Коронакризата изостря противоречията между САЩ и Китай, премества центъра на икономическата и военната мощ от Запад на Изток, поощрява амбициите на регионални сили като Русия, Турция и Иран и изправя Европейския съюз пред поредното му екзистенциално изпитание, прогнозира вчера в анализ Economist Intelligence Unit.

От известно време правя списък на рисковете, които новата криза създава за Европа, опирайки се частично на опита на предишната. Тези, които се виждат отсега, са достатъчни, за да сложат край на обединена Европа такава, каквато я познаваме:

(1) Дългова криза

(а) Слабото звено е романоезична Европа плюс Гърция и Кипър. Публичните финанси на тези страни и преди коронакризата не бяха здрави. Да вземем за пример съотношенията им между публичен дълг и БВП за 2019 г.: Гърция (176,6%), Италия (134,8%), Португалия (117,7%), Белгия (98,6%?), Франция (98,1%), Испания и Кипър (95,5%). Бързото натрупване на още дълг ще ги увеличи и ще означава бавно и трудно възстановяване.

(б) Тревожният въпрос е дали рейтинговите агенции ще започнат да понижават оценките за кредитоспособност на цитираните държави и дали по финансовите пазари ще започне разпродаване на облигациите им с обичайните му последствия – падане на цените на дълга, повишаване на доходността му, а оттам – и на дълговото бреме на емитиралите го държави с нужда от неотложни спасителни програми.

Капацитетът на еврозоната да ги финансира без МВФ е под съмнение заради величината на дълговете, капацитета на съществуващите стабилизиращи инструменти и незавършеността на банковия съюз.

Според италианския икономист Карло Котарели дългова криза като тази през 2009-2013 г. няма да се повтори заради програмата РЕРР (Pandemic Emergency Purchase Programme) на Европейската централна банка за изкупуване на тези дългове – играеш ли срещу еврозоната, ще се удариш в стената на ЕЦБ.

Тази увереност обаче изтънява след решението на германския конституционен съд от вторник, в което (макар да не визираше конкретно РЕРР) той постави под въпрос съответствието на количественото облекчаване с германската конституция, а оттам – и участието на Германия в него.

(в) Неизвестността: Не е ясно колко още ще продължава пандемията и следователно какви загуби за икономиките и разходи за държавните бюджети ще наложи тя. Обективната невъзможност да се планира икономическият отговор ще създава несигурност след инвеститорите в европейски публичен дълг и ще прави непредсказуемо поведението им.

(г) Лоши съвпадения. Най-задлъжнелите страни в ЕС са едновременно и най-тежко засегнатите от пандемията – с най-много случаи на зараза и жертви и най-строги ограничения със съответни последствия за икономиките им. Техните икономики и бюджети в същото време са най-зависими от най-засегнатите поне засега стопански сектори – туризма и транспорта.

Това се отнася за Испания, Португалия, Италия, Гърция и Франция. Част от тези страни не могат да се похвалят с най-ефективното управление в Европа.

Част от най-задлъжнелите страни страдат и от хронична политическа нестабилност, неустойчиви коалиции, липса на стабилни парламентарни мнозинства, радикални или несистемни елементи в правителството. Примери в това отношение са Испания, Италия, Белгия.

(2) Институционална криза на ЕС

(а) Решението на германския конституционен съд поставя под въпрос фундаментален принцип – за първенството на европейското право пред националното. То влиза в конфликт със становище на Съда на ЕС за количественото облекчаване.

(б) Това решение вбива клин във водещия тандем на ЕС – Германия и Франция.

“Решението на Конституционния съд в Карлсруе не е елемент на стабилността”, заяви френският финансов министър Брюно льо Мер в изявление до медиите.

“Важно е да си припомним независимостта на ЕЦБ, която е единствената, която може да прецени какво е необходимо, когато става въпрос за паричната политика в еврозоната“, добави той.

Подобно изявление от името на Европейската комисия направи вчера комисарят по икономиката и финансите Паоло Джентилони.

(в) Еврозоната остава разделена по икономическия отговор на кризата – с мютюализиран дълг на държавите от общата валута (което романоезичните и други страни искат, а Германия и Холандия отхвърлят) или чрез специален възстановителен фонд в бюджета на ЕС. Отделно целият ЕС е разделен за размера и структурата на такъв фонд – каква част от него да бъдат грантовете и каква – заемите.

(г) Сам по себе си следващият седемгодишен европейски бюджет, или многогодишна финансова рамка (МФР) за периода 2021-2027 г., беше и си остава достатъчно голяма ябълка на раздора още отпреди коронакризата. Спорът за него прилича на клъстерна бомба, направена от много експлозивни компоненти:

– общият размер (Британия си отиде, приходите намаляват, разходите се увеличават заради нови предизвикателства и приоритети);

– източниците на приходи (преобладаващ дял на националните вноски или намаляването на дела им за сметка на увеличен дял на собствените приходи);

– евентуалните източници на собствени приходи (има богато разнообразие от идеи за нови данъци – върху самолетното гориво, върху всички минерални горива, върху въглеродния отпечатък на вноса от трети страни; върху финансовите трансакции; върху приходите на международните дигитални компании). Нито една от тях не се радва на единодушно одобрение, а без него не може да се осъществи;

– разпределението на разходите. Приемането на МФФ изисква общо съгласие. То продължава да липсва както по географското разпределение на приходите и на разходите (Изток-Запад, Север-Юг), така и по приоритетите на ЕС (традиционни – земеделие и кохезия или нови – Зелена сделка, иновации, отбрана, сигурност).

Поне в първите две години на следващия програмен период приоритет на приоритетите ще бъде икономическото възстановяване. То ще бъде в непрекъснат конфликт със Зелената сделка, най-важният, дългосрочен и, предполага се, обединяващ ЕС приоритет след "Брекзит", който обаче е и най-скъпият.

Коронакризата освен всичко друго може да означава, че традиционните нетни получателки от бюджета на ЕС, страните от Централна и Източна Европа, сега могат да се превърнат в нетни донорки на тежко пострадали от кризата държави основателки на ЕС, като Италия например, т.е. да подпомагат страни с много по-висок от техния БВП на глава от населението.

– вземането на решения: Най-важните от тях за ЕС в условията на кризата по сегашните му правила изискват единодушие (за дълговете, за бюджета, за данъците), а то отчайващо липсва.

– тик-так. Времето за вземане на решения изтича, а последствията от липсата на такова изглеждат все по-сериозни. По следващата МФР вече трябваше да има съгласие в Европейския съвет, за да имат време Съветът и Европейският парламент да приемат регламентите за прилагането ѝ.

Ако това остане за края на тази година или за началото на следващата, ще се повтори историята от 2013 г., когато плащанията за новата МФР през първата година на новия програмен период закъсняха. Разликата е, че сега от такова закъснение страните, разчитащи на европейския бюджет, ще ги боли много повече.

(д) Подкопаване на доверието в ЕС. В самото начало на разпространението на новия коронавирус в Европа страните ѝ не проявиха солидарност с най-засегнатите, затвориха границите некоординирано и забраниха износа на медицински консумативи и материали.

Последващите действия на ЕЦБ и на Комисията за създаване на спасителни програми, пренасочване и мобилизация на финансови ресурси донякъде разсеяха разочарованието от първоначалната липса на солидарност.

Тя обаче отвори вратичка за Китай и Русия да се вклинят със своя материална помощ, която беше най-вече в полза на тяхната международна репутация и във вреда на тази на ЕС.

Ако Европа продължава да тича след събитията и след международните си конкуренти, тя и институциите ѝ все повече ще губят доверието на нейните граждани. От предишните кризи знаем, че в този вакуум на доверие веднага се настаняват различни форми на…

(е) Популизъм, който винаги е в една или друга степен евроскептичен и антиевропейски. Това означава, че коронакризата може да види края на проевропейски правителства и да ги замени с такива, които са деструктивно настроени към Европа.

Най-заплашена в това отношение е Италия, където най-силната партия е опозиционната крайнодясна “Лига”, а най-популярният политик е нейният лидер Матео Салвини.

Във Франция президентът либерал Еманюел Макрон ще трябва да търси труднопостижим общ фронт със свои традиционни опоненти от проевропейския спектър (Републиканците, разбитите социалисти), за да се противопостави на Националния сбор.

В Испания лявото правителство начело със социалиста Педро Санчес се крепи на власт благодарение на гласовете на малка, но трудноуправляема каталунска група депутати.

Редовни парламентарни избори в Италия трябва да има през 2022 г. Същата година ще бъдат президентските избори във Франция. В края на 2021 г. приключва последният мандат на Ангела Меркел, нейните християндемократи са в търсене на себе си и в разклатена коалиция с баварския Християнсоциален съюз.

Обществената подкрепа за социалдемократите е в най-ниската си точка от Втората световна война насам. Главните печеливши от тази ситуация са Зелените и крайнодясната "Алтернатива за Германия".

Публиката е преситена от голямата коалиция между консервативния блок на Меркел и социалдемократите, което прави вероятни нови трудни преговори за управляваща коалиция и правителство, подчинено на нейните ограничения, т.е. неспособно на решителни стъпки в Европа.

(ж) Съотношение на силите, конфликт между европейско и национално ниво. Европейските избори от май 2019 г. наложиха ново съотношение на силите в европейските институции. Традиционната европейска десница (ЕНП) се сбогува с хегемонията си в Европейския съвет, Съвета на ЕС и в Европейския парламент.

Дори в издържалата десетилетия “голяма коалиция” с традиционната левица тя вече няма влиянието, необходимо за прокарване на решения. Умереното ляво и дясно са принудени (най-видимо в Европейския парламент) да се съобразяват с нарасналото относително тегло на Зелените и на либералите.

Отражение на това са предкризисните приоритети на Комисията на Урсула фон дер Лайен – климат, икономика, “която работи за хората”, социална защита, иновации и пр.

Икономическата криза ще налага преосмислянето им, срещу което може да се очаква, че зелени и либерали ще се съпротивляват, настоявайки, че “повече Европа” е единственото решение.

Това пък ще поражда конфликт с ЕНП и с националното ниво, където, ако съдим от опита, кризите предизвикват тласъци към “по-малко Европа”.

Така Комисията на Фон дер Лайен, чието назначаване беше плод на трудни компромиси, може да се окаже под кръстосания огън между политическите групи и между националните столици и европейските институции. Едва ли може да се очаква от нея в тези обстоятелства да проявява решителност и лидерство.

Най-ясни примери на национална съпротива срещу Брюксел и на ответен натиск от Брюксел днес виждаме в Унгария, Чехия и Полша, но не е изключено в техния лагер скоро да се окажат страни като Италия и Испания, които искат повече солидарност, отколкото Европа е готова в момента да им даде.

(3) Социална криза

Никой не крие, че рецесията означава масови фалити и скок на безработицата от 6,7% средно за ЕС сега на 9% още тази година според публикуваната на 6 май т.г. пролетна икономическа прогноза на Комисията. Пак според нея възстановяването ще бъде бавно и безработицата ще остане 8% средно за ЕС през 2021 г.

Това ще означава натиск върху социалните системи и съответно върху публичните разходи при (поне засега) липса на съгласие за щедро подпомагане от страна на ЕС.

Комисията подчертава, че дълбочината на кризата и социалните ѝ ефекти ще бъдат неравномерни. Като най-тежко пострадала се очертава пак Южна Европа, която е и в най-тежко финансово положение. Това е предпоставка за конфликт между имащи и нямащи, бедни и богати в ЕС.

(4) Криза на сигурността

(а) Миграция. От началото на предишната миграционна криза до ден днешен ЕС няма споразумение за обща политика по миграцията и убежището. Има съгласие (и можем да очакваме с оглед на здравните заплахи то да се засилва) за съвместна охраната на общите граници. Не е ясно доколко ще го има и за разходите, които тя предполага.

(б) Престъпност. Европол вече съобщи, че престъпният свят се възползва от кризисната ситуация – особено що се отнася за измамите в интернет.

Парижкото кметство сигнализира, че поради липсата на туристи много собственици на апартаменти в схемата на Ербиенби са принудени да ги отдават на дългосрочни наематели, които се оказват дилъри на наркотици, сводници или нелегални продуценти на порнофилми.

Трудноизпълнимите забрани създават предпоставки за нарушения и за корупция, свързана със заобикалянето им. Ясна е връзката между обедняването и престъпността.

(в) Изкупуване на стратегически активи от Китай. Влошаването на финансовото състояние на европейските компании и застрашеността им от фалити предполага, че те могат да станат апетитна цел за инвеститори от трети страни, най-вече от Китай.

Далече преди кризата ЕС обсъжда мониторинг над чуждестранните инвеститори, особено що се отнася до стратегически сектори – високи технологии, енергетика, инфраструктура, различни индустрии.

(г) Отлагане на проекта за европейска отбрана. Твърде е възможно това да последва от пренасочването на средства към икономическото възстановяване и социалната подкрепа.

Рискът е, че ново забавяне на Европа в тази област би станало на фона на американско и британско дистанциране, на все по-реваншистка Русия и по-амбициозен Китай и на нов прилив на антиевропейски нагласи сред самите граждани и някои държави в самия ЕС.

(д) Шенген. В момента европейското пространство за пътуване без граничен контрол съществува на книга. Всички вътрешни граници в Европа са затворени освен за товарния трафик, който също е затруднен от извънредните режими.

Де юре никой не може да накара държавите членки едновременно или поне координирано да се върнат към свободното движение. Всяка от тях съвсем законно може да се позове на съображения за национална сигурност и за обществено здраве, за да не позволява свободно влизане и излизане. Всяка може да откаже да приема пристигащи от определени европейски страни, които вижда като рискови.

Това може да доведе до взаимни обвинения в дискриминация и допълнително вътрешно напрежение в ЕС.

Не по-малко важно е, че Европа в момента е лишена от едно от най-големите си завоевания и предимства в очите на нейните граждани и на света – свободата на движение и на установяване. Това е тежък удар върху доверието в нея и върху привлекателността ѝ.