Франк Синатра най-накрая напусна сградата

След повече от 10-годишна служба Джон Бъркоу бе изпратен с почести от Камарата на общините.

Всеки лидер на парламентарно представените партии сподели по нещо хубаво за бившия вече председател на Долната камара.

Някои със значима доза сух британски хумор.

Джеръми Корбин го позасегна, че обича да слуша хубави неща за себе си.

Иън Блякфорд (лидерът на Шотландската национална партия) се подигра на слабите резултати в последно време на "Арсенал" (на който Бъркоу е запален фен).  

И двамата обаче отчетоха най-големия успех на отиващия си председател – той значително повиши ролята на „бакбенчърите“ за сметка на правителството. Те разполагаха с властта да блокират опитите на правителството да излезе от задънената улица по отношение на преговорите за „Брекзит“.

Ако Бъркоу се бе възпротивил, може би нямаше да видим на бял свят закона "Бен" или поправката "Летуин" от последния месец. Заради приемането им Великобритания не напусна съюза на 31 октомври.

Лошо прикритата нагласа на председателя се превърна и в основен фокус на краткото, но запомнящо се обръщение на Джонсън:

С шеги и закачки премиерът обвини Бъркоу, че не е бил съдия на тенис мач, а по-скоро машина за тенис – която стреля „серии от буквално невъзвратими волета и удари“.

Като младеж председателят е сред най-добрите британски тенисисти и дори има написана книга за спорта през 2014 г. – „Маестро на тениса: двайсетте най-велики мъже в тениса на всички времена“.

Разбира се, това, което е невидимо за очите, е ключовото – Бъркоу е критикуван, че не е бил обективен в обсъжданията си и че често се е държал грубо с депутатите (аргумент, споделян и от немалко лейбъристи).

След това Джонсън отбеляза, че председателят е направил „повече от всеки да удължи времето на тази парламентарна сесия“, за да подпомогне усилията на „бакбенчърите“ да забавят „Брекзит“, и се пошегува, че това е „най-дългото пенсиониране от Франк Синатра насам“

И все пак - защо се пенсионира?

През януари се появиха слухове, че Бъркоу смята да остане на поста си до края на парламентарната сесия – 2022 г. Преди това той се отметна от намерението си да се откаже през лятото на 2019 г.

Може би гласните му струни имат нужда от почивка след безспирните маратони на „Ордър“ („ред“ на английски) от трибуната или просто иска да се впусне в по-лекия, но също толкова добре осигурен живот на платен оратор.

Или пък разковничето са предстоящите избори. На теория тогава Джонсън щеше да има шанс най-накрая да се отърве от омразния председател.

На първото заседание на новия парламент е възможно да бъдат издигнати кандидати за председателския пост. Традиция е депутатите от Камарата на общините да гласуват единодушно в подкрепа на действащия председател.

Въпреки че това са само спекулации – не се изключваше възможността Джонсън да реши да не се съобрази с нея и да нареди на партията си (която може да има абсолютно мнозинство) да подкрепи кандидат, който да бъде по-приятелски настроен към каузата на „брекзитърите“.

Затова Бъркоу, наред с всичко останало, се погрижи изборът за наследник да бъде уреден от настоящия разделен състав на Камарата на общините. И затова бе избран логичният му наследник – Линдзи Хойл, който 9 години бе заместник-председател.

Премиерът вече наруши един обичай – Бъркоу е първият председател, който напусна поста си, без да му бъде предложена благородническа титла от 230 години насам.

Според приближени на Джонсън това е разплатата заради умишленото забавяне на „Брекзит“.

Дълг vs последици

През годините Бъркоу си спечели множество прякори заради острия си език – Сатаната, Говорителя на дявола, Наконтения папагал и какво ли още не.

Срещу него се трупаха и обвинения зад кулисите, че тормози служителите си по същия унизителен начин, както и депутатите в Камарата на общините. Затова Хойл подчерта, че ще се опита да възстанови „уважението в камарата“ във встъпителната си реч.

И все пак името на Бъркоу отново обиколи първите страници на повечето британски вестници заради изявление в деня, в който Джонсън обяви началото на предизборната кампания на консерваторите – 6 ноември.

"Брекзит" е най-голямата грешка на тази страна в следвоенния период. Уважавам министър-председателя Джонсън, но "Брекзит" не ни помага. По-добре е да бъдем част от властовия блок (на ЕС)", заяви Бъркоу пред италианския всекидневник "Република".

Той подчерта, че не е позволявал на нагласата си да помрачава отсъжданията му и че винаги се е водил от намерението да отстоява правата на Камарата на общините. Иначе казано – технично да ограничи свободата на маневриране на правителството.

Струва си да си зададем въпроса не защото сме непременно „брекзитъри“, а защото се предполага, че е хубаво човек да е логически последователен – щеше ли Бъркоу да извърши същите ключови решения, ако ролите бяха разменени?

Ако правителството бе съставено от „римейнъри“, а парламентът – от „брекзитъри“.

Щеше ли да заложи тогава на принципа за парламентарния суверенитет въпреки катастрофалните си прогнози за „Брекзит“? Тоест съзнателно да задвижи страната си към ръба на пропастта.

Или щеше да жертва ценностната си система и да се превърне в слуга на правителството, за да ограничи последиците от „Брекзит“? В името на общото благо (съгласно собствените му съждения).

Отговорът зависи от дефиницията, която Бъркоу влага в израза „най-голямата външнополитическа грешка“. Ще помогне и ако се разтършуваме в библиотеката му и проверим дали си пада повече по Имануел Кант или Джон Стюарт Мил.

Пиров шамар за финал

Грандиозното сравнение с Втората световна война, когато е отправено от политик от ранга на Бъркоу, е нормално да породи дискусии, полемики и много въпроси.

От една страна, председателят призна още през февруари 2017 г., че е гласувал за оставане на Великобритания в ЕС. Тоест по същество отношението му бе ясно.

От друга - не изглежда добре отстрани, когато доскорошен председател коментира тема, върху която ще се водят най-ожесточените борби между партиите преди изборите на 12 декември. 

„Брекзит“ или не.“

Посланието му постига две цели.

Първата – ядосва брекзитърите. Това може би се харесва на чепатия характер на бившия председател, който със сигурност е сдържал езика си за много неща през годините. Колкото и да е трудно да го повярваме предвид фриволната му реторика.

Втората – представя го като ясно очертана историческа личност.

На 9 ноември 2016 г. Америка с притаен дъх наблюдава как Доналд Тръмп печели президентските избори.

По това време се излъчва едно от популярните предавания – „Късното шоу на Стивън Колбер“. Малко преди официално да бъдат обявени резултатите, Колбер с тъжна усмивка споделя на гостите си – политически анализатори:

„Не съм сигурен, че това е комедийно шоу повече. Мисля, че сме по средата на документален филм. Да не съм по средата на шибания ви документален филм? Това да не е излъчвано по „Шоутайм“?

Бъркоу знае, че все още е значима личност на британския политически небосклон и че докато „Брекзит“ не бъде осъществен, има надежда и за „римейнърите“ като него. Същевременно вижда и накъде духа вятърът - победа на торите на 12 декември и отпушване на блокадата в Уестминстър.

Може коментарът му да е нищо повече от един заядлив „пиров шамар“ към „брекзитърите“.

Но поне позицията му е повече от ясна, било то за авторите на учебниците по история или режисьорите на документалки от бъдещето.  

----

Този материал е създаден по проекта "Генерация Z".