Article_top

Авторът на тази книга има в снайперската си сметка 324 хитлеристки войници и офицери, включително един генерал.

Появата на предната линия на такъв точен стрелец се е равнявала на попълнение от цяла пехотна рота. Работата на снайпериста предизвиквала паника във вражеските редици и ако успеели да го засекат, откривали ураганен огън по него с всички оръжия.

Евгений Николаев започва бойния си път през есента на 1941 г. в състава на 21-ва дивизия на НКВД на Ленинградския фронт. Но стрелковите му умения не остават незабелязани и бързо се преквалифицира в един от най-успешните снайперисти на този фронт. Още през първите два месеца унищожава 43 вражески войници и офицери, за което е награден с лична снайперска винтов­ка от командването на Ленинградския фронт.

През декември 1942 г. след няколко тежки ранявания Николаев е прехвърлен във военното контраразузнаване СМЕРШ и така стига до Берлин. Награден е с най-високите съветски бойни ордени.
След войната Евгений Николаев работи като журналист. Бойните му спомени се четат на един дъх не само заради писателския му талант, но и заради „снайперското око", което улавя и най-дребните детайли от фронтовия живот. 
 

Клуб Z публикува откъс от "Снайперски дуели" на Евгений Николаев (изд. Прозорец)

Дуел

След като чух куп полезни съвети от другарите си, набързо се сбогувах с тях: „Време е, да не вземе да ме изпревари фашистът!“.

В местността се ориентирах добре – навик на разузна¬вача, и затова бързо открих своята „бойна пътека“. От бой¬ното охранение до наблюдателния ми пункт пълзях буквал-но под снега. Стигнах до мястото и се настаних колкото може по-удобно. Вкарах патрон в патронника и поставих винтовката на подготвените от вечерта стойчици. Всичко ми беше готово за срещата с противника, оставаше търпе¬ливо да чакам разсъмването. Предстоеше ми днес да про¬изведа един-единствен изстрел. Или пък нито един. Можеше да се случи и така...

Очите ми започнаха да сълзят от непрекъснатото на¬блюдение в една точка през оптичния прицел. Пречеха ми вятърът, който духаше в лицето ми, и студът. Постоянно махах сълзите, но и се стараех да не мърдам кой знае колко. Вкочаниха ми се пръстите на дясната ръка, които посто¬янно бяха готови за действие. Започнах да се притеснявам дали ще успея, когато се наложи, да произведа прицелен изстрел. Знаех, че в подобни дуели ранени няма – снайпе¬ристът като сапьора греши само веднъж.

Отдавна свивах и разтварях пръстите на дясната си ръка: бяха премръзнали и не желаеха да се сгъват. Каква тишина само, сякаш цялата отбрана знаеше за нашия дуел и внимателно се вслушваше: кой ли ще стреля пръв? Немецът май търсеше мен. Почти седмица не бях стрелял, той го беше забелязал и бе крайно предпазлив. Не бях успял и да си го помисля, когато сякаш нещо ме бодна в сърцето: „Внимание!“.

Беше навреме: под снежната покривка от траншеята се показа главата на фашиста. Моментално ми стана горещо.

Сега, както и вчера, бързо щеше да прехвърли едрото си тяло от траншеята на повърхността, да премине тримет¬ровия участък и иди го търси! Не-е-е, няма да я бъде, гадино, този път няма как да стане!

Стиснах винтовката.

Муцуната на фашиста, която държах твърдо в прицела, отчетливо се виждаше през окуляра. Очите на хитлериста крадешком поглеждаха към нашите траншеи, откъдето той, естествено, можеше да очаква всякакви неприятности. В моята посока дори и не погледна. „Значи не ме вижда и не предполага, че някой може да е наблизо. Това е добре!“ – помислих си.

Можех да натисна спусъка и да произведа изстрел, но не ми се искаше: тогава фашистът щеше да падне в своята траншея, което не влизаше в плановете ми. Нужно ми беше да го поваля и да покажа на всички как лежи сразен на на¬шата земя. Бях сигурен, че ще изскочи. Беше съзрял за това и друг път нямаше. Трябваше да повтори вчерашната си маневра. Но сега вече го знаех и го чаках.

Успокоен от тишината наоколо, гонен и от все по-за¬силващия се студ и спускащата се над земята тъмнина, фа¬шистът, както и си представях, с един къс скок се озова на повърхността. Ниско приведен, успя да направи единстве¬на и последна крачка. На нашия участък се разнесе дълго¬очакваният изстрел. Той като изпляскване на бич прозвуча в студената тишина и повали фашиста на снега. Снайпер¬ската винтовка, която вече стана безопасна за нашите бой¬ци, се изплъзна от ръцете му и падна в краката на мъртвия си „Май това беше всичко...“ – с облекчение си помислих. Исках да скоча в цял ръст, да се протегна и да закрещя пред цялата предна линия: „Вижте, момчета, какъв як звяр прос¬нах!“. Но нито да се изправя, а камо ли да закрещя можех: с глава, паднала върху ръцете ми, които все още стискаха студената винтовка, аз като че ли бях изпаднал в забрава. Бяха се отразили часовете нервно напрежение. Цялото ми тяло бе сковано от необяснима умора, искаше ми се да ям и да спя, да спя непробудно с чувство на изпълнен дълг.

Не знам колко съм лежал така, докато в един момент дойдох на себе си и отворих клепачи.

„Нещо трябва да се прави. Колко ли време е минало? – питах се аз. – Немците всеки момент могат да се сетят за снайпериста си, ще го търсят. Не, трябва нещо да се пра-ви!“

Погледнах натам, където лежеше фашистът. „Напраз¬но мислех, че мога да пропусна, нямаше как да стане!“ – с облекчение си помислих и започнах да се занимавам със себе си. Свалих вълнената ръкавица от лявата си ръка и започнах предпазливо да разтривам с нея дясната. Продължих да я търкам със сняг, а после пак с ръкавицата. Пра-вех го все по-силно, като натисках пръстите си, докато не усетих приятно боцкане. И пак със сняг. Когато кръвообра¬щението в пръстите се възстанови и краката, които непре-къснато мърдах, станаха послушни, без да чакам настъпва¬нето на тъмнината, запълзях към убития. Не се страхувах да бъда забелязан от противника: от невъоръженото око ме пазеха маскировъчният халат и дълбокият сняг.

Разделящите ни четирийсет метра ги пропълзях за ня¬колко минути, като доста се поизпотих. Преодолях надиг¬налия се към гърлото ми позив за повръщане (не всеки ден можеше да докоснеш убит от тебе фашист!), наместих се по-близо до главата му и веднага забелязах на слепоочието му входния отвор от куршума ми. На бузата му имаше зам-ръзнала от студа кръв.

Около минута мислех какво да предприема. Да мъкна ли немеца „цял“ към нашите траншеи като веществено до¬казателство за извършеното от мен или да го „разглобя на части“? „Не, няма да мога да домъкна този замразен дявол. А и на кого ли е нужен? Ще взема каквото трябва, и толкова!“

С финския си нож разпорих маскировъчния му халат и веднага видях, че наистина на гърба на фашиста има тер¬мос. Плосък, боядисан в бяло, с необичайна форма. Свалих го и обърнах собственика му по гръб. Под новата му бяла полушуба открих полева чанта и планшет. На китела му имаше куп ордени. С ножа ги отрязах, от джобовете му взех всички документи, писма и снимки. В полевата чанта намерих холандски шоколад, турски цигари, австрийска запалка, немски сладки, италиански безопасен бръснач и други боклуци. Часовникът на ръката му беше шведски. „Виж го ти какъв е международен! Навсякъде е бил и навсякъде е грабил!“ Реших да взема винтовката и бинокъла на фашиста. Всичко беше готово и можеше да поема на път. Не си струваше повече да изкушавам съдбата. В това време някъде глухо дочух зумер на телефон. „Я го виж бан¬дита, как комфортно си е живял!“ – помислих си и реших да се запозная с леговището на фашиста, а и като лудория да отговоря на позвъняването.

Най-напред обърнах внимание на това, а така и си го представях, че от траншеята до стрелковото гнездо не бяха доизкопали около три метра. Точно те бяха погуби¬ли хитлериста. Огневата му точка не бе нищо повече от просторен бронекалпак, сложен върху стрелковото гнездо. Наблюдателният отвор беше закрит с двоен слой марля, а всичко това отвън – засипано със сняг. Опитай се да откриеш нещо такова от двеста метра! Вътре, с изключение на телефонния апарат и табуретката върху дървен под (!), всичко беше като при нас. Само че бе по-просторно и вхо¬дът беше закрит с топло одеяло.

Зумерът на телефона не спираше. Той настойчиво зо¬веше стрелеца на разговор. Вдигнах слушалката.– Вас волен зи? (Какво желаете?) – попитах вежливо.
– Во ист ду? (Къде си?)
– А... върви на...
– Вас, вас?! (Какво, какво?!) – чух в слушалката.
– Не нас, а вас! – отвърнах и хвърлих слушалката. „Време е да бягам“ – реших, срязах с ножа кабела и взех апарата със себе си.
Изпотен, изморен, но щастлив се стоварих върху ръце¬те на другарите си. Тези ръце грижливо ме пуснаха на дъ¬ното на траншеята. Другарите ми, които няколко часа бяха следили дуела, ме мачкаха, поздравяваха ме с победата.
– Тихо, дяволи, сега ще стане панаир, да изчезваме по-бързо!

Предупреждението за „панаира“ беше навременно и момчетата бързо го схванаха, опитни бяха! Всички се втурнахме по хода за съобщение към щабната землянка, като носехме и трофеите.

Оповестени за завръщането ми по телефона, на рот¬ния команден пункт се бяха събрали началниците: до ротния командир лейтенант Буторин седяха командирът на батальона Морозов, политрукът на ротата Попов, военни¬ят фелдшер на батальона Иван Василиев и усмихващият се майор Улянов – от политотдела на дивизията. На при-съствието на майор Улянов изобщо не се учудих: той често беше при нас на предната линия и аз се радвах да го видя. Всички обичаха и уважаваха майора за простотата, ума и човечността му. Слаб и висок, той ходеше по предната ли¬ния с тояжка: наскоро беше ранен в крака.

– Другарю майор, заповедта ви е изпълнена, фашисткият снайперист е ликвидиран! – радостно докладвах на командира на батальона Морозов.
– Поздравявам те. Значи все пак го надви? – прегръщайки ме, произнесе командирът. – Благодаря ти от името на службата. Две денонощия ще почиваш, заслужи си го!
– Служа на Съветския съюз! – весело и високо отговорих аз. – Избивал съм и ще избивам тази гадост денем и нощем и непременно ще обуча на това цялата ни рота.

Не ме притесняваха точно два дена. На ротния коман¬ден пункт, грижливо настанен на нещо меко и покрит с шуба, така и го проспах това време. Не можеха да ме събу¬дят нито ураганният артилерийски огън, стоварил се върху нашите траншеи в онази нощ, нито викът на старшина Дудин: „Ставай, Николаев, обядът те чака!“. Отспивах си като че ли за първи път през времето, което бяхме прекарали на този участък.

 

Авторът на тази книга има в снайперската си сметка 324 хитлеристки войници и офицери, включително един генерал.

Появата на предната линия на такъв точен стрелец се е равнявала на попълнение от цяла пехотна рота. Работата на снайпериста предизвиквала паника във вражеските редици и ако успеели да го засекат, откривали ураганен огън по него с всички оръжия.

Евгений Николаев започва бойния си път през есента на 1941 г. в състава на 21-ва дивизия на НКВД на Ленинградския фронт. Но стрелковите му умения не остават незабелязани и бързо се преквалифицира в един от най-успешните снайперисти на този фронт. Още през първите два месеца унищожава 43 вражески войници и офицери, за което е награден с лична снайперска винтов­ка от командването на Ленинградския фронт.

През декември 1942 г. след няколко тежки ранявания Николаев е прехвърлен във военното контраразузнаване СМЕРШ и така стига до Берлин. Награден е с най-високите съветски бойни ордени.
След войната Евгений Николаев работи като журналист. Бойните му спомени се четат на един дъх не само заради писателския му талант, но и заради „снайперското око", което улавя и най-дребните детайли от фронтовия живот. 
 

Клуб Z публикува откъс от "Снайперски дуели" на Евгений Николаев (изд. Прозорец)

Дуел

След като чух куп полезни съвети от другарите си, набързо се сбогувах с тях: „Време е, да не вземе да ме изпревари фашистът!“.

В местността се ориентирах добре – навик на разузна¬вача, и затова бързо открих своята „бойна пътека“. От бой¬ното охранение до наблюдателния ми пункт пълзях буквал-но под снега. Стигнах до мястото и се настаних колкото може по-удобно. Вкарах патрон в патронника и поставих винтовката на подготвените от вечерта стойчици. Всичко ми беше готово за срещата с противника, оставаше търпе¬ливо да чакам разсъмването. Предстоеше ми днес да про¬изведа един-единствен изстрел. Или пък нито един. Можеше да се случи и така...

Очите ми започнаха да сълзят от непрекъснатото на¬блюдение в една точка през оптичния прицел. Пречеха ми вятърът, който духаше в лицето ми, и студът. Постоянно махах сълзите, но и се стараех да не мърдам кой знае колко. Вкочаниха ми се пръстите на дясната ръка, които посто¬янно бяха готови за действие. Започнах да се притеснявам дали ще успея, когато се наложи, да произведа прицелен изстрел. Знаех, че в подобни дуели ранени няма – снайпе¬ристът като сапьора греши само веднъж.

Отдавна свивах и разтварях пръстите на дясната си ръка: бяха премръзнали и не желаеха да се сгъват. Каква тишина само, сякаш цялата отбрана знаеше за нашия дуел и внимателно се вслушваше: кой ли ще стреля пръв? Немецът май търсеше мен. Почти седмица не бях стрелял, той го беше забелязал и бе крайно предпазлив. Не бях успял и да си го помисля, когато сякаш нещо ме бодна в сърцето: „Внимание!“.

Беше навреме: под снежната покривка от траншеята се показа главата на фашиста. Моментално ми стана горещо.

Сега, както и вчера, бързо щеше да прехвърли едрото си тяло от траншеята на повърхността, да премине тримет¬ровия участък и иди го търси! Не-е-е, няма да я бъде, гадино, този път няма как да стане!

Стиснах винтовката.

Муцуната на фашиста, която държах твърдо в прицела, отчетливо се виждаше през окуляра. Очите на хитлериста крадешком поглеждаха към нашите траншеи, откъдето той, естествено, можеше да очаква всякакви неприятности. В моята посока дори и не погледна. „Значи не ме вижда и не предполага, че някой може да е наблизо. Това е добре!“ – помислих си.

Можех да натисна спусъка и да произведа изстрел, но не ми се искаше: тогава фашистът щеше да падне в своята траншея, което не влизаше в плановете ми. Нужно ми беше да го поваля и да покажа на всички как лежи сразен на на¬шата земя. Бях сигурен, че ще изскочи. Беше съзрял за това и друг път нямаше. Трябваше да повтори вчерашната си маневра. Но сега вече го знаех и го чаках.

Успокоен от тишината наоколо, гонен и от все по-за¬силващия се студ и спускащата се над земята тъмнина, фа¬шистът, както и си представях, с един къс скок се озова на повърхността. Ниско приведен, успя да направи единстве¬на и последна крачка. На нашия участък се разнесе дълго¬очакваният изстрел. Той като изпляскване на бич прозвуча в студената тишина и повали фашиста на снега. Снайпер¬ската винтовка, която вече стана безопасна за нашите бой¬ци, се изплъзна от ръцете му и падна в краката на мъртвия си „Май това беше всичко...“ – с облекчение си помислих. Исках да скоча в цял ръст, да се протегна и да закрещя пред цялата предна линия: „Вижте, момчета, какъв як звяр прос¬нах!“. Но нито да се изправя, а камо ли да закрещя можех: с глава, паднала върху ръцете ми, които все още стискаха студената винтовка, аз като че ли бях изпаднал в забрава. Бяха се отразили часовете нервно напрежение. Цялото ми тяло бе сковано от необяснима умора, искаше ми се да ям и да спя, да спя непробудно с чувство на изпълнен дълг.

Не знам колко съм лежал така, докато в един момент дойдох на себе си и отворих клепачи.

„Нещо трябва да се прави. Колко ли време е минало? – питах се аз. – Немците всеки момент могат да се сетят за снайпериста си, ще го търсят. Не, трябва нещо да се пра-ви!“

Погледнах натам, където лежеше фашистът. „Напраз¬но мислех, че мога да пропусна, нямаше как да стане!“ – с облекчение си помислих и започнах да се занимавам със себе си. Свалих вълнената ръкавица от лявата си ръка и започнах предпазливо да разтривам с нея дясната. Продължих да я търкам със сняг, а после пак с ръкавицата. Пра-вех го все по-силно, като натисках пръстите си, докато не усетих приятно боцкане. И пак със сняг. Когато кръвообра¬щението в пръстите се възстанови и краката, които непре-къснато мърдах, станаха послушни, без да чакам настъпва¬нето на тъмнината, запълзях към убития. Не се страхувах да бъда забелязан от противника: от невъоръженото око ме пазеха маскировъчният халат и дълбокият сняг.

Разделящите ни четирийсет метра ги пропълзях за ня¬колко минути, като доста се поизпотих. Преодолях надиг¬налия се към гърлото ми позив за повръщане (не всеки ден можеше да докоснеш убит от тебе фашист!), наместих се по-близо до главата му и веднага забелязах на слепоочието му входния отвор от куршума ми. На бузата му имаше зам-ръзнала от студа кръв.

Около минута мислех какво да предприема. Да мъкна ли немеца „цял“ към нашите траншеи като веществено до¬казателство за извършеното от мен или да го „разглобя на части“? „Не, няма да мога да домъкна този замразен дявол. А и на кого ли е нужен? Ще взема каквото трябва, и толкова!“

С финския си нож разпорих маскировъчния му халат и веднага видях, че наистина на гърба на фашиста има тер¬мос. Плосък, боядисан в бяло, с необичайна форма. Свалих го и обърнах собственика му по гръб. Под новата му бяла полушуба открих полева чанта и планшет. На китела му имаше куп ордени. С ножа ги отрязах, от джобовете му взех всички документи, писма и снимки. В полевата чанта намерих холандски шоколад, турски цигари, австрийска запалка, немски сладки, италиански безопасен бръснач и други боклуци. Часовникът на ръката му беше шведски. „Виж го ти какъв е международен! Навсякъде е бил и навсякъде е грабил!“ Реших да взема винтовката и бинокъла на фашиста. Всичко беше готово и можеше да поема на път. Не си струваше повече да изкушавам съдбата. В това време някъде глухо дочух зумер на телефон. „Я го виж бан¬дита, как комфортно си е живял!“ – помислих си и реших да се запозная с леговището на фашиста, а и като лудория да отговоря на позвъняването.

Най-напред обърнах внимание на това, а така и си го представях, че от траншеята до стрелковото гнездо не бяха доизкопали около три метра. Точно те бяха погуби¬ли хитлериста. Огневата му точка не бе нищо повече от просторен бронекалпак, сложен върху стрелковото гнездо. Наблюдателният отвор беше закрит с двоен слой марля, а всичко това отвън – засипано със сняг. Опитай се да откриеш нещо такова от двеста метра! Вътре, с изключение на телефонния апарат и табуретката върху дървен под (!), всичко беше като при нас. Само че бе по-просторно и вхо¬дът беше закрит с топло одеяло.

Зумерът на телефона не спираше. Той настойчиво зо¬веше стрелеца на разговор. Вдигнах слушалката.– Вас волен зи? (Какво желаете?) – попитах вежливо.
– Во ист ду? (Къде си?)
– А... върви на...
– Вас, вас?! (Какво, какво?!) – чух в слушалката.
– Не нас, а вас! – отвърнах и хвърлих слушалката. „Време е да бягам“ – реших, срязах с ножа кабела и взех апарата със себе си.
Изпотен, изморен, но щастлив се стоварих върху ръце¬те на другарите си. Тези ръце грижливо ме пуснаха на дъ¬ното на траншеята. Другарите ми, които няколко часа бяха следили дуела, ме мачкаха, поздравяваха ме с победата.
– Тихо, дяволи, сега ще стане панаир, да изчезваме по-бързо!

Предупреждението за „панаира“ беше навременно и момчетата бързо го схванаха, опитни бяха! Всички се втурнахме по хода за съобщение към щабната землянка, като носехме и трофеите.

Оповестени за завръщането ми по телефона, на рот¬ния команден пункт се бяха събрали началниците: до ротния командир лейтенант Буторин седяха командирът на батальона Морозов, политрукът на ротата Попов, военни¬ят фелдшер на батальона Иван Василиев и усмихващият се майор Улянов – от политотдела на дивизията. На при-съствието на майор Улянов изобщо не се учудих: той често беше при нас на предната линия и аз се радвах да го видя. Всички обичаха и уважаваха майора за простотата, ума и човечността му. Слаб и висок, той ходеше по предната ли¬ния с тояжка: наскоро беше ранен в крака.

– Другарю майор, заповедта ви е изпълнена, фашисткият снайперист е ликвидиран! – радостно докладвах на командира на батальона Морозов.
– Поздравявам те. Значи все пак го надви? – прегръщайки ме, произнесе командирът. – Благодаря ти от името на службата. Две денонощия ще почиваш, заслужи си го!
– Служа на Съветския съюз! – весело и високо отговорих аз. – Избивал съм и ще избивам тази гадост денем и нощем и непременно ще обуча на това цялата ни рота.

Не ме притесняваха точно два дена. На ротния коман¬ден пункт, грижливо настанен на нещо меко и покрит с шуба, така и го проспах това време. Не можеха да ме събу¬дят нито ураганният артилерийски огън, стоварил се върху нашите траншеи в онази нощ, нито викът на старшина Дудин: „Ставай, Николаев, обядът те чака!“. Отспивах си като че ли за първи път през времето, което бяхме прекарали на този участък.

Коментари

Buba Mara's picture
Buba Mara
bubamara

Matthäus Hetzenauer води на

Matthäus Hetzenauer води на алкаша с 345 убити савецки чилавеци. А книга няма... Аман от руски подлоги бе!
Buba Mara's picture
Buba Mara
bubamara

Да не говорим за финландеца

Да не говорим за финландеца Симо Хейхе, скромно изпържил над 500 алкаша за 100 дни война. И за него книга няма. Лижем руски подметки без спир.
geg's picture
geg
geg

Книги няма...

защото не са написани. И едните и другите са си вършели работата.
Просто руснакът после е бил журналист. Можел е да пише...

На война е лошо!

Загиват невинни човеци!
Но заглавието е манипулация!!! Думата фашизъм в речника на руснаците се появява след 50-те години, с пропагандата за Отечествената война! Нарицателното обръщение е било немцы, фрицове, немецкых захватчиков!!!
You voted '+'.
В Т's picture
В Т
ВТ

Поместването на този откъс

..за мен е необяснимо и може да е единствено резултат от хакерска намеса.
Колю Колев's picture
Колю Колев
арсений

Известно е и името на

Известно е и името на савецкия хакер-Светлана Жамжиева!
You voted '+'.

Рашки

“Дзурла, туловище, фашиста” .., все епитети достойни за руският народ. Чел съм биографиите на много немски асове от ВСВ но подобни епитети там няма. Там е “врагът” или май-много “Ивановците”
Личи си пропагандата и общата култура.
А как ли са наричали руските войници всички народи които те са нападнали каро агресор?!

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Заразихте ли се с COVID-19?