетна система „Патриот“.

Като цяло може да се каже, че амбициите на Ердоган не се ограничават до Сирия, а имат по-мащабни регионални измерения, както и съответните вътрешнополитически основания.

От друга страна се вижда, че реализирането на приоритета на Путин, съвсем няма да е лесно, както прогнозираха онези, които провидяха в лансирането на астанинския формат някаква панацея. Русия няма абсолютен контрол върху събитията в Сирия и в никакъв случай не може да се твърди, че е постигнала стратегическа победа на този фронт. Битката за Сирия ще продължи, а това означава, че бедите на сирийския народ ще продължават. Тази страна се намира в безпрецедентна хуманитарна катастрофа.

За Ердоган срещата на върха в Москва беше разочарование и може би също порежение, тъй като руската страна не се съгласи с двете основни искания на Анкара: оттеглянето на сирийските сили от завземите територии в последните дни, и начертаването на разделителни линии, както и прекратяване подкрепата на Путин за сирийски атаки, както и като цяло отказ от руска военна помощ за режима на Асад.

Тези искания обаче срещнаха решителен отказ както от Путин, така и от руските военни. Според информирани източници, на които се позовава уебсайтът „Илаф“, Путин е дал да се разбере, че няма да се откаже нито от Сирия, нито от подкрепа за Асад. Причината е, че понастоящем сирийският президент продължава да има ключова роля за гарантиране трайно руско военно присъствие в страната и в този смисъл е незаменим играч. Освен това, ревизиране на руската подкрепа би означавало Путин да не удържи на дадената дума, което би било счетено за неприемливо, дори пред опасността от руско-турски конфликт.

Путин от своя страна не получи онова, което искаше от Ердоган, а именно: предприемане на военни операции срещу онези, които Москва нарича терористични групировки. Според руски източници, по този пункт Путин бил категоричен: няма да има решение на проблемите, нито качествено подобряване на двустранните отношения, ако Ердоган не даде „сериозни гаранции“ за справянето си с терористите. Турският президент обаче не се ангажирал с такива. Освен това по време на съвместната пресконференция турският президент беше напълно ясен, че ако Асад продължи военните си действия срещу турските сили, турската реакция ще бъде още по-тежка от досегашната.

Споразумението за прекратяване на огъня без гаранции означава, че от руска гледна точка става дума за печелене на време. В това отношение дори преговорите между двамата министри на отбраната за установяването на „безопасен коридор“ не са достатъчно сериозна крачка напред, а по-скоро индикация, че диалогът между двете военни ведомства ще продължи.

Няма споразумение за мирен изход

След като няма напредък по главния въпрос , сегашното прекратяването на огъня е само временна мярка. Все още няма победител в идлибската сложна шахматна партия – нито Турция, нито Русия, нито Иран или „Хизбула“ и подкрепяния от Москва Асад. Така че всичките тези играчи ще продължават да търсят изгоден за тях изход от тази война.

За Ердоган евентуален край на партньорството с Русия би означавало отслабване на преговорните му позиции в сложните му взаимоотношения с натовските съюзници и по-специално със САЩ. Но това изглежда неизбежно при продължаващо настояване от турска страна за контрол върху Идлиб, тъй като Москва няма да отстъпи в подкрепата си за сирийската страна в конфронтацията с Турция.

При липсата на изгледи за политическо решение и настояването на Ердоган изборите в Сирия да се проведат след връщането на бежанците в страната им, сирийският терен изглежда отворен за допълнителни сложни предизвикателства пред Ердоган. Такъв например е проблемът с кюрдите в Сирия, които са свързани с проблемите на кюрдите в Турция. стремежите на сунитското ръководство. Именно тези избори са съдбовни за реализиране замислите лично на Ердоган, който би искал да постигне успех с подкрепата си за „Мюсюлманските братя“ и на сунитските ислямисти както в Сирия, така и в Турция. А и като цяло, Ердоган е поставен в сложната ситуация да има за съюзници ислямисти, екстремисти, а понякога и терористи, докато опонентите му включват сили като Русия, Европа и САЩ. Тук трябва да се има предвид, че докато Вашингтон се солидаризира с него на думи, наблюдава с критично око авантюрите му в Либия и не забравя голямото си разочарование от сделката на Анкара с Москва за внос на руските С-400.

От друга страна обаче, не бива да се пренебрегват и трудностите пред Владимир Путин. Въпреки нежеланието на руския „цар“ да влезе във военна конфронтация с Турция, руският генералитет вече губи търпение пред онова, което счита за провокации от страна на Турция и конкретно на Ердоган. На второ място, зациклянето на политическия процес в Сирия по вина на Асад  поставя предизвикателства и пред руското ръководство, което досега считаше, че владее положението в тази страна.

На трето място, с отлагането на окончателното решение на конфликта Путин е изправен и пред спад на подкрепата на руската общественост за сирийската операция. На четвърто място е опитът на САЩ да извлекат предимство от установяването на контрол върху богатите на петрол провинции на Сирия да не попадат отново в ръцете на групировката „Ислямска държава“, докато Русия е ангажирана с двойната битка срещу Турция и терористическите формации. Губейки Турция като съюзник, Кремъл също така се лишава и от постигнатото разединение в рамките на НАТО, което на практика повиши цената на руската намеса в сирийския конфликт.

За Иран и „Хизбула“ предизвикателствата са многобройни и многопосочни. Тяхното сътрудничество с Русия  в Сирия е подложено на изпитания предвид засилващите се различия с Русия. Техеран и шиитските им съюзници са инвестирали твърде много в тази страна и днес са изправени пред дилемата: ще продължат ли да бъдат фактори в сирийската криза или ще бъдат принудени, поради собствените си проблеми, да напуснат Сирия.

Второто може да стане реалност поради напълно непредвидима доскоро причина – разпространението на корона вируса в Иран и неспособността на управляващите да се справят с евентуална пандемия. Трябва да се отбележи, че при управлението на моллите липсва дори механизъм за оценка степента на опасност от вируса, както и за контролирането на здравната ситуация. По думите на ирански журналист, „икономиката на тържищата не може да спре епидемията“ и „карантината е чужда на нашата култура“.

Горепосоченото показва, че по всичко изглежда корона вирусът ще принуди Техеран да ограничи външната си заангажираност в Сирия, както и в Ирак и Ливан. Това не означава, че „революционните гвардейци“ или елитният корпус „Кудс“ ще спрат своите операции по фронтовете на тези държави, както и в Йемен, нито че иранското ръководство ще ревизира експанзионистичните си политики и ще седне на масата на преговорите за ново ядрено споразумение, както я призовават американци и европейци. Според експерта Фахир Султан, който следи отблизо иранската политика, не може да се очаква някаква по-гъвкава позиция от страна на аятолласите, дори в условията на здравна катастрофа.

„Хизбула“ също е в трудна ситуация, не само поради засилващата се изолация от страна на ливанската улица, но и поради американските санкции, които преследват тази организация дори на африканска територия. Подобна е ситуацията и с други играчи в сирийската драма и не на последно място с режима на Башар Асад.