Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде специално разрешение на Клуб Z да публикува Дневника ѝ на български.

2 април

Това, че не сме „братя“, беше ясно още много преди войната от 2014 година. Например, когато за пръв път отидохме на почивка на Червено море. Когато в девет сутринта някакъв си, да кажем, Олег от Тула, крепейки се на четири крака, вече повръщаше в басейна.

Никога няма да забравя четирите девойки от Воронеж, които така и не стигнаха до плажа - нито веднъж. Ние излизахме от хотела – те вече поркаха, връщахме се – те още поркаха. Впрочем, бяха учителки в начално училище. Към вечерта педагожките вече губеха човешки облик.

А още имаше и една Оля, която постоянно крещеше в тоалетната, така че се чуваше в съседните стаи, „Се-Пе-Бе!“.(Съкратено от Санкт-Петербург – бел. прев.)

Ние винаги леко се срамувахме за руснаците. Не както се срамуваш от по-големия си брат -  хулиган, а като от далечния роднина-олигофрен.

Избухне ли скандал на рецепцията – виновните са руснаци, джумбуш в ресторанта – пак са руснаци, някой е отмъкнал халата за баня от хотелската стая – отново руснаци.

Още тогава се опитвахме да се разграничаваме. Спомняте ли си? Винаги на въпроса: "Фром раша?" (повечето украински журналисти изписват сега думите Русия, Путин, Москва и др. с малка буква в знак на презрение – бел. прев.), махахме с ръцете: "Но, но, но – Юкрейн!"

Да, това беше ясно отдавна. Но сега… Колкото повече слушам разговорите на руски пленници с техните роднини, толкова е по-очевадно: ние сме от различни планети, имаме различни ценности, манталитет, емоционален интелект. .

– Татко, аз съм в плен.
– Чакай, давам телефона на майка ти.

Опитвам се да разбера (чисто антропологично любопитство) – как е възможно това? Синът ти се обажда от плен, а ти – какво? Прекалено си зает? Свириш на балалайка? Сглобяваш матрьошка? Или гледаш 176-та серия на „Завръщането на Мухтар“?

Моят татко грабва слушалката на мама от първата минута на нашия разговор: „Дай, дай на мен, трябва да питам нещо важно! Анечка, там, при вас е застудяло – ти да не мръзнеш?!“

А аз се обаждам по три пъти на ден и не от плен, прости ми, Господи.

– Мамо, ние тук убиваме мирни жители, разбираш ли!
– А, там вече ти промиха мозъка, така ли?

През цялото време ми се струва, че това е монтаж. Че не може да бъде така.

Мама ми казва днес: „Анечка, получихме пенсиите си за април авансово, кажи как да ти изпратим парички“.

Мама е на 82 години, когато тя говори, в телефона чувам взривове.

Татко всеки ден пита дали Саша не боледува, дали Хектор вече има приятели на новото място, дали не са свършили орехчетата на Кира, които тя толкова обича.

Кира е моят папагал. Моят татко от обсадения Харкив се тревожи как се храни моят папагал. За нашите семейства това е нормално.

– Майко, питай във военната част, какво ще направят с мен, ако доброволно се предам.
– Вече се обаждах – те там не вдигат телефона.

Разбирате ли – "те там не вдигат". Е, може следобед още веднъж да се обади, или утре. А по-добре –  следващия понеделник.

Какво съчувствие или разбиране очаквахме ние от тях в първите дни на войната? Тази лелка, която не може да се свърже с военния комитет – тя ли ще съжали момиченцето, загинало в Мариупол от обезводняване? На нея й е все тая  и за собственото й момче...

Честно казано, по-рано смятах, че ние се различаваме по отношението ни към алкохола, към работата, към свободата. Оказа се, че има по-прозаично мерило – отношението към близките ни.

– Света, тук ни убиват, обаче аз гепих за тебе кафемелачка и тостер.
– О, кеф!

---

На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на инвазията Харкив постоянно е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 г. населението на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по големина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да напуснат града, преселвайки се в други региони или напускайки страната.

Но все пак днес в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, как се опитват да живеят пълноценно и достойно ни разказва във „Военният дневник на една харкивчанка“ украинската журналистка и писателка Анна Гин. Тя е PR-директор на местния голф-клуб* Superior Golf & Spa Resort.

Превод Валентина Ярмилко