Георги Добринов.

Едва ли има човек на земното кълбо, който на 1 януари 2020 година е предполагал, че времето на поколение Z (дигиталното) е изтекло безвъзвратно. Че в родилните домове вече врещят първите представители на поколение К (Generation Corona), които ще имат доста по-различно детство от всички родени досега.

Заобиколени от родители, които ту са с маски, ту не са. (А не е ли по-лесно хората направо да се раждат с маски??) Бебета, които няма да виждат други бебета, а само мама и татко. Баба и дядо - по скайп или вайбър. Ако все още имат баба и дядо... 

Психомоторният терапевт и аналитик Георги Добринов в интервю за Клуб Z отговаря на въпроси, свързани с психичното развитие на детето по време на пандемия: 

Има ли рискове за нормалното развитие на бебето по време на карантина?

В най-ранната възраст социалната изолация не е застрашителна. Това, което може да повлияе на неговото развитие, е атмосферата в семейството. Тя определя нещата още преди раждането. Ако хората постоянно говорят уплашено или са гневни от случващото се, ако има крясъци и викове, детето още в корема на майка си започва да схваща, че нещо не е така, както трябва. И ако след кратката радост от неговата поява тези емоции продължат, като криви станат лекарите, роднините на майката, съседите или близките на бащата, такова дете ще започне да расте в една лоша среда. 

Вторият вариант е семейство, където нещата са по-добри, но хората са медийно и политически уязвими и прихващат страха, че ще има голяма криза, война, всички ще измрем и т.н. Там детето ще си расте или без много емоции, защото често хората може да се отдръпнат емоционално, да се занимават с него „служебно”, като потъват в своя вътрешен свят. Или пък ще има прекалено вманиачаване по неговото отглеждане. Не говоря за първите три месеца, когато съществува една голяма святост между новороденото и майката, а в периода след това, когато лека-полека трябва да последва неговото „отбиване”. 

И третият вариант: в семейство, в което нещата са спокойни, където се пеят песни, говори се, коментира се спокойно, има смях, детето се дундурка от възрастните, те си го прехвърлят насам-натам в добрия смисъл на думата, където му се подсигурява и времето да остава самичко, не претупваме къпането и яденето, а те се извършват като важен семеен ритуал, детето ще расте идеално, дори да няма братчета и сестричета. 

Тоест, по-добре е семейството да има и други деца? 

Това не е от особено значение, важна е атмосферата в дома. Във всички случаи още една положителна емоция винаги е добре дошла. В многолюдните индийски общности, например, бебето се „къпе” във внимание и затова се научава по-добре да изразява емоциите си, става по-артистично. 

А сега навсякъде вижда не лица, а маски... 

Да, маските, които се носят нон-стоп, объркват детето. То не разчита мимиката, усмивката на родителите си. Нали знаете, че при деца, отглеждани дълго време в болници и домове, се развива така нареченият „хоспитализъм”, разстройство, което прилича малко на аутизма.

Една от причините е, че в такива институции персоналът е длъжен да носи маски. 

Как се отразява на бебето липсата на контакти с негови връстници?

Не е задължително хората, които общуват с бебето, да са деца. То е много малко, за да може да направи разлика между възрастните и децата. Например, в най-ранна възраст бебето не знае, че ако покрием една играчка с кърпа, тя не изчезва, а продължава да съществува на друго място. Разбира го след осмия-деветия месец. Същото е с огледалото - вижда нещо в огледалото, но не схваща, че е то самото. И затова наднича зад огледалото да види къде се е скрило това, което е било върху него. Много по-късно детето разпознава себе си. 

Или друг пример - едно дете на 9 месеца държи червена пръчка и вижда срещу себе си дете, което също държи червена пръчка. То посяга към другата червена пръчка, защото се пита „какво прави там моята пръчка?!” Поради тази невъзможност да задържа постоянство на обекта, детето по-трудно може да влезе в обща комуникация. Тя идва по-късно - след година. Затова наблюдаваме много малки деца, които седят едно до друго, но нямат обща игра, насочена към нещо. Те са си всяко за себе си. И игрите им са паралелни, не едно с друго. 

А кога играта става важна за психичното развитие на детето? 

Играта винаги е важна, но след двегодишна възраст тя обогатява детето много повече. Влизайки в комуникация с други деца, то научава, че не е единствено на този свят и нещата не се случват само така, както са го учили мама, татко, дядо и баба. Но в едно добро семейство, където не му се позволява абсолютно всичко, а има и строгост, и любов, то го разбира и по-рано.

Затова преди да стане на 2 години, много важни са родителите, бабата, по-големите братя и сестри, които всеки ден играят с него, давайки му различни стимули, които подпомагат процеса на неговото израстване. Там, където семейството е позитивно и по-емоционално, детето изпреварва връстниците си. 

По-добре ли е бабата и дядото да са с младите родители от гледна точка на развитието на бебето, а не от епидемиологична гледна точка? 

По принцип бабата и дядото са богатство. Не само защото могат да останат при детето, докато ние отскочим до магазина. В нашето ежедневие ние забравяме някои важни неща, като това, че бабата и дядото носят традициите, носят устоите. Не са само тези, които поглезват децата, както си трябва, които разказват приказки и истории и правят палачинки. Те наистина са много важни.

Но понякога могат и да вредят. Когато възрастната двойка под една или друга форма все още командва младите родители, не е добре двете поколения да живеят на едно място. Бабата и дядото трябва да спазват добро поведение. Например, не трябва да забравят, че в присъствието на майката и бащата или само на единия родител важат правилата на родителите. Това означава да не изказват мнение пред детето, което е в противоречие с мнението на родителите му. 

Така че ако възрастните са адекватни и ги няма, ще страда бебето/детето, но ако те по-скоро пречат, по-добре е да стоят далече в тази нова, по-трудна и напрегната ситуация. Не говорим за това, че понякога самите родители се гневят на възрастните и им се карат, без те да са виновни. 

На много родители вече липсват разходките в парка с приятели, гостите вкъщи...

Днес, общо взето, би трябвало всеки сам да разхожда бебето, което ни дава възможност да му обърнем повече внимание. Да му отделим време, без да сме вторачени в телефона и лаптопа. То, разбира се, трябва да гледа как общуваме с другите. Но не трябва да забравяме, че детето попива всичко и много отрано навлиза в света на технологиите, където информацията е смляна, вървят клипчета, много реклами, забързани, неестествени, с една лъжовна активност.

Във филмите не може да се разгърне целият емоционален, реален човешки живот. И затова те са доста объркващи. Те имат своя смисъл в процеса на израстване, но трябва да са много ограничени. И самите устройства не влияят особено добре върху детето. То се превъзбужда от емоции, родителите не разбират, че е превъзбудено, защото е гледало доста дълго екрана и се изнервят допълнително. На по-късна възраст следват скандали, защото детето не може да се съсредоточи върху дадена игра или занимание. 

Искам да подчертая, че бебето е невероятно пластично. Познава и най-малката емоция и се хваща за нея. То разбира това, което се говори, трупа думите и в един етап от развитието си започва да ги използва в комуникацията си. Затова е необходимо много да му говорим. Например, обясняваме, че тати отиде на работа, там ще монтира коли, ще се върне в осем часа и ние вече ще сме направили вечерята”.

Говорим тези неща, въпреки че съзнаваме, че то само слуша и няма да ни отговори. Но знаем, че думите, изразите се трупат в неговата главичка. И в един момент, когато проговори и почне да  комуникира, се учудваме, че казва някакви неща, които сме говорили отпреди неговото проговаряне!  

За да се случи всичко това, трябва да бъде осигурена добра емоционална среда, разходки, песнички, тишина. Важното е винаги да говорим, да обясняваме. Ако някой мисли, че говори на вятъра, защото бебето е много малко, това не е на вятъра. Ние също така показваме с действията и словата си, че сме категорични по отношение на едно или друго нещо или действие и ако бебето не е съгласно, може да избере много умен и интелигентен начин да покаже, че ние не сме прави. А не когато порасне, да почне да се тръшка по средата на магазина, за да постигне своето. 

Можем ли да се предпазим от вманиачаване по неговото отглеждане в период на много рискове и притеснения? За какво да внимаваме?

След третия месец моментите, когато не сме около детето, трябва да стават по-дълги. Първоначално, когато то ни вика, ние тичаме веднага при него, но постепенно трябва да изчакваме два-три мига и тогава да се появим. Като питаме „какво има, какво става”, нищо, че вече знаем за какво ни вика и че няма да получим отговор. Но добавяме „ааа, ти може би си гладен”. Или „ Аха – напишкал си се”. Или „май ме викаш само да си поиграем.”  

От време на време да го оставяме и да си пореве, не докато посинее, но трябва да има редуване на нашето отсъствие и присъствие. Когато е жадно и гладно, то само ще ни призове с голямата си аларма. Защото, ако не го пускаме от ръце, е направо зловещо. Трябва да го оставим да опознае себе си. Да си погледа ръчичките, крачетата...  „Еми то не се заиграва”, ще кажат някои след време. Как да се заиграва, ако не е оставяно само? Като постоянно е носено на ръце?? 

Как да говорим на бебето за коронавируса?

Много важно е да спестяваме световните ужаси на децата, но в същото време да не представяме всичко в розово. Когато говорим за коронавируса, трябва да обясним: „Да, тука има вируси, ние трябва, както винаги, да си мием ръцете, за да не се разболеем, ето сега ще пием чайчето, ще ядем плодове, защото има хора, които не правят това нещо и се разболяват, става им лошо, затова ние пък правим тези неща, за да не се разболеем и да ни е хубаво.” Така постепенно и ние се успокояваме. А това е много важно, за да се справим с всички неотложни задачи по отглеждането на короналиите.