Западните общества са консуматорски, изнежени, разглезени. За разлика от руснаците, които са свикнали на трудности. Това е една от основните опорни точки на онези, които анализират какви са шансовете на Русия при продължителен конфликт в Украйна. И се опитват да обяснят защо Кремъл все пак би могъл да победи въпреки всичките си провали дотук.

Факт е, наистина, че в Европа като цяло в последните десетилетия консумативите изместиха идеалите и ценностите. А идеалите и ценностите са важни, защото тяхната реализация е условието за по-добра консумация. Повече от 70 години европейците се радваха на мир. Вярно, през този период имаше студена война. Но студената война, колкото и да е неприятна, все пак е за предпочитане пред горещата.

Освен това Западът в крайна сметка победи в студената война. И победи точно заради това, че успя да осигури на своите граждани добро ниво на консумация. Консумация, която се радваше на завистливи погледи иззад Берлинската стена.

Комунизмът още броди из Европа

Една от големите грешки на Запада безспорно бе това, че той сякаш реши, че с края на студената война всичко е свършило. Западните елити започнаха да нехаят за нуждата от консумация на своите граждани във всичките ѝ форми. Решиха, че след като са победили комунистическата империя на злото, са победили и призрака на комунизма и популизма. Той обаче винаги ще броди из Европа и всеки път, когато елитите нехаят за своите граждани, ще се въплъщава в изборни резултати.

Доказателство за това е днешната неприятна ситуация, при която популисти из цяла Европа предлагат лесни решения и печелят популярност. Все повече граждани в Европа не вярват на класическия тип политика и се обръщат към различни радикални елементи.

Твърди се, че при падането на комунизма САЩ са обещали на СССР да не разширяват НАТО на Изток. Съмнително, вярно, и по-скоро – постсъветска пропаганда. И демонстрация на отвратителния начин на мислене в Москва, според който народите в Източа Европа нямат право на решения за собствената си съдба. А единственият избор, който имат, е да бъдат охранителен кордон за руската империя. В противен случай руската мечка е в пълното си право да ги прегази, смятат в Кремъл.

Сигурно е обаче друго – стремежът на източноевропейците към ЕС и НАТО бе твърде силен, за да бъде спрян просто така. Всеки иска да живее  там, където консумацията е с по-добро качество и в по-голямо количество. В последните години хибридната война на Кремъл постигна някои успехи, включително в традиционни западни демокрации като Великобритания и САЩ. Но дори най-върлите русофили у нас не искат да се върне онова, което беше, докато бяхме сателит на СССР. Напротив – много от тях живеят на Запад и консумират на воля неговите блага, докато го критикуват в социалните мрежи.

Войната за умовете и сърцата

Всъщност войната, която Путин започна в Украйна, е признание, че той загуби другата война – за умовете и сърцата на хората. Украинците, като всички нормални хора, искат да се присъединят към Запада, където консумацията е на по-добро ниво. Срещу това Путин предложи някакви ирационални идеи от миналото и тръгна да ги промотира с оръжие, когато разбра, че няма как да ги реализира чрез обикновена политика и дипломация.

Европейците обаче започнаха да възприемат мирa, демокрацията, свободата като даденост. И забравиха колко много жертви са дадени и колко много време е отнело на техните предци, за да се радваме днес на всичко това. Това беше голямата грешка. Малцина предупреждаваха за нея, но бяха възприемани по-скоро като някакви маргинали, живеещи в миналото. Е, сега маргиналите станаха актуални, а миналото – настояще, и за съжаление, бъдеще.

Заговори се за края на историята, при който всеобщото благоденствие е установено веднъж завинаги. Забравиха се и някой важни исторически уроци. Като например този, че с диктатори бизнес не се върти, защото това върви с политически компромиси, затваряне на очи пред нарушения на елементарни човешки права. В краткосрочен план може и да е изгодно, но в дългосрочен накрая винаги излиза неимоверно скъпо.

Ако Западът бе наложил днешните санкции на Русия още през 2008 г., когато тя нападна Грузия, то най-вероятно Путин щеше вече да е част от миналото. А не най-голямата заплаха за настоящето и бъдещето, каквато е той сега.

Опасенията са, че дори сега, когато поредният самозабравил се диктатор разкри истинското си отвратително лице, част от европейците отказват да възприемат този урок. И тези опасeния имат своите основания. Защото дори сега не липсват гласове за търсене на някакъв компромис с Путин, за да имаме отново сигурни доставки на газ.

Причина и следствие

Консумация има там, където има демокрация. Консумацията е правопропорционална на демокрацията, свободата, пазарната икономика, върховенството на закона. Тези понятия, които все още голяма част от българите приемат за далечни и скучновати, са причините, а консумацията е следствието. Именно затова на Запад все още консумират повече, отколкото ние тук. Радват се на по-добро следствие, защото са се погрижили по-добре от нас за причините.

Съвсем нормално е демократичните страни да се възползват от благата, които са създали, благодарение най-вече на общественото устройство, което са установили. Вярно е и друго – че създаването на тези блага е минало и през няколко века колонизация, търговия с роби и всякакви други отвратителни събития, нямащи нищо общо с днешните европейски ценности. Това е мръсното бельо на лъскавата Европа. В този случай европейският Изток има морално превъзходство над Запада, защото източноевропейските страни нямат подобни срамни събития в миналото си. Напротив – самата Източна Европа е била жертва на подобно отношение от азиатски империи.

Голямата разлика обаче е, че бившите западни империи вече не са такива и освен това в техните общества се говори свободно и дори критично за този период от историята им. Докато източните „сатрапии“ все още искат да си бъдат такива. А всеки, който си позволи някакви критики, бива връхлетян от проблеми от различно естество и това е държавна политика.

Всъщност Западът продължава да поддържа империи, само че чрез друг механизъм – чрез промотиране на своите обществени идеи, културни постижения и най-вече чрез по-добро ниво на консумация в своите, да ги наречем, зони на влияние. Срещу това Русия, включително Путин, никога не е предлагала нищо друго освен миризлив ботуш – било казашки, било съветски. Историята е показала, че империите са успешни, когато залагат и на друго освен на грубата военна сила. Успешните империи винаги осигуряват на своите поданици и добро ниво на консумация – битова, културна, всякаква. Подобни империи издържат по няколко века.

Артефактите от консумацията, която Римската империя например е осигурявала на своите поданици, все още могат да бъда забелязани навсякъде из териториите, върху които тя се е простирала. Театри, пътища, виадукти, градове, закони, сигурност за търговията – това е създавал Рим в своята империя за онези, които е завладял. И това е основната причина, поради която тази империя е изкарала толкова дълго. Не римското оръжие.

Докато империи, които разчитат само и единствено на всекидневно насилие, едва изкарват по няколко десетилетия. Последният такъв пример е СССР.

Нововъведение в историята

Европейският съюз също е един вид империя, но е огромно нововъведение в историята. Този съюз е първата империя, която се изгражда не чрез оръжия, не чрез завладяване на други народи, а чрез доброволно включване. В нея никой не те кара насила да влизаш, Напротив – ти самият кандидатстваш и те приемат, ако отговаряш на определени критерии. И освен това можеш да я напуснеш, ако нещо не ти харесва.

Разликите с империите от миналото и империите на Изток, които все още се борят за своето оцеляване чрез войни, са очевадни.

Европейският съюз се опитва да отвори врата към една нова ера, при която народите ще се възползват от предимствата на империите – защото такива има – без преди това да преминават през техните недостатъци. Успехът на Съюза е важен не само за европейците, а за целия свят, защото би могъл да бъде прекрасен исторически прецедент и добър пример.

И все пак водещото за развитието на едно общество е общественото устройство. Не ресурсите, с които разполага, или които е заграбило чрез колонизация. Класически пример за това са Северна и Южна Америка.

Северна Америка е много по-бедна откъм природни ресурси. Ако съдим само по този показател,  то Южна Америка би трябвало да е един от най-развитите континенти. Както е известно обаче всъщност е точно обратното. И причината е точно тази – че в Северна Америка се е установила демокрация, която след дълги години упорит труд и свободно предприемачество е довела до създаването на многобройни блага за консумация. Докато в Южна Америка до ден днешен управляват режими, които са по-скоро авторитарни. Или най-малкото не са изцяло демократични. Благата там се ползват най-вече от малки елити.

И по тази причина потокът мигранти на американския материк върви от юг на север. Макар че според природните ресурси би трябвало северняците да се изнасят към по-богатия юг.

Въпреки късата памет

Ние, българите, много добре знаем каква е разликата между консумацията при тоталитаризъм и демокрация. Еднотипните стоки в полупразните магазини, лъскавите дрешки и лакомства, които можеха да се купят само от „Кореком“ – всичко това се случи досттатъчно скоро, за да го забравим. Дори за нашата легендарно къса памет е невъзможно да забрави толкова лесно какво представляваше консумацията по времето на комунистическата диктатура. Именно затова, въпреки масираните пропагандни опити да се установи носталгия по времето на комунизма, според всички социолози в българското общество 60–70% подкрепят членството ни в ЕС и НАТО.

Вярно е, че у нас има прекалено голямо разслоение и прекалено отворена „ножица“ между едно богато малцинство и бедното мнозинство. Тя не отговаря на европейските критерии, а по-скоро на южноамериканските. Но за нея не е виновна демокрацията. Точно обратното – причината е, че у нас няма все още достатъчно демокрация и още по-малко има достатъчно върховенство на закона, което е задължително условие за успешна демокрация.

В свободните общества консумацията не е еднаква за всички – едни консумират повече, други по-малко. Нивото на консумация обаче би трябвало да е резултат основно от това кой колко работи и какви усилия полага за своето развитие. Докато у нас това не е точно така и всичко зависи най-вече от това кой колко добре се вписва в политическата конюнктура. И отново опираме до върховенството на закона и неговата пряка връзка с нивото на консумацията. Тази пряка връзка, за съжаление, все още убягва на нашенеца като цяло.

Но по въпроса за „ножицата“ между бедни и богати сега може да се говори свободно, да се критикува, да се търсят решения. Докато по времето на комунизма никой не смееше дори да си помисли да попита защо магазините са празни, защо трябва да се чака с години, за да си купиш кола, телевизор и други стоки, които днес са достъпни дори за най-бедните българи.

Когато забравиш за сметката

Въпросът е обаче, че когато има консумация, от време на време трябва да се плаща сметката. А Западът, включително ние, тъй като за наше щастие сме част от него в последните десетилетия, дълго време се ослушваше. Не искаше да си разваля добрите отношения с кремълския диктатор, защото така му излизаше по-евтино.

Е, сега ще платим всичко по-скъпо и с лихвите даже. Западът забрави за сметката, която плати заради Хитлер, и затова сега ще плаща по-висока сметка заради Путин. Това можеше да бъде избегнато, но надделяха други съображения. Дори самата Урсула фон дер Лаейн призна, че западноевропейците са сбъркали, когато не са послушали източноевропейците, които са предупреждавали какво представлява Путин.

В крайна сметка обаче логиката на живота е неумолима. Нищо не е безплатно, включително консумацията в условията на демокрация. Ако тази консумация се базира и на компромиси с диктатори, винаги накрая за нея се плаща по-скъпо. Дотук плащаме с енергийна криза, икономическа криза, инфлация. Ако ни се размине само с това, можем да се считаме за късметлии. Защото сметката, която Европа е платила заради Хитлер, е много по-висока, както е известно.

Една от другите опорни точки на Путин е твърдението му, че не е правилно да има само един политически полюс. Напротив – би било чудесно полюсът да е само един, но да е този, в който хората могат да консумират повече. С други думи – да е полюсът на свободата и демокрацията. В последните три десетилетия Западът таеше надежди, че Русия може да бъде част от демократичния полюс, в който хората консумират повече. Дори се положиха усилия тя да бъде привлечена към него и в по-далечна перспектива да стане част от него. Всички опити обаче се оказаха наивни, а положените усилия – напразни.

Путин разчиташе особено много на изнежените от консумация западни политици. Надяваше се те за пореден път да се провалят в опитите да организират единен отговор. Освен това той, както се оказа, има пета колона не само в България, но и в някои водещи европейски страни. Неговите очаквания не бяха лишени от логика, защото това вече се беше случило и при инвазията му в Грузия, и при окупирането на Крим през 2014 г.

Факт е, че в Европа днес няма политици, които да са визионери и държавници. В Европа днес водещи са социологическите изследвания и повечето европейски политици тичат след обществените нагласи, вместо да се опитат те самите да ги формират, каквато всъщност би трябвало да е основната им дейност.

По-добре късно

Европейските общества обаче се оказаха на ниво. Макар и късно, те разбраха, че Путин е огромна заплаха и че Украйна за него е само началото на по-дълга инвазия, която да установи някаква нова версия на СССР. Ако в Европа имаше политици, които активно да предупреждават за заплахата „Путин”, когато това не беше модерно, тези политици днес щяха да са на върха на своята популярност.

Такъв политик е бил Уинстън Чърчил например. Неговото величие се състои най-вече в това, че още през 30-те години на XX в. е предупреждавал за заплахата „Хитлер“. Тогава той е бил в немилост по отношение на общественото мнение, което си е затваряло очите за случващото се в Германия. В крайна сметка обаче Чърчил не просто се е оказал прав, не просто е станал премиер, не просто е успял да консолидира страната си по време на Втората световна война, но и е останал в историята като пример за велик държавник. В първите две десетилетия на настоящия век в Европа такъв държавник не се появи. Европейските политици предпочитаха да се залъгват с празните приказки за края на историята.

Все още обаче сме много далече от подобен край, в който мирът, демокрацията и свързаната с тях консумация, да се установят трайно и необратимо. Все още по-голямата част от населението на света живее в условията на някаква диктатура. А съответните диктатори правят всичко възможно, за да унищожат демокрацията, защото им пречи. Включително чрез войни, както стана ясно в последните няколко месеца.

Ситуацията се усложнява допълнително и заради това, че голяма част от природните ресурси, на които ние разчитаме за нашата си консумация, чисто географски са разположени в страни, които не са демократични.

Истината е, че разглезеният консуматорски Запад много отдавна щеше да е приключил с Путин и щеше да е изтикал неговите армии даже зад Урал, ако беше пожелал това. Русия винаги е губела, когато е била срещу Запада. Пример за това е Кримската война от средата на XIX в. – да, за все същия Крим става дума. Единственото, което спасява Путин в момента, е, че той има ядрено оръжие, с което може да унищожи целия свят. Целият свят се надява, че онези, които твърдят, че Путин блъфира, са прави.

И през Втората световна война Хитлер е възприемал западняците като разглезени, слаби и беззащитни. Оказа се, че е сгрешил твърде много. Путин със сигурност вече е наясно, че и той е сгрешил. Големият въпрос е дали Западът този път ще си научи урока, който диктаторите му преподават за пореден път. Или отново всичко ще бъде забравено, когато бурята отмине.

---

Този текст е публикуван в броя на сп. "Клуб Z" от ноември 2022 г. Препечатваме го с незначителна актуализация.