Наум Шопов: Обичам тази реплика – сякаш не съм живял

Наситената богата душевност и разноликата същност на един от най-големите актьори в историята на българското кино и театър показва биографичното издание „Наум Шопов. Бележки от един живот”. Книгата под редакцията на Георги Тошев е посветена на 90-годишнината от рождението на актьора и излиза в рамките на поредицата „Любимци на публиката” на издателство „Книгомания“.

Наум Шопов е една от най-загадъчните публични личности у нас, не говори за себе си и не дава интервюта. Първоначално той отказва поканата на Георги Тошев да запише неговите спомени. Но преди десетилетие, на прага на своите 80 години и изправял се вече веднъж пред смъртта, актьорът узрява за тази идея и чрез Кольо Карамфилов се свързва отново с журналиста с думите:

„Време е! По-добре е аз да го разкажа, а не след време, когато ме няма, други да го преразказват с лъжи!“

Всички тези текстове фрагменти, включени в „Наум Шопов. Бележки от един живот”, са последните размисли и послания на актьора, записани в болничната стая. Книгата разказва от първо лице впечатленията на актьора за неговите роли и предизвикателства, спомените му за редица емблематични личности като Емилия Радева, Въло Радев, Володя Янчев, Едуард Захариев, Катя Паскалева, Леон Даниел, Асен Шопов, Благовеста Кабаиванова, Крикор Азарян, Венета Карамихова, Стефан Данаилов, Георги Калоянчев, Иван Кондов и др. Впечатляващи са разсъжденията му и по чисто житейски теми като обичта и любовта, приятелството, предателството, за несправедливостта и гнева, който буди тя, за театъра и отдадеността на професията, за личните му демони, за изкуството, музиката (особено джаза), за книгите и четенето, за чувството да си „на ръба”, за надеждата и спасението, за последната мечта. Все неща, които трудно узнаваме дори за близките си приятели.

Книгата проследява успешния път на Наум Шопов в театъра и киното, който започва с ранното му детство зад кулисите на старозагорския театър в семейството на артистите Мара и Христо Шопови, със забраната да получи висше актьорско образование, с първите изяви на сцена още в ученическите години, със спектаклите първо в театрите в Стара Загора и Пловдив, по-късно вече в „Българска армия” и в Народния театър, за изгонването от София след поставянето на „Да се провреш под дъгата” от Георги Марков и пребиваването в Бургас, за удостояването с Младежката театрална награда в Пловдив и три пъти с „Аскеер”.

Искрено и с преданост говори Наум Шопов за талантливия режисьор Леон Даниел, който му дава възможност да се изяви на сцената – правят заедно пиесата „Хамлет”. Ключова за актьора по-късно се оказва и още една Шекспирова пиеса – „Крал Лир”, под режисурата на Явор Гърдев. Една от най-трудните роли за актьора се оказва тази на Ленин:

„Трудно. Непосилно. Нищо не ме отключваше към този образ. (…) Нищо от личността на Ленин не кореспондираше с мен."

С насмешка си спомня, че е изиграл доста злодеи, особено в киното, като обобщава:

„Търсех ги злодеите. Аз и Ленин съм играл."

Филмите „Вилна зона” и „Топло” пък отключват комедийния талант на актьора; признава, че са отприщили чувството му за хумор:

„Успяха да извадят от мен онова странно чувство на смях, на живот, на забавление, което понякога никой не може да усети."

От друга страна, макар да получава престижната международна филмова награда за мъжка роля от кинофестивала в Карлови Вари – на цар Борис в „Цар и генерал”, Наум Шопов с огорчение признава разочарованието си от родната гилдия:

„Просто не ме обичаха. Не ме обичаха. Много хора не обичаха това, което аз правя. Дистанцираха се. И в театъра беше така. В това отношение съм самотник и в театъра."

Сред последните бележки на Наум Шопов е и тази равносметка:

„Не съм гневен заради това, което съм преживял. С гняв не можеш да се противопоставиш… Гневът не е средство. Средството е да издържиш. Да работиш колкото се може повече върху себе си. В театъра разбираш, че работейки за себе си, ти изпращаш чрез сцената послания до хората. Слава Богу, че все още съществува това духовно пространство, този празник на човешката душа. Чудесно е, че го има театърът – това прекрасно явление в духовния живот на човека. Той е едно светло, ярко пространство. Едно изключително платно, което съдържа в себе си културата от векове назад. Чудесно е, че го има."

Изданието е илюстрирано с над 80 снимки. Книгата е като сцена, включително и заради дизайна, дело на художника Дамян Дамянов.

Годишнината на Наум Шопов през юли ще бъде почетена и с прожекции на филма „Личен разговор”, заснет от Тошев през 2010 г.

Предлагаме ви откъси от книгата „Наум Шопов. Бележки от един живот”, предоставени от „Книгомания“.

Филтър

Срамувам се да говоря за себе си съвсем искрено, защото не всичко в мен е чиста вода. Има много мътилка, която трябва да преодолявам, но всеки човек я има. И е длъжен да я прекара през филтъра си, преди тя да излезе през очите и езика му.

Аз съм

Аз съм на 80 години и все още играя в театъра. Какво друго е това освен благословия. Благодарен съм, че толкова дълго време се задържах на сцената. Това е дар, дар от Бога… Мисля спокойно за живота, който съм имал. Харесва ми. С всичките му трудности по пътя! Дори да не беше моята болест, знам, че един ден ще трябва да сляза от сцената. Дано бъде по-късно! Господи! Аз съм се появил на тази сцена. И все някога ще сляза от нея. Ще помоля да не отварят капака на ковчега ми. Слагат артистите във фоайето и хората минават, за да им се поклонят. Сигурно и с мен един ден ще стане така.

Много обичам репликата на Фирс от финала на „Вишнева градина“:

„Мина си животът. Сякаш не съм живял. Силици си нямаш вече. Нищо не ти остана. Нищо. Загубеняк…“

И Фирс пада и умира на сцената. Оказва се, че е заключен. Другите са заминали. Забравили са го…

Моите демони

Театърът ме спаси, защото имах нещо, на което мога да се моля. Театърът за мен е Бог. Той ме спаси от собствените ми демони. От всичко около мен, което сякаш искаше да ме провали, да ме разсипе, да ме накара да се изгубя по пътя. Театърът е дух. Театърът е светилище. Театърът е жарава. Това трябва да е театърът. Ако тази жарава напусне сцената, няма да има театър. Ще си остане нещо, без което можеш. А театърът трябва да бъде нужен на хората. Те трябва да отиват в него, за да открият частица от себе си. За да видят, че има нещо, което нищо друго не може да им го даде. Нищо друго. И затова казвам, че театърът е Бог. Той ме спаси. Аз щях да потъна там, в нещо си, каквото и да е то. Станах човек благодарение на него.

Зад редовете

Нищо не може да замени приятелството на една хубава книга. Никой не може да ми отнеме Чехов, нали? Никой. Моят Чехов. Онзи, когото аз чета. Едва ли друг ще го прочете така, както аз го чета. Аз го чета по свой уникален начин. Всеки път този начин е различен. Всеки прави това. Затова книгата е велика. Защото Ти си този, който я чете. Ти виждаш в нея. Ако си достатъчно любопитен и искрен в желанието да разбереш какво стои зад редовете – значи книгата и авторът са ти приятели. Това е човекът, от когото имаш нужда. Можеш да го прегърнеш. Можеш да му дадеш от топлината, която носиш. Хората са изменчиви. А книгата е твоя. Както е твое и платното. Филмът също е твой. Защото ти го гледаш, ти го разбираш по свой начин. Много хора могат да го харесат. Има неща в някой любим филм, които те не са разбрали така, както аз ги разбирам. Или усещам. Ти можеш да го усетиш, но важното е, че и аз го усещам, нали? Филмите са големи, когато повече хора усетят нещо. Защото тогава повече хора разбират посланието, което филмът праща към зрителите.

Пазя се

Не съм имал истински приятели. Пазя се от приятелството. Страхувам се от приятелството. Ще се опитам да обясня защо. Ние бяхме петима неразделни приятели в Стара Загора, където съм роден. Бяхме и съученици, и приятели. Заедно изживявахме първите сексуални усещания и първите любови. Бях влюбен безумно в едно момиче, Виолета се казваше. И един от моите приятели на един жур (така викахме на днешните купони) я извел някъде настрана, качил я на друг етаж и я взел, т.е. любили са се. Няколко дни след това той ми се похвали. Това беше срив за мен. Категоричен срив. Огромно огорчение, което продължавам да нося в себе си. Тогава разбрах, че у всеки човек има нещо подло. И ако не успееш да я смачкаш тази мъничка много любопитна подлост, ако ѝ позволиш да се пръкне между взаимоотношенията на истинското приятелство, ти не си човек. Ти не можеш да носиш кръста на приятелството. Тогава се срина нещо в мен. И аз повече никога не допуснах до себе си хора, от които се страхувах, че отново ще ме излъжат в приятелството. Пазел съм се от такива хора. И продължавам да се пазя. Това като че ли вече е генетично заложено в мен. Ако допуснеш някого до себе си – може да те излъже. Може би ще го направи неволно. Но ще те излъже. Аз не искам край себе си хора, които лъжат. Не, не мога да ги търпя. Скъсах. И не давам възможност на онези, за които мисля, че ще ме наранят, да се доближат толкова до мен, че да поискам да се пазя от това. От всяка подлост.

"Площад Славейков"