Публично достояние са доказателствата за умишленото прикриване на Китай на огнището от коронавирус в Ухан. Комунистическата партия прикриваше информация за вируса, не се опита да го овладее и му позволи да се разпространява неограничено в решаващите дни и седмици.

Режимът постави под заплаха не само своята държава и собствените си граждани, но и повече от 100 нации, които сега са изправени пред потенциално опустошителни огнища в рамките на териториите си.

Не само това - китайското правителство цензурира и задържа онези смели лекари и медицински служители, които се опитваха да задействат алармата и да предупредят съгражданите си, когато разбраха пред какво са изправени.

Някои американски анализатори и представители на Демократическата партия обвиняват Доналд Тръмп и републиканците, че наричат пандемията „вирус от Ухан“ и многократно посочват Китай като източник на пандемията. 

Като избра името COVID-19, Световната здравна организация специално избегна да спомене Вухан. И все пак, като не акцентираме върху мястото, откъдето е започнала епидемията (нещо, за което Китай настоява), ние рискуваме да подценим или дори забравим ролята на Пекин в разпространението на болестта извън нейните граници.

В исторически план Китай и преди се е провалял с бързото овладяване на епидемиите, включително от ТОРС през 2002 и 2003 г. Но небрежността на китайските лидери през декември и януари - много повече от месец след първото огнище в Ухан - далеч надминава тези забавени реакции.

Краят на миналата година беше времето на властите да действат и, както отбеляза Никълъс Кристоф от "Ню Йорк Таймс", "те действаха решително - не срещу вируса, а срещу уисълблолърите, които се опитваха да привлекат внимание върху заплахата за общественото здраве".

Това позволи на вируса да се разпространи по целия свят. Тъй като Комунистическата партия на Китай се преструваше, че няма за какво да се тревожи, Ухан беше щедър разпространител на вируса.

Правителството блокира Ухан едва на 23 януари - седем седмици след първоначалната поява на вируса. Както показаха събития в Италия, САЩ, Испания и Франция, за седмица може да се случат много неща, какво остава за седем. Дотогава кметът Джоу Сиануан призна, че над 5 милиона души вече са напуснали Ухан. 

Но това не е всичко. В статия от 2019 г. китайски експерти предупреждават, че е "много вероятно бъдещите огнища на коронавирус, подобни на ТОРС или Близкоизточния респираторен синдром, да произхождат от прилепи и има голяма вероятност това да се случи в Китай". 

В статия в научно списание от 2007 г. специалисти по инфекциозни болести публикуват проучване, в което се твърди, че "наличието на голям резервоар от вируси, подобни на ТОРС, в подковоносовите прилепи, заедно с културата на консумиране на екзотични бозайници в Южен Китай, е бомба със закъснител. Не бива да се пренебрегва възможността за повторна поява на ТОРС и други нови вируси от животни или лаборатории, и следователно не бива да се игнорира необходимостта от готовност". 

Тя бе игнорирана. 

Политологът Андрю Михта бе обвинен в расизъм, след като посочи това, което всеки трезвен поглед върху доказателствата, разкрива. 

"Въпросът за вината е лесен за отговор", написа той в The American Interest.

Китайската страна, казва той, е виновна.

Но някой ще каже - сега ли е времето да се обвиняваме? Да, точно сега е. 

Отчитането на отговорността при катастрофа - особено такава, която може да опустоши цели държави и да остави хиляди мъртви по пътя си.  Това е от значение, особено когато китайските служители се опитват да се възползват от кризата и да започнат дезинформационна кампания, която разпространява тезата, че американската армия е изобретила вируса. 

Много преди новият коронавирус да се разпространи в американските градове, китайският режим вече доста творчески "тролваше" американски публикации, прогонваше американски журналисти и се оплакваше, че е жертва на дискриминация от всечки, който критикуваше ролята на Китай в неправилното овладяване на епидемията. 

Фактът, че китайските говорители обвиняват в расизъм и предразсъдъци е донякъде сюрреалистичен, като се има предвид, че това е режим, който е поставил над 1 милион мюсюлмани и етнически малцинства в лагери за „превъзпитание“.

Разбира се, американците ще трябва да бъдат бдителни и да не осъждат азиатците в тяхната цялост или китайците в частност.  Китайските граждани изстрадаха достатъчно покрай епидемията. Китайското ръководство обаче е съвсем отделен въпрос.

Правителството не е раса. Това е режим - и със сигурност е един от най-лошите и брутални в живота ни. Критикуването на авторитарните режими за това, което правят извън собствените си граници и срещу собствения си народ, е просто говорене на фактите. Да правим нещо друго, означава да се откажем от анализа и точността в името на ухажването на режим, който не заслужава такова внимание.

Онези американски критици, които повдигат въпроса за расизма, сами по себе си неволно сриват разликите между авторитарен режим и онези, които живеят под него. Твърде много хора също сравняват от морална гледна точка китайския режим и Доналд Тръмп. 

Това отношение трудно може да се вземе насериозно. Тръмп не пречи на медиите да анализарат коронавируса; той не отстранява критиците си. Характерът на един режим има значение. И затова аз, например, се радвам да живея в демокрация, било то и опорочена, в това време на безпрецедентна криза. 

След кризата, когато и да приключи, отношенията с Китай не могат и не трябва да са като по старому. Така или иначе нищо няма да бъде същото след като стане ясен мащабът на разрухата. Разбира се, останалият свят ще трябва да съжителства с китайското ръководство, докато то стои на власт.

Но тази пандемия най-накрая би трябвало да премахне всяка останала надежда, че китайският режим може да бъде отговорен глобален актьор. Не е и няма да бъде такъв.

Анализът на Шади Хамид е публикуван в The Atlantic, откъдето го препечатваме.