Вярвам, че сега дисциплината е спасителна и избирам да се доверя на експертите. Затова одобрявам и спазвам наложените мерки за изолация срещу разпространението на COVID-19 в България и света. Едновременно с това промъкващата се или съвсем ясно заявена (обръщението на Макрон, указите на Орбан и т.н…) милитаристична реторика и въобще употребата на езика от страна на властите навсякъде по света поражда у мен някои неизбежни размисли около естеството на това, през което минаваме всички, както и някои смътни предчувствия за това, което (може би) предстои.

Посланието е ясно. Във война сме. Тя е глобална. Мобилизираме се. Готови сме за отбрана. Жертваме свободите си сега, за да живеем по-добре после.

Сигурно всяка война в историята на човечеството е започвана с цел добруването на тези, които я започват. С нагласата, че каузата е справедлива, но и с убедеността, че ще свърши бързо (последното е особено важно).

Първата световна война например, наречена още “войната, която трябва да сложи край на всички войни”, е трябвало да приключи за месеци. Но отнема 4 години, милиони загинали, десетки милиони осакатени и завършва с епидемията от испанския грип, която убива още между 20 и 50 милиона души.

От разрухата на Първата световна война се раждат две нови епидемии — червената комунистическа напаст и кафявата чума на националсоциализма. От тях пламва и Втората световна война, която е планирана да приключи докъм зимата на 1940 г., но свършва 5 години по-късно с 70-85 милиона човешки същества, загинали по бойните полета и домовете си, в геноцид, в концлагери, в кланета, глад, бомбардировки. Кафявата чума е победена, но червената триумфира и се превръща в истинска пандемия, обхващайки Източна и Централна Европа, Китай, Корея, Куба, части от Африка. В България тази болест само за няколко месеца в края на 1944 г. убива близо 30 000. Други десетки хиляди са бити, затваряни, осакатявани, инквизирани, изселвани, пращани в концлагери и репресирани всячески дълго след това. По-късно вирусът на тази червена чума сякаш отслабва и мутира, но за повече от 40 години комунистическата пандемия затваря под обсада Източна и Централна Европа, а символ на тази обсада е Берлин, където западната част на града е оградена от висока стена, за да не “зарази” източната с демокрация и нормалност.

България беше под обсада, оградена отвсякъде с бодлива тел, охраняваше се зорко и наказанието за нарушението на тази обсада беше затвор или отстрелване на “местопрестъплението”.  

По-лека форма на карантина беше местоживеенето - ако си роден в провадийско село например, не можеш просто ей така да заживееш във Варна, докато не ти бъде издадено варненско “жителство”. Ако си роден във Варна, не можеш да работиш в София, защото нямаш софийско жителство, ако си роден в България, не можеш да пътуваш ей така дори в братската заразена Румъния, а какво остава за незаразени държави като Гърция, Швеция, Франция и т.н… Това беше живот под политическа карантина в условията на студена война. Не сме го забравили.

Няма как това, което се случва сега, да е кой знае каква новост за нас, българите.

Нито ще бъде новост задаващата се икономическа криза. Познаваме немотията. Всичко ще издържим. Още повече че жертвите от COVID-19 и в най-засегнатите от тази война страни са несравними с посочените по-горе от последните 100 години.

И езикът на големите световни сили - мобилизиращ обществата си за нова война - сам по себе си не е плашещ. Разбираем е. Защото явно този език трябва да подготви и обезпечи бъдещи свръхизвънредни действия, породени, или не от настоящата пандемия. Това е език, който ни уверява, че тази война е и глобална и неизбежна, а вероятно и започнала. Икономическите мерки, които чуждите правителства предприемат за нуждите на тази война, са решителни - безпрецедентно печатане на пари (за нуждите на бизнес и население), трансформиране на предприятия като General Motors за производство на животоспасяващи оръжия и т.н… Политическите и законодателните решения са навсякъде бързи и най-общо военновременни, а именно - ограничаване на граждански и лични свободи, използване на всякакви технологии за контрол на населението, сурови наказания за неспазване на карантина, непропорционални глоби за нарушаване на забрани, вечерен час и т.н…

Европа и светът са под обсада.

И във война.

И докато в предишните големи войни човешкият живот е жертван в името на идеалите, в тази война идеалите са първата жертва на страха от загуба на човешки живот.  Доколко и как правителствата по света използват тази пандемия за различни вътрешни и геополитически цели, предстои да (не) разберем. Война, която няма видим противник, може да продължи толкова, колкото трябва.

Но е факт, че рано или късно всяка световна война свършва и след всяка война светът се пренарежда.

И тук идва онзи въпрос, който - съзнателно или не - е в главите на всички ни.

България - за пръв път от две световни войни насам и по обясними причини, независещи от управляващите ни - изглежда, е на правилната страна.

Да припомня, че участието ни в Първата световна започва с високите идеи за национално обединение и приключва с национален колапс и катастрофа на колективния дух за десетилетия напред. Втората световна война завършва за нас с унищожаването и подмяната на интелектуалния капитал на страната, последвано от разграбването и преразпределянето на националния икономически ресурс. Студената война ни остави с опустошена от петилетни планове икономика и разсипано селско стопанство.

Как ще излезем след тази поредна глобална война, в която не само светът, а и България предстои да се пренареди? С нов опит, по-добро управление и по-консолидирано общество, или пак в отбора на губещите?

Трябва да слушаме много внимателно думите на световните лидери, да четем между редовете на властимащите у нас, да следим речевото им поведение в медиите и действията им в реалността. Защото това, което днес са просто и само техни думи, утре може да прерасне в живота ни.

А кой от нас иска да го прекара под обсада?

---

* Текстът е написан специално за Клуб Z.