Когато управляващите намалиха ДДС за ресторантите, те отприщиха вълна от искания за други подобни намаления. Освен това актуализираха и дебатите за данъчната система като цяло, и вечния спор дали данъкът върху доходите да е плосък или прогресивен. С други думи, дали всички да заделяме 10% от доходите си в полза на държавата, или процентът да се покачва за онези, чиито доходи са по-високи.

Чисто икономическата страна на въпроса е дискутирана надълго и нашироко през годините. Данъчната система обаче е и политически въпрос, на който внимание почти не е обръщано.

Противно на общоприетото схващане, демокрацията като режим на управление не е въжделение на широките народни маси. Напротив - широките народни маси обикновено искат просто един добър цар, който да им гарантира що-годе добър стандарт на живот. Понятия като свобода, плурализъм, политическо представителство и т.н. са доста далечни от тяхното съзнание.

Демокрацията е въжделение на образованите, предприемчивите, амбициозните, иновативните... Именно те имат нужда от свобода на частната инициатива, върховенство на закона, политическо представителство в държавата и т.н., за да реализират своите възможности. Тези хора обаче във всички общества са малцинство. И ако тръгнем от Северозападна Европа и продължим в посока югоизток, ще открием, че това малцинство става все по-малко.

Ако това малцинство иска демокрацията да е стабилна, то трябва да полага грижи за мнозинството. В противен случай демокрацията винаги ще бъде под заплаха от един или друг популист с авторитарен уклон.

В момента малцинството у нас нехае за мнозинството. И заклеймява като комунист всеки, който говори за повече солидарност, за по-малка ножица между бедни и богати, за минимизиране на неравенствата и т.н. И съответно според общественото мнение всеки, който е с по-големи финансови възможности, е олигарх и народен изедник. Единственият шанс за малцинството да се разграничи от тези етикети и да започне евентуално да се възприема от обществото като елит е да демонстира загриженост за мнозинството.

Един от инструментите за подобна загриженост е въвеждането на прогресивен данък. Подобен данък не е благотворителност. Той е инвестиция в стабилността на демокрацията. Плащането на подобен данък обаче само по себе си не е достатъчно. Трябва да бъде създадена и администрация, която да гарантира, че приходите от данъци се използват наистина за общественото благо. А не потъват в бездънна каца с цел по-доброто обслужване на един или друг частен интерес.

В повечето западни страни данъкът върху доходите е прогресивен. Неведнъж западни богаташи излизат с декларации, в които настояват да не им се намаляват данъците. Нима тези хора са комунисти? Не, разбира се. Те са разумни и прагматични бизнесмени, които знаят, че по-високите данъци за по-богатите означават повече стабилност за така необходимата им демокрация.

Специално за българските условия има още един аргумент в полза на прогресивния данък. Когато дойде икономическата криза, бизнесмените масово се обърнаха за помощ към държавата. Преди кризата обаче всички те вкупом бяха против по-високите данъци, както и против по-високите осигуровки (осигуровките са пряка грижа за техните работници, т.е. за мнозинството). Лицемерно е в добри времена да отказваш да плащаш възможно най-много на държавата, а в лоши времена да разчиташ на възможно най-голяма помощ от същата тази държава.

В България рано или късно трябва да се въведе прогресивен данък. Кога точно да стане това е въпрос на икономически изчисления. Особено важно е прогресивният данък да не удари прекалено много все още крехката българска средна класа.

Но от политическа гледна точка ние трябва да вървим по този път, ако искаме да имаме стабилна демокрация. За да приеме мнозинството демокрацията като своя, то малцинството трябва да е елит, а не народно-изедническа олигархия.

Прогресивният данък не гарантира уважение от бедните за богатите. Те винаги и навсякъде ще бъдат мразени. Въпросът е тази омраза да бъде в разумни граници.