Датата 22 юни 1941 година е забулена в загадъчност и около нея витаят много въпроси. Една от основните причини за това е, че истинските документи за войната са били засекретени и строго пазени като важна държавна тайна дълго време.

Защо Червената армия е разгромена и в по-голямата си част взета в плен още в първите седмици от войната? Защо Вермахтът успява да стигне до бреговете на Ладога, до степите на Калмикия и до Кавказ? Какво е било истинското съотношение на силите?

Марк Солонин проследява в дълбочина всички детайли от този ключов за новата история период и хвърля светлина върху факти и събития, които изграждат по-пълна картина на случилото се. 

Клуб Z публикува откъс от "Анатомия на катастрофата" на Марк Солони (изд. "Прозорец").

 

ТРЕСАВИЩЕТО


…Замисълът на операцията

На 22 юни 1941 г. вечерта, а ако бъдем съвсем точни, в 21 часа и 15 минути, народният комисар на отбраната Тимошенко утвърждава и изпраща за изпълнение до командването на западните окръзи (фронтове) Директива № 3.

В този документ, както е редно за бойна заповед, се дава кратка оценка на групировката и плановете на противника:
 „…противникът нанася главните удари от Сувалкската издатина към Алитус и от района на Замостие към фронта Владимир Волински, Радзехов и спомагателни удари по направленията Тилзит–Шауляй и Седлец–Волковиск …“
и се поставят най-близките задачи за 23–24 юни:
„…с концентрични съсредоточени удари войските на Северозападния и Западния фронт да обкръжат и унищожат сувалкската групировка на противника и до края на 24 юни да завземат района на Сувалки;
…с мощни концентрични удари на механизираните корпуси, цялата авиация на Югозападния фронт и другите войски на 5-а и 6-а армия да бъде обкръжена и унищожена групировката на противника, настъпваща в направлението Владимир Волински, Броди. До края на деня на 24 юни да бъде завзет районът на Люблин.“

В скоби ще отбележим, че дори само този документ ни позволява да направим аргументиран извод колко струват хвалбите на славните „чекисти“, че документите на германското командване стигали до бюрото на Сталин половин час преди бюрото на Хитлер. За шест месеца, изминали след като Хитлер подписва плана „Барбароса“, съветското военно ръководство така и не научава, че Вермахтът ще нанесе най-мощния удар със силите на 2-ра танкова група на Гудериан по линията Брест–Слуцк–Минск. Това направление не се споменава в Директива № 3 дори като спомагателно. А онова, което нашето командване оценява като „спомагателен удар по направлението Тилзит–Шауляй“, в действителност е началото на настъплението на главните сили на групата армии „Север“ към Псков–Ленинград.

А до момента, когато Директива № 3 е получена и дешифрирана в щаба на Западния фронт, военната ситуация е качествено променена.

На 22 юни 1941 г. в края на деня предните части на 3-та танкова група на Вермахта навлизат на 60–70 км в съветска територия и форсират Неман (по-точно я преминават по три невзривени моста при Алитус и Меркине). Но колкото и да е бил силен настъпателният устрем на германците и колкото и слаба да е била съпротивата на войските на 11-а армия на Северозападния фронт, пътищата и мостовете имат определена пропускателна способност, а танковете в колоните се движат с интервал от няколко десетки метра.

Затова когато на 24 юни сутринта 7-а танкова дивизия на Вермахта завзема Вилнюс, а 20-а и 12-а танкова дивизия стигат до Ошмяни, ариергардът на танковата група – 19-а танкова и 14-а моторизирана дивизия – все още едва се прехвърля през Неман. Така онова, което военните историци обикновено наричат „германски танков клин“, в онези дни представлява само няколко „стоманени нишки“, проточили се на 100–120 км покрай пътищата на Югозападна Литва. При това германската пехота, която в прекия смисъл на думата се придвижва пешком, с конни обози и артилерия на „конска тяга“, едва започва да прехвърля понтонните мостове през Неман.

Уставът изисква подчиненият от всякакъв ранг и звание, като изпълнява безусловно поставената му от висшестоящия командир задача, да проявява разумна инициатива при избора на най-ефикасните пътища и методи за изпълнение на заповед­та. Точно така действа и командващият Западния фронт, героят на Съветския съюз, носител на три ордена „Ленин“ и на два ордена „Червена звезда“, армейски генерал Д. Г. Павлов. Без да следва сляпо „буквата“ на Директива № 3, той измества острието на настъплението от северозападното направление (от Гродно към Сувалки) право на север, по протежение на западния бряг на Неман, от Гродно към Меркине.

Замисълът на операцията е гениално прост.

Стремителен удар (за два дни във времето и 80–90 км в пространството) по фланга и тила на настъпващата от запад пехота на противника, овладяване на мостовете, включително понтонните, през Неман – и капанът, в който сама влиза 3-та танкова група на Вермахта, се затваря. Отрязани от всички линии за снабдяване, лишени от поддръжката на своята пехота, германските танкови дивизии, напреднали до Вилнюс, ще бъдат обкръжени и унищожени.

Благодарение на предвидливо очертаната през септември 1939 г. „линия на разграничаване на държавните интереси на СССР и Германия на територията на бившата полска държава“ (именно такова е официалното название на онова, което във всички съветски книги и учебници се нарича „западна граница“) белостокската групировка войски на Западния фронт, още без да даде нито един изстрел, вече застрашава фланга и тила на германските войски, притиснати в тясната Сувалкска издатина. За това се е погрижил мъдрият Сталин. А природата се е погрижила така, че при Гродно река Неман завива на 90 градуса и по този начин „освобождава“ пътя за настъпващите от Белосток към Меркине съветски танкове. В района няма никакви други големи реки, на които би могла да разчита отбраняващата се германска пехота.

Благодарение на това, че Павлов се отказва от настъпление към завзетия от германците през 1939 г. град Сувалки и решава да обкръжи и унищожи сувалкската вражеска групировка на съветска територия, германците са лишени от възможността да се опрат на предварително подготвената в инженерно отношение противотанкова отбрана. Излишно е да доказваме, че на местност, която германците са заели само преди един-два дни, не са имали и не биха могли да имат нито минни полета, нито противотанкови ровове, нито железобетонни дотове.

В ударната групировка войски на Западния фронт са били включени два моторизирани корпуса и един кавалерийски корпус (по численост на личния състав това съединение отговаря на една стрелкова дивизия). Така се създава (по приетата тогава в Червената армия военна терминология) „конно-механизирана група“ или КМГ. Павлов възлага командването на конно-механизираната група на заместника си генерал-лейтенант Болдин. В 23 часа и 40 минути в Белосток в щаба на най-мощната, 10-а армия на Западния фронт (където по това време вече пристига от Минск генерал-лейтенант Болдин) идва заповед от Павлов, съгласно която КМГ, съставена от 6-и механизиран корпус, 11-и механизиран корпус и 6-и кавалерийски корпус, трябва „да нанесе удар в общото направление Белосток, Липск, южно от Гродно със задачата да унищожи противника на левия (т.е. западния – М. С.) бряг на р. Неман и до края на 24.6.41 да завземе Меркине“.

През декември 1940 г. на известното съвещание на висшия команден състав на Червената армия бъдещият командващ Западния фронт (а в момента началник на Главното автобронетанково управление на Червената армия) генерал Д. Павлов с чувство на законна гордост за своята армия докладва:

„…Танковите корпуси с подкрепата на масовата авиация нахлуват в отбранителната линия на противника, разрушават неговата система за противотанкова отбрана, в движение унищожават артилерията и навлизат в оперативна дълбочина. След танковите корпуси се устремяват със своите танкове моторизираната пехота и стрелковите корпуси… При такива действия смятаме, че най-малко два танкови корпуса по направлението на главния удар трябва да нанесат унищожителен удар за няколко часа и да завземат цялата тактическа дълбочина от 30–35 км. Това изисква масирано използване на танковете и авиацията; при новите видове танкове това е възможно…

…Ако за ликвидирането на едно картечно гнездо в полева обстановка са нужни 120 76-милиметрови снаряда или 80 снаряда от 122-милиметрова гаубица, тогава, моля ви, пресметнете колко изстрела трябва да произведе танкът, за да унищожи едно картечно гнездо? Или нито един, или 2–3 снаряда от разстояние 1–1,5 км. За унищожаването на оръдие на противотанковата отбрана обикновено се използва 122-милиметрова гаубица. Нужни са 70–90 снаряда. Питам ви: колко снаряда ще бъдат нужни на тежък танк, за да унищожи едно оръдие на ПТО? Или нито един, или един изстрел… Твърдя, че наличието на голям брой тежки танкове ще помогне много на артилерията и ще намали разхода на снаряди…“