За лоша се смята новината, че нямаме държава. Очертава се още по-лоша – нямаме нужда от държава.

Продължавам да вярвам в теорията, че върховната цел на държавата е да пази достойнството на своите граждани. Можеше ли да стане това в случая с пловдивския лекар? Можеше. Имало е трийсет минути, в които е било възможно. Това е времето, в което според прокуратурата д-р Димитров е наблюдавал как някой му разбива гаража. Това е било времето, дадено на гражданина Димитров да повика държавата на помощ, като се обади на полицията. Ако докторът се беше обадил, ако полицията беше дошла, ако крадецът беше арестуван, държавата щеше да запази достойнството на един гражданин, като предотврати той да се превърне в убиец. Да си убиец е сериозно накърняване на човешкото достойнство. „Аз не съм убиец, лекар съм“, казва сега д-р Димитров, за да си върне достойнството.

Лекар си, но си и убиец. А можеше да не бъдеш.

Това е на теория, ще кажете. От една страна, нещата на практика може би изглеждат така: Докторът е обиран много пъти, в предни случаи е звънял на полицията и е разбрал, че не може да разчита на държавата да го защити, вероятно се е наслушал на разкази от ограбени хора, които също не са получили внимание и помощ от полицията, затова се е снабдил с оръжие и е решил да се справя сам. От друга обаче - могат да изглеждат и така: Има неща, които могат да свързват един бивш затворник от „Столипиново“ и един лекар, например пациентите имат нужда от кръв, доставчик на която са точно жителите на такъв квартал, а подсъдими и осъдени имат нужда от болнични с оправдателни диагнози, може би докторът и крадецът са се познавали, каквито са упоритите слухове в Пловдив, може би докторът затова не е звънил в полицията, може би. Първата версия е оправдателна за доктора, втората - обвинителна (работа на следствието е да изяснява коя е вярна и коя не), но и в двата случая той е имал свои причини да не се довери на държавата. Но още в първите минути след оповестяването на инцидента хората се обединиха около първата версия: разбираме защо не е звънил на полицията, те и без това не вършат работа…

С други думи: гражданинът е самотен, той няма на какво да разчита, държавата нехае и превръща хората в убийци. Това колективно мнение вече е сериозен проблем. Случилото се между доктора и крадеца е криминално. Онова, което си мислеха хората, е обществено-социално.

Повечето хора заеха позиция, преди да станат известни фактите. Имаха си оправдание – не са ни нужни факти по точно този случай, защото сме свидетели на толкова много факти през толкова много години, че нямаме нужда от още факти, за да сме на страната на ограбвания, в случая - доктора. Пусна се подписка. Започнаха протести в защита на пловдивския лекар. Да оставим настрани факта, че у нас протести без организатор не се случват. Да не придиряме и кой е бил организаторът на тези протести. Важното е какво искаха тези протести. Искаха да се освободи задържаният – преди да се знаят фактите, преди държавата да си е свършила работата да ги изясни. С други думи – протестиращите нямаха нужда от държава точно както гражданинът с разбития гараж не бе имал нужда от нея. Протестиращите не искаха някаква си държава да раздаде справедливост от тяхно име – каквато е всъщност функцията на държавата. Те искаха сами и директно да раздават справедливост – както на протестите, така и в социалната мрежа. Това е моментът, в който се преминава от „няма държава“ в „нямаме и нужда от държава“.

После фактите станаха известни. И те бяха толкова различни от първоначалните, че всички започваха съобщаването им с думите „настъпи пълен обрат“. Пълният обрат във фактите обаче не предизвика обрат в общественото мнение – то все така остана на страната на доктора. Независимо че не бе потърсил полицията, че бе убил, без да е застрашен да бъде убит, че е въвлякъл и други хора в заличаването на престъплението, че е направил опит да се изтрият записите от камерите и т.н.

Ето един реален коментар, типичен за социалната мрежа, далеч не най-настървения: „Съжалявам, но щом циганите могат да крадат, изнасилват и убиват бабите по селата, значи може да се отвърне по същия начин. Много е просто. Ако се погледне обективно – имаме мазен циганин, крал цял живот и правил деца, които държавата да гледа. Имаме и лекар, който е помагал на хората, плащал си е данъците и е бил обществено полезен. Кого избираш? Аз избирам лекаря.“ Опитах се на няколко места да споря, но ме парираха с един и същ аргумент: вече е дошло време, в което или си Плъха, или си Доктора. Разпаднахме се на две – или си това, или си онова.

А фактите загубиха значението си. От години нямаме държава. Вече и нужда нямаме. Ще се оправяме сами, като доктора. Вие само поправете закона. Това е преобладаващото обществено настроение сега.

Дотук стигна прословутата българска толерантност, родена от неизбежността на историята и географията, отгледана във времена, на които на никого не му е било лесно. В един момент начините, по които се справят с живота българите и циганите, започнаха да се раздалечават – проблемите еднакви, а инструментариумът за решаването стана различен. И колкото повече обедняват българите, толкова повече преувеличават тази разлика. Ето какво си мисли един българин, който от ден на ден живее по-трудно и се оглежда за виновен: „Как стана така, че дори и циганите се оправят по-добре от мен? Нямам пари за ток, а те си теглят по някакви жици безплатно ток в незаконни къщи. С какво циганинът е по-заслужил от мен да ползва безплатно ток, вода? И кой в края на краищата плаща сметката – аз! С какво неговото дете заслужава да е повече дундуркано от държавата от моето дете? Защо не го пращат в затвора, когато краде от къщите, от градините? Защо аз плащам здравни осигуровки и за мен няма направления – заради циганина, разбира се, нали трябва да издържам с моите осигуровки многобройната му челяд. На мен защо никой не ми дава 50 лева, за да отида да гласувам? Аз не знача нищо за партиите, защото те влизат във властта с циганските, не с български гласове. Полицията не ме пази, защото взема подкупи от крадците. Аз трябва да работя, за да издържам властта и полицията, но тъй като властта и полицията се издържа от бройката на циганите, ме натоварват и с това да издържам циганите.“

Внимание – това последното е капката, която прелива чашата на българското търпило и кара толерантността да не прилича повече на толерантност. Това е, което българинът не в състояние да понесе – един път му сваля кожата властта, за да се запази на власт. Втори път му свалят кожата институциите с големи заплати, за да направят живота му по-справедлив, но те не го правят, защото ги мързи и защото престъпниците допълнително им плащат с откраднати от нас пари да не си вършат работата. Третата кожа му я свалят, за да се плащат детски, социални помощи, откраднат ток, неотчетена питейна вода, подарени здравни услуги.

Колкото по-лошо живеят българите, толкова повече преувеличават привилегированото положение на циганите – до степен, че започват да вредят сами на себе си.

Например легендите за големите социални помощи на циганите въздържа българите от най-нормалните битки във всяка друга страна за увеличаване на социалните придобивки. Българите си въобразяват, че това би устроило циганите и през ум не им минава, че на практика то устройва само мързеливото и некадърно управление. Да не говорим, че няма социални помощи по етнически признак – глупост, в която кой знае как и защо уж умните българи продължават да вярват.

Това мислене няма много допирателни с толерантността, но има всичко общо с несправедливостта. А щом държавата не може да осигури справедливост, нея не просто я няма, следователно е излишна. Това е голямата картина зад пловдивския случай и в нея има нови щрихи, по-тъмни.

"Редута"