Много е вероятно светът, в който живеем да не изглежда така, както го познаваме, ако не го осмисляхме основно през медиите. Катастрофи, конфликти, скандали, състояние на непрекъсната извънредност – това са само някои от чертите на днешния медиен разказ. И често журналистите нямат време, а може би и не са способни за авторефлексия – самооценка, дали това, което вършат е правилно и полезно за тези, които ги четат, слушат и гледат.

Това е и една от задачи на превърналата се вече в традиция за Асоциацията на европейските журналисти – България (АЕЖ-България), поредица „Медийната година в 365 думи“. Клуб Z препубликува публикацията на АЕЖ, която събира мненията на медийни експерти за това какво очакват през 2019 г. 

 

Дебнещата сянка на „фалшивите новини“

Проф. Мария Нейкова, преподавател във ФЖМК на СУ

Условната граница, отбелязваща края на годината, по традиция ни кара да се вгледаме в отминаващия период. 2018 г за медиите по света остана под сянката на „фалшивите новини“. В края на годината председателят на Европейската комисия Юнкер каза: „Дадох ясно да се разбере в Европейския съвет, че някои от от министър-преседателите, седящи там наоколо, са източници на фалшивите новини“. Обаче официалните изявления се смятат за авторитетни и тяхното публикуване в медиите не води до порицания.

В заключителния документ след срещата в Брюксел лидерите на ЕС подчертаха „нуждата от решителен отговор, който засяга вътрешните и външните измерения и е всеобхватен, координиран и добре ресурсно осигурен въз основа на оценка на заплахите“. Tе констатираха, че „разпространението на умишлена, широкомащабна и системна дезинформация, включително като част от хибридна война, е остро стратегическо предизвикателство за нашите демократични системи“ и призоваха за  „бързо и решително действие на европейско и на национално ниво за осигуряване на свободни и честни европейски и национални избори“. Тясната връзка между политиката и медиите беше изведена на преден план, през изборите.

В началото на годината тази връзка се разкри в случая с консултантската фирма Кеймбридж Аналитика, която работи за президентската кампания на Доналд Тръмп за 2016 г., за кампанията за Брекзит и десетки други политически клиенти. Тя беше обвинена в събиране на лична информация от повече от 50 милиона потребители на Фейсбук без тяхното разрешение. В тайни записи, излъчени от британския “Чанъл 4 Нюз”, главният изпълнителен директор на компанията, Александър Никс, се хвали, че е наклонил изборите в полза на Тръмп и обяснява как фирмата използва секс работници, подкупи и дезинформация, за да помогне на своите политически клиенти.

Във връзката политика – медии навлязоха новите технологии и социалните мрежи и медии. „В най-добрия си вид [социалните медии] ни позволяват да изразим себе си и да предприемем действия“, написа в блога си през януари продуктовият мениджър на Фейсбук за гражданска ангажираност. „В най-лошия случай той позволява на хората да разпространяват дезинформация и да разяждат демокрацията“. Анализаторите обобщиха, че интернет се разраства по-малко свободен, а самата демокрация чезне под неговото влияние. 

Но има нещо оптимистично сред предизвикателствата за медиите от отразяване на избори до войни, от разрастващото се неравенство до климатичните промени и това е  международното сътрудничество в разследващата журналистика.

Годината на победилия консерватизъм

Доц. Орлин Спасов, преподавател във ФЖМК на СУ

Дългата липса на сериозни промени в медийната среда на практика сля последните няколко години в протяжен и размит период. И през 2018-та „новото“ се случваше повече като дежа вю. В медийно отношение България продължи да бъде последната страна в ЕС както в класацията на „Репортери без граници“, така и в оценките на други международни организации. Делян Пеевски отново бе в центъра на внимание и предприе опити за подобряване на имиджа си със законодателни инициативи, свързани с медиите. Вестник „Телеграф“ продължи да бъде най-четеният вестник. bTV и NOVA продължиха да бъдат най-гледаните телевизии. „Хоризонт“ остана най-слушаната радиопрограма. Слави Трифонов отново започна да кани политици в предаването си. Министър председателят Бойко Борисов за пореден път прехвърли отговорността за проблемите на медиите към самите медии и към журналистите, и отново им се ядоса: „нито един въпрос не ми зададохте, който да е истина“, смъмри той Бойко Василев в „Панорама“. Редица изследвания отново потвърдиха ниското доверие в българските медии, докато правителството отново настояваше, че медиите са напълно свободни. Група издатели по познат начин атакува друга група издатели. През годината България за пореден път беше универсалният аутсайдер на ЕС в почти всяко отношение, не само в медийно. 

Този видим застой обаче не е случаен и не остава без последствия. Докато редица по-либерални и ляво ориентирани медии постепенно бяха затворени или поставени под натиск, една мощна консервативна вълна завладя през последните години българския политически живот и съответно доминиращите медии в страната. И през 2018-та консервативните обертонове можеха да бъдат чути в отношението към бежанците, към политиките на Виктор Орбан, към хората с различна сексуална ориентация („джендърите“), към институциите на гражданското общество и, не на последно място, към жените. Тази консервативна вълна рязко сви пространството за по-критични гласове в медиите и за по-свободни журналистически позиции. Затвърди се атмосферата на автоцензура и на страх от открито назоваване на проблемите. Убийството на Виктория Маринова от русенската телевизия ТVN предизвика безпрецедентен външен натиск за бързо разследване поради опасения, че е случаят може да е пряко свързан с работата й. Макар тези предположения да бяха отхвърлени, обществените реакции ясно показаха за колко застрашена се смята журналистическата професия у нас.

Пеевски тук – телевизия там

Доц. Иво Инджов, експерт по политически комуникации, преподавател във Великотърновския университет

И тази медийна година мина под знака на Пеевски. Този път следим как гущерът се опитва да си откъсне опашката, но сякаш пренебрегваме други важни процеси.

През април „Репортери без граници“ отново шамаросаха България с незавидното 111 място по свобода на медиите и пак посочиха с пръст „лошия“ Пеевски. Докладът им алармира и за често срещаните „физически атаки и смъртните заплахи срещу журналисти от криминални банди“. По-късно жестокото убийство на тв водеща накара светът да привиди в него покушение срещу свободата на словото. Грешката май се оказа вярна, защото политическият натиск върху журналистите се е върнал и е нараснал. Това – в добавка към упражненията с тоягата и моркова срещу медиите.

През октомври Пеевски обяви, че прехвърля медийния си бизнес на журналистическа фондация, но ще я подпомага финансово. Тропосването на отговорност от медийни барони към журналисти беше една от „иновациите“ на 2018 г. Издателят на „Стандарт“ Тодор Батков например се е оттеглил от междувременно понижения до седмичник вестник. Миноритарни съиздатели вече се явяват и четирима журналисти.

През ноември парламентът реши да помага на гущера и прие „закона Пеевски“. Той съдържа смислени, но не добре обмислени мерки за разкриване на собствеността на всички медии и частично на финансирането им. От Асоциацията на европейските журналисти напразно алармираха за слабостите му, които могат да го направят репресивна машина срещу неудобни издания. 

През новата година е възможно КЗК да разреши на шведската MTG да продаде групата около „Нова телевизия“ на чеха Петр Келнер, вече придобил „Теленор“. Не спират и слуховете за продажбата на групата около Би Ти Ви от американската СМЕ.  Ирландската Communicorp пък „сдаде“ радиобизнеса си в България на местно дружество и така ускори тенденцията за капсулиране на медийния ни пазар. На този фон двете най-големи тв групи „държат“ над 60% от аудиторията и над 90% от рекламата. Мощта на „Нова“ и co. може да нарасне внушително, ако влязат в кросмедийното портфолио на Келнер. Подобно развитие, съчетано с традиционното усещане за сервилност към ГЕРБ от страна на Би Ти Ви и „Нова телевизия“, би се вписало добре в сценариите за изборната 2019 г.
В началото на 2018 г запушиха устата и на критичната Би Ай Ти. Така само БНР, отделни предавания и някои сайтове останаха „кучета пазачи на обществения интерес“.

 

Развитието на журналистиката на участието

Доц. Мария Попова, преподавател във ФЖМК на СУ

На фона на политическите скандали, растящото социално недоволство, световните катаклизми и политически сътресения през 2018 г., медийните проблеми като че ли остават настрани. Донякъде по традиция, обществото е склонно да обвинява медиите в липса на плурализъм, професионализъм, загуба на доверие, комерсиализация, снижаване свободата на словото и пр., без обаче да си дава сметка за две важни особености – медиите са огледало на обществото и българската медийни система не е толкова по-различна от тези на другите европейски държави.

Българските медии трябва да правят качествена и интересна журналистика при свиващи се рекламни бюджети, спадащи тиражи, аудитория, която предпочита безплатната информация онлайн, новопоявили се медийни собственици, които виждат в медиите не институции, а бухалки за политически рекет и пропаганда. А също при ограничен професионализъм, породен от лошото заплащане на способните журналистите, които мигрират към други професии, на интереса към млади, неопитни и склонни да работят почти без пари журналисти, липсата на действително качествено журналистическо образование и т.н.

Често българските медии са склонни да заменят сериозната информация, коментара и разследването със забавлението, ток шоуто и риалити съдържанието в името на това да привлекат вниманието на своя читател, слушател и зрител, който все повече се превръща просто в потребител на всичко онова, което социалните мрежи предлагат – независимо дали е новини, увлекателни клипчета или картинки, фалшиви и манипулативни твърдения или снимки на роднини или приятели.

И все пак през последната година доста ярко се очерта една нова тенденция – развитието на журналистиката на участието. Ако големите телевизии имат от няколко години онлайн платформи за потребителска информация (от типа на „Аз, репортерът“ и „Вашата новина“), реалното й използване отбелязва видимо проявление едва напоследък, при това в различни форми – от любителски снимки за фон на прогнозата за времето, през анкети за събитие на седмицата или въпроси на зрителите към гостите в студиото, до любителски видеоклипове с мобилен телефон или камери за наблюдение със свидетелство на социални неправди и проблеми. 

От медийна гледна точка – промяната е положителна. Медиите разчитат на интересна и след известна допълнителна проверка, достоверна информация по очевидно важни и интересни за обществото теми, които не могат (поради ограничен обем на редакцията или липса на кореспондентска мрежа) да се покрият от професионалните журналисти. Но трябва да си даваме сметка, че тази промяна е израз и на значима социална трансформация. Обществото показва вяра в своята значимост, отговорност, морална оценка.

То е склонно да посочва шофьорите, които не спазват правилата на пътя и карат безразсъдно; строителите, които не си вършат добре работата и полагат асфалт върху сняг или поставят лошо плочки по тротоарите; полицаите или общинските служители, които са корумпирани; институциите, които не оказват помощ на хора в неравностойно положение или в беда; извършители на кражби в домове и магазини и т.н. Обществото излиза от ролята само на зрител на социалния спектакъл. Аудиторията вече не иска просто да потребява новините, тя иска да бъде участник в създаването на медийното съдържание, да не бъде консуматор, а продуцент, който да насочва социалното внимание извън познатите политически боричкания и дребнотемия на чалга-елита.

Въпросът, който обаче остава, е как тази набрана социална мощ ще бъде използвана. Дали тя ще продължи да бъде само ефектна илюстрация към историите на репортерите или българските медии действително ще отстъпят кормилото на „бившата аудитория“, на „овластения потребител“ и ще формират журналистика, в чието упражняване, но и управление може да участва всеки.

Точка на дотягане

Доц. д-р Мартин Осиковски, Катедра "Медии и обществени комуникации", УНСС

Спомням си, че регистрирах фейсбучния си профил точно преди десетилетие. Ако не бях професионално ангажиран с поддържането на няколко големи фейсбучни проекта (за щастие – нито един от тях в политическата сфера), отиващата си 2018 щеше да бъде годината, в която го закривам.

Не става въпрос за изтичането на потребителски данни – голям проблем, който в лично качество слабо ме вълнува. Просто през тази година достигнах точка на социално-медийно пресищане. (От разговори с приятели, колеги и познати знам, че има и други като мен.) Преситен съм от масовото разголване на политически вкусове и предпочитания; от безконечни коментари, които често превишават в пъти дължината на текста, към който се отнасят; от реакции, реакции на коментари и коментари на реакции, сведени до първосигналната хексада „харесвам/обичам/ха-ха/уау/тъжно-ми-е/яд-ме-е“. И най-важното: все не успявам да разбера как така съдбата на дадено споделено съдържание може да се решава от невидимата регулираща ръка на алгоритми и анонимни „къстъмър сървис“ агенти, за които никога не ще узнаем как, къде и кога са се обучили да вършат своите дела на „етични комисари“.

Всъщност този „свят на социалки“ става все по-скучен – понякога даже ми се струва, че поради това той си и отива. А всичко е скучно, защото е толкова предсказуемо. И как би могло да не е, щом като действията на потребителите сякаш също са се автоматизирали: ето, ние с лекота отгатваме предварително реакциите на „приятели“-те си на дадено събитие – а вероятно и успешно можем да предскажем същите по отношение на въображаеми бъдещи събития. Това е задушаваща среда на „дефолтни“ възгледи, в която силите на разговора, доводите, убеждението изглежда са напълно изчерпани. 

Има хора, за които тази среда вече е непоносима – има и такива, за които тя тепърва ще става непоносима. Затова смятам, че медийни успехи в бъдеще ще жънат онези, които съумеят да уловят посоката, в която тя ще бъде обновена. От площадката на своята камбанария мога да предложа: добре е да се държат под око „човешки“ технологични алтернативи (например Reddit); както и комични форми и жанрове – особено меми, карикатури и брутална сатира (от типа на „Кой е Америка?“ на Саша Барон Коен). Да, цивилизованият спор се превръща в изключително трудно занимание, но пък пред осмиването, за сметка на това, се разкриват невероятно апетитни технологични хоризонти.