Какво да противопоставим на всепозволеността на черната патетика, която се лее почти отвсякъде? Мощния барабанен тропот на оптимистичната пропаганда? Сложността на истината? Едва ли някой има общовалиден отговор, но пък всеки би трябвало да има отговорност и за, и към изречените си или написани думи, казва поетесата Мирела Иванова в интервю за Пепа Витанова за БТА. Защото словото е енергия и няма милост към издевателствата над свободата и силата му. Тя се надява, че голямата ни класическа литература ще победи голямата ни класическа самоненавист и мечтае всеки родител да направи на детето си "влог поезия" - да му чете стихове, хубави, истински стихове още от най-ранно детство. 

Предлагаме ви цялото интервю:

- Нека започнем този разговор с проблемите на словото днес. Кои са седемте стълба на свободата на словото?

- Много често разсъждавам над въпроса има ли в България свобода на словото, каква е тя - абстрактна или конкретна, защо всички класации ни подреждат на отчайващи последни места, кой има интерес непрекъснато да се самоунижаваме до кръв и да се самоокайваме до припадък, че сме най-несвободните, най-лошите, най-неуспелите, най-бедните, най-нещастните във всичко, включително и в това огромно, все едно подарено или извоювано достояние, като свободата на словото? 

Ако приемем, че свободата на словото има седем капителни стълба и те са отговорност, съзнание за силата и смисъла на думите, почтеност, респект пред сложността на истината, професионална посветеност, достойнство и уважение към другите, то май всеки от тези стълбове е подронен или незабележим, или направо съборен от нас самите в разбирането ни и упражняването ни на свободата. 

Ще си позволя да разкажа един парадоксален на пръв поглед случай: На среща с прекрасни, много интелигентни ученици в елитна пловдивска гимназия преди няколко години едно момиче ме попита дали не смятам, че е добре да се въведе цензура, защото вече е прехвърлена всяка мярка в свободата на словото. Първоначално и първосигнално се втрещих, защото ми се стори младо и мислещо същество да поставя толкова ретрограден въпрос. В течение на разговора обаче се изясни, че под цензура момичето има предвид да се изгради "защитен механизъм" срещу пълната деградация, разгащеност и арогантност, които злоупотребяват и омърсяват същинската свобода, уви, не само на словото.

Мисля, че този е същностният бунт не само на младите, но изобщо на образованите български граждани - срещу нихилистичната тиня от жълто-кафяви клюки, гадни клевети, фалшиви новини, хейтърско тролене, която поглъща в себе си истинността. Всепозволеността на черната патетика, която се лее почти отвсякъде, буквално развращава и разгражда - какво да й противопоставим? Мощният барабанен тропот на оптимистичната пропаганда? Сложността на истината? Едва ли някой има общовалиден отговор, но пък всеки би трябвало да има отговорност и ЗА, и КЪМ изречените си или написани думи, защото Словото е енергия и няма милост към издевателствата на свободата и силата му. Всичко се заплаща рано или късно. 

Обглеждайки цялостната медийна картина днес, си мисля и за свободната преса на следосвобожденска България. Не съм кой знае какъв познавач, но покрай заниманията ми с литературна история се убедих, че трудно можем да надскочим себе си и развързаните си бесове: и тогава вилнеят дива омраза, клеветничество, непредставим въртоп от зависти и ненависти. Да не пропусна и политическите убийства на издатели и журналисти чак докъм зловещата следдеветосептемврийска разправа. Свирепата цензура до 60-те години на миналия век, патетичният бекапейски фалш на социалистическите издания също се трупат като неотстраними тумори в разбирането за "свобода" на словото. Осъзнато или не, днес ние си носим тези страшни наследствени белези, не е трудно да бъдат разчетени, трудно е да бъдат отстранени...

- Ако има истинска свобода на словото, то тя винаги е била в поезията. Поезия на свободни хора ли е съвременната българска поезия? 

- Да, във всички времена поезията е територия и синоним на свободата, неслучайно в нейните думи се съхраняват и паметта, и пророчествата. За съвременната българска поезия е непосилно да се направят каквито и да е обобщения, първо, защото тя е необозрима и в разнообразието, и в многотията си, и после - все още сме много близо, дори съвсем вътре в живите й проявления. Не бих се осмелила да твърдя, че е на свободни хора, но на освободени - да. Но освободеността е сцепление между качества и недостатъци, между добро и лошо - доброто например е, че мнозина от пишещите имат огромен размах на въображението, впечатляващи хрумвания, социална свръхчувствителност, автентичен духовен свят, който да преназоват в запомнящи се, нерядко и общозначими послания. Лошото е, че се шири една леснина на писането, литературна безкултурност и откровена неграмотност, и това често граничи с графоманията. Все пак освен свобода поезията е и изкуство, и то висше изкуство - неприлично е, дори непростимо току-така да го подменяме с всевъзможни каканиженици и словоблудства. 

- Да поговорим за социалната роля на поезията. За поезията като терапия. 

- В различните национални култури и общества поезията играе различна роля. Ние тук, като по-страстни владетели на патоса, като много чувствителни и чувствени хора и предвид историческите превратности, които сме преодолели на кръстопътното си място, сме й вменили и социална роля, и обществени функции, и морализаторски измерения, и политически послания. Така още повече сме разширили необята на поезията, умножили сме нейното значение, демократизирали сме я и поезията естествено се е вплела в духовната тъкан на нацията ни. Това не са празни приказки, чувала съм на най-неочаквани места и от най-неочаквани хора да рецитират стихове, най-често от Ботев и Вазов, да излъчват обладанието на високото в тези си внезапни пориви. 

Има такива стихотворения в националната ни поезия, могъщи и силни, служат за вътрешен фундамент, около който човек се изгражда, съсредоточава мощта си, укрепва самонаправата си. При други обстоятелства не бих ги определила като терапевтични, съм се убеждавала какво въздействие упражняват стихотворенията на Яворов и Дебелянов, да, не е учудващо, че мнозина ги знаят наизуст. Аз съм си изградила своя лична стратегия и винаги си рецитирам наум стихове, когато летя със самолет. Не се страхувам - не е защитна броня, а неустоим копнеж да слея високото на простора с високото на думите. 

Дългогодишната ми работа като уредник на къщата музей "Иван Вазов" в София ми позволи да се убедя с какъв вътрешен възторг и радост малките деца рецитират Вазовите стихотворения. Не насила, не по задължение, а по свое желание - сякаш наивните първозданни слова на националния ни поет се сливат с чистите детски души. Струва ми се много важно децата да учат наизуст стихотворения, пак повтарям - не насила, не защото им се налага, а с радостта на необременения си ум и памет. Ако помните, Умберто Еко бе написал едно писмо до своя внук малко преди да ни напусне - и там с много мъдра обич му препоръчваше същото, да учи наизуст поетични текстове, защото това не просто разширява "харддиска" на паметта и въображението, а разширява самия човек, дава му други хоризонти и измерения.

- Преди години участвахте в литературно четене в затвора за малолетни престъпници с най-тежки наказания "Ебрахерхоф" в Бавария. Какъв по-точно беше този проект? Как затворниците реагираха на стиховете ви? Има ли изнесени резултати за това как поезията е въздействала на затворниците?

- През 2008 година бях наградена с едногодишна писателска стипендия в Международния творчески дом "Вила Конкордия" в Бамберг. Сред незабравимите ми преживявания в рамките на това вдъхновяващо и подарено творческо време бяха литературните четения - от аулата на един от най-старите европейски университети, която се намира в църква от XIII век, та до затвора за малолетни престъпници в изумителния бароков манастир "Ебрахерхоф". От четиримата писатели със стипендии аз се оказах най-храбра и единствена приех предложението да отида там - това е голямо психологическо предизвикателство, насъщно важно за един писател, мисля си. Подбрах стихотворенията, които да чета, с много внимание - отивах на особено място, сред млади, болезнени и обречени посвоему хора. Затворът е изграден като аскетичен и едновременно луксозен дом за тези объркани момчета, с много възможности да усвоят професии, да се образоват, да спортуват, да се докоснат до изкуството и все някога да се върнат в свободния живот. 

Четенето бе в библиотеката, за чиито мащаби и интериор би могъл да мечтае всеки университет, естествено с подбрани и проверени книги. Четенето мина много вълнуващо, после и разговорите на чаша лимонада. В началото се случи нещо интересно, което от първия миг сякаш привлече вниманието - на входа оставихме чантите си, аз влязох само с книгите и бях си забравила очилата. Но това ми дойде наум чак когато отворих "Самотна игра" - обърках се, проявих несигурност, но и въображение, отидох до първия ред и свалих очилата от лицето на Владо (писателя и съпруг на Мирела Владимир Зарев, бел. авт.), сложих си ги и макар да не бяха съвсем точните, четох с тях. След това един от психолозите ми обясни колко важен се е оказал тъкмо автентичният пример, че всеки може да се обърка, да допусне грешка или недомислие и че естественото ми поведение, спонтанната ми хрумка да намеря все някакво решение, за да не се провали срещата ни в думите, е спечелило момчетата.

Не зная дали има изнесени резултати - но сигурно се правят проучвания от работещите в затвора психолози. Щом се канят писатели, значи има смисъл. Срещата с поезията, ако я чуеш с изранена и разтерзана душа, е огромно събитие, отзвучава в сводовете на страданието ти, окуражава те, че не си сам в болката, преобразява самосъжаленията ти в стоицизъм, одухотворява трагическото ти самосъзнание. Неслучайно в началото е Словото.

- В края на миналата година ученици от Варна инициираха акция "Четящ автобус". Любими български произведения от Иван Вазов, Христо Ботев, Любен Каравелов, Добри Чинтулов, Стоян Михайловски, Петко Славейков бяха четени от децата пред пътниците в няколко линии на градския транспорт. Може ли да се каже, че поезията е един от пътищата за спасението на света?

- Не, поезията не може да спаси света, но може да спаси човека, да го изгради и да съчини другояче същността му, да обостри ценностите, които да следва. Радвам се, че децата са се досетили да дадат поетичен урок на пътниците, на своите родители, тъй да се каже - може би градският транспорт не е най-подходящото място, но защо пък не? Да се чуе и види, че съществуват и други думи и светове освен мрънкащите, черните, ожесточените... Аз съм много редовен пътник в градския транспорт, наслушала съм се и съм се нагледала на какво ли не, понякога направо си мисля, че не разбирам хората и дивата им неудържима тяга всичко да е лошо, лошо, лошо... Любопитна съм как чистите и въодушевени деца ще се качат в трамвая или автобуса и със звънки гласчета ще се изправят срещу гъстото омерзение на възрастните... Надявам се, че голямата ни класическа литература ще победи голямата ни класическа самоненавист, позволено ми е да имам надежда, нали?

- Какво би станало, ако повторим варненския експеримент и с един "Четящ (евро) парламент"? 

- Не, не бива. Поезията има свое високо място, свои часове и магични пространства. Инак може би сред депутатите се срещат и четящи, чувствителни, обвързани с литературата хора и ако те имат потребност, биха могли да направят своеобразна културна парламентарна програма - с литературни четения, камерни концерти... Засега съм виждала да се организират изложби, но някак по-скоро случайно.

Спомних си как в българския парламент през 1895 година е отбелязан първият юбилей на Иван Вазов, когато се честват 25 години от началото на творческата му дейност. Не е зле поне това описание да прочетат народните ни представители. Не че "Приказка за стълбата" на Христо Смирненски, която преди време някой им бе подарил, се оказа важен урок за тях. Но уточнявам, че не правя обобщения - ненавиждам поставянето под общ знаменател на хората.

- Непрекъснато ни заливат с реклами за потребителски кредити. Как би изглеждал един "кредит поезия"? 

- О, хайде да не го наричаме кредит, а влог. Всеки родител, струва ми се, би могъл да направи на детето си "влог поезия", да му чете стихове, хубави, истински стихове още от най-ранно детство. 

- Посланието на големия поет и писател Борис Христов, който от години живее в Лещен, е: "Бягайте от градовете!" Вие сте поет на големия град. Как прозата на градския живот провокира поета във вас?

- Не зная защо и как, но градът, градовете са моето място, дори имам такова стихотворение: "Градовете пишат моята биография, а аз сетне усърдно/ си я припомням..." Градът е огромно вместилище на енергии и възможности, на артистични турбуленции и всевъзможни човешки участи, градът е движение, предизвикателство пред въображението, средище на изкуството, неспокойна, трептяща магма и всеобемност на всекидневието, не смятам, че градският живот е проза - но изисква сила, характер не просто, за да се справиш с него, а за да го обичаш, да се слееш с напрегнатите му измерения, да ти е уютно в прегръдката на стреса...

Дано не прозвучи претенциозно, но изборът, ако имаш избор и си готов да го последваш, разбира се, да си градски или пантеистичен, или селски човек е предопределен от същността, сетивността, биографическите ти сюжети, а навярно и от обстоятелствата. Встрастявам се понякога да търся знаци и обяснения или метафорични отговори на конкретни въпроси - та ето, казвам си сега, първият знак, че ще бъда поет на големия град, е, че съм родена в Първа градска болница в София, и то на 11 май, ден, в който църквата ни чества и почита светите братя Кирил и Методий... После - често се вглеждам в една снимка, тригодишна съм почти, облечена в бяло палтенце, важна и надменна, стоя инатливо, побита на жълтите павета... Сега и съвсем сериозно - юношеските ми години, в които бясно се самосъчинявах, измислях, намествах в себе си, са много обвързани с градския център, със среда и събития, които създаваха светогледа и характера ми, разширяваха хоризонтите ми, "притискаха ме" да порасна по-бързо. Сякаш градът тогава, цялостното му пространство от всевъзможни вътрешни динамики, ми постави страшни изисквания, на които исках да отговоря, да надскоча възрастта си, да разширя "отпуснатото ми" от онова уеднаквяващо соцвреме местенце. Поради мащабите и анонимността си градът стана обиталище на първите ми осъзнати пориви за свобода. 

Но стига съм говорила в минало време: днес също обитавам родния си град с радостно и трепетно любопитство, с часове ходя пеша по кошмарните тротоари и си припомням, и преоткривам променящите се улици, сгради, квартали, въодушевявам се, за разлика от мнозина, че София прилича на строителна площадка и все повече се измъква от ориенталския облик, който бе тръгнал да й се лепи в първите десетина години след промените, просто си става един модерен европейски мегаполис - с изумителните сгради на духа в центъра, библиотеката, университета, храмът, театърът, величествени градежи на следосвобожденската ни прозорливост. 

Ясно е, че съм влюбена в родния си град, влюбена съм и в Берлин - тъй като се озовах там тъкмо при падането на стената, а година по-късно, през 1990-а, поканиха двама ни с Виктор Пасков в Литературния колоквиум на езерото Ванзее, и то си бе просто сдвояване на поезията със свободата, подарък от съдбата, който не искам да забравя.

Разбира се, Борис Христов, в чиито любими стихове намирахме упование и опора още от 70-те години на миналия век, също има право със съвета си "Бягайте от градовете". Несъмнено съществуват и по-красиви, и по-милостиви, и по-близки до естеството ни обиталища от градовете - там просторът и небесата са други, животът не се задъхва трескаво и съществуването е по-прегледно. Извън града следваш по-протяжен ритъм, защото си взаимопринадлежиш със земята и природата, оцелостяваш себе си в съгласие, а не в противостоене. Е, добрата новина е, че имаме право на избор за разлика от времето, в което бяхме закрепостени с "жителство". Колко интересно се получава - всяка тема от нашия разговор ни връща към темата за свободата.

- Вашият професионален път от последното десетилетие най-кратко може да се опише като "Да прекосиш улица "Георги С. Раковски" - от къщата музей на Иван Вазов до Народния театър "Иван Вазов". Как всички тези знакови имена влияят на един творец? Озаптяват ли дребните страсти на всекидневието?

- Този въпрос свидетелства за това, че и най-заплетената и драматична, дори неправдоподобна житейска ситуация, зад която кипят и бушуват години, решения, кански усилия и огромно посвещение, може да се сгъсти и побере в половин изречение. Почти двайсет години обитавах къщата музей на националния ни поет и писател, преди да прекося улица "Г. С. Раковски" и от битовото Вазово място да отида в символното, в Народния театър. 

В интерес на истината и в музея, и в театъра ми харесва(ше) да върша съвестно и професионално пряката си всекидневна работа, понякога чак ме завладява(ше) непремерен възрожденски плам. В музея бях уредник, в театъра съм драматург, и вече отвъд или пък над "всичкото сега и тук" си трепти вдъхновяващо един порив да се отдължа за сиянието, което владеят и излъчват тези съдбовни места, облъхнати от величествената сянка на Вазов и на другите: Яворов, Елин Пелин, Лилиев.

Естествен, че знаковите имена влияят - стига да си отворен и да притежаваш достатъчно кураж да поемеш това влияние, да го проумееш и да му се поклониш, но без да му се подчиняваш, да "сдобриш" и подредиш жестоките български времена в едно общо време, в своето.

...

Мирела Иванова е част от българския литературен живот от 1977 г., когато дебютира със стихове в ученическото списание "Родна реч". През 1985 г. излиза първата й книга - "Каменни криле". Следват стихосбирките "Шепоти" (1989), "Самотна игра" (1990) и "Памет за подробности" (1992), която е удостоена с наградата за поезия на Съюза на българските писатели. Най-награждаваната й книга е "Еклектики" (2002), донесла й националната литературна награда "Христо Г. Данов" и наградата на Сдружението на българските писатели. 

Нейни текстове са преведени на над осем езика, а творбите й намират място на страниците на най-големите европейски вестници. През 2000 и 2004 г. издателство "Вундерхорн" в Хайделберг публикува двете й "немски" поетични книги - "Самотна игра" и "Сдобряване със студа". През 2002 г. получава наградата за модерна поезия от Източна и Югоизточна Европа "Херман Ленц", а през 2008 г. взема едногодишна писателска стипендия от министъра на културата на Бавария в международния творчески дом "Вила Конкордия" в Бамберг. След книгите "Бавно" (2009) и "Любовите ни" (2012) Мирела Иванова прави своеобразна 6-годишна пауза, за да ни изненада тази пролет с най-новата си стихосбирка "Седем. Стихотворения (с) биографии". От края на 2016 г. Мирела Иванова е драматург в Народния театър "Иван Вазов".

Интервю на Пепа Витанова за БТА