Тялото на млада жена, облечено и поставено така, че да прилича на ангел, е открито в парка в Стокхолм. Убийството има смразяваща прилика с тези на Създателя на ангели - сериен убиец, заловен преди две десетилетия... и току-що починал в затвора.

Обаждането шокира детектив инспектор Джейми Йохансон, която отдавна е скъсала всички връзки с Швеция. Нейният баща е заловил Създателя на ангели и тя добре помни този тежък период. Но сега оригиналните досиета по случая липсват, както и неговият партньор. Всеки момент убиецът може да вземе нова жертва, а репутацията на баща ѝ е застрашена. Джейми се завръща към замръзналите улици на родния си град, за да открие дали има имитатор, или са осъдили грешния човек преди толкова години. Тя се изправя срещу собственото си мрачно детство, както и срещу злото, дебнещо града, за да разгадае този случай и да открие истината. Но с толкова много тайни, заровени под заснежената земя, ще успее ли да хване убиеца, преди той да вземе следващата си жертва?

Създателят на ангели се завърна и планът, изготвян двадесет години, вече е в действие!

Морган Грийн е израснал в Южен Уелс и е учил английска литература и творческо писане в университета в Суонзи. През 2017 г. той създава платформа, посветена на насърчаването на амбициозни автори. Морган е писал в различни жанрове, но става популярен с романите за шведката Джейми Йохансон, които го изстрелват на върха на скандинавската криминална класация на Amazon.

Предствяме ви откъс от "Създателят на ангели", Морган Грийн, издателство "Ера":

1.

Тялото ѝ беше още топло, когато я отнесе в гората.

Стъпките му хрущяха в пресния сняг и студеният нощен въздух сякаш обвиваше с лед дори диханията му. Лунната светлина блестеше сребриста, а лъчите се разбиваха между дърветата.

Той забави ход, дишаше тежко. Тя натежаваше все повече, отпуснала се в ръцете му. Устните ѝ бяха посинели, а кожата ѝ придоби онзи мъртвешки блед оттенък.

Това нямаше как да бъде лесно.

Нищо от това не беше лесно.

Но трябваше да се направи. Просто трябваше.

Внимателно я положи на земята. Снегът се пропи в панталоните му при коленете и го обзе вцепенение. Мълчаливо погледна в очите ѝ.

За секунда останаха така. После посегна към колана си и с треперещи пръсти издърпа току-що наточената брадвичка, пъхната там.

Цифрите на часовника му светеха в тъмното. Малко след полунощ.

Изгревът все още беше далеч, но имаше още много работа за вършене.

А времето изтичаше.

2.

Детектив инспектор Джейми Йохансон знаеше, че обаждане в три сутринта означава само едно.

Телефонът ѝ светна на нощното шкафче и завибрира, все едно затанцува по дървената повърхност.

Вероятно щеше да се стресне, ако изобщо бе заспивала, но почти не спеше в последно време.

Джейми се отдръпна от прозореца, вълните на залива Мачир се разбиваха в скалите долу от незапомнени времена, после бързо прекоси стаята.

Не разпозна номера, но знаеше кода – Швеция.

– Ало? – каза го тихо и напълно будна.

Джейми тръгна към вратата, защото не искаше да притеснява Греъм, и излезе в коридора.

Вън от топлата прегръдка на спалнята въздухът беше доста по-студен.

– Детектив инспектор Джейми Йохансон? – попита глас, чийто акцент я върна в детството. – От Лондонската столична полиция?

Не и от шест месеца, искаше да допълни Джейми.

– Да – отвърна тя колебливо. – Кой се обажда?

Затвори вратата след себе си и задържа ръка върху хладния месинг, докато чакаше отговор.

– Обажда се детектив инспектор Андерс Вийк от ШП, Стокхолм.

Шведска полиция! Това означаваше ШП.

– Вийк? – повтори Джейми, излезе от коридора и отиде в кухнята на Греъм, а мразовитите каменни плочки щипеха босите ѝ крака.

– Андерс Вийк.

Джейми преглътна и се загледа през прозореца над плота. В далечината се въртеше фар.

– Как мога да ви помогна?

– Извинявам се за късното обаждане – каза той официално, – но имам нужда от помощта ви.

– Относно какво? – попита Джейми, като се обърна и се облегна на готварската печка „Рейбърн“, а топлината на тялото ѝ сякаш полепна по желязната повърхност, после прокара ръка през пепеляворусата си коса, отметна я от лицето си и скръсти ръце.

– Баща ви – каза той.

Джейми се вцепени.

– Баща ми е мъртъв от деветнайсет години, детектив Вийк.

Ръчно резбован часовник с кукувица тиктакаше шумно на отсрещната стена.

– Да – отвърна Вийк, – знам.

Джейми долови разочарование в гласа му.

– Изглежда обаче – продължи той, – че Създателя на ангели не е.

***

Самолетът се спусна надолу през гъстите облаци и покритата със сняг земя се очерта през мъглата.

Тя въздъхна и потърка очи.

Сънят ѝ беше накъсан, ако изобщо заспеше.

Господи, какво прави отново тук? Знаеше, естествено, но умът ѝ не можеше да го обработи. Създателя на ангели. Това беше един от най-важните случаи на баща ѝ. Помнеше го ясно. Как можеше да не го помни? Това беше последният случай, по който работеше, преди майка ѝ да го напусне и да я отведе в Англия. Това беше последният пирон в ковчега, в който се беше превърнал бракът на родителите ѝ.

И сега шведската полиция се нуждаеше от достъп до старите досиета на баща ѝ и тя трябваше да бъде там, за да им ги предостави. Не можеше да позволи на друг да рови из вещите му, поне това, което беше останало от тях.

Но не страхът я държеше настрана през всичките тези години, не знаеше какво точно е. Вина? Страх? Какво щеше да намери? Не си и мислеше, че някога ще иска да посети отдавна изстиналите останки от живота на баща си.

И все пак сега тези останки я бяха застигнали, а тя нямаше право на избор.

Джейми се връщаше на мястото, което някога наричаше свой дом.

Все още не бе наясно как я кара да се чувства всичко това.

Или може би просто не искаше да го мисли.

Джейми наблюдаваше как градът става все по-голям под нея. Следобедът изтикваше слънцето и нощта приближаваше. Тук нощта пристигаше бързо.

Самолетът кацна при насрещен вятър, пилотът го приземи, а Джейми отключи телефона си и изключи самолетния режим. На екрана се появи съобщение, беше от Греъм и гласеше:

„Пази се“.

Той не беше от най-разговорливите и Джейми високо оценяваше това.

Между тях всичко беше простичко.

Той ходеше да лови риба, прибираше се и пак отиваше за риба. Нямаше го с дни, седмици понякога.

Хранеха се заедно, често в мълчание.

Правеха любов. Също в тишина. Всеки вярваше, че другият би казал нещо, ако се наложи. Това беше рядкост. Беше хубаво. Не познаваше нищо по-добро от това.

Не знаеше също дали пък това не беше най-тъжното от всичко.

Джейми излезе в административен отпуск от май, а сега беше януари. Живееше във вилата на Греъм от октомври. И все пак, макар да беше напуснала малкия си оазис само преди часове, всичко ѝ се струваше далечно. Все едно животът ѝ през последните осем месеца не се беше случвал. Все едно всичко беше някакъв трескав сън. Някакво временно бягство. Поемане на дъх между безмилостните вълни.

И докато тя се взираше в силуета на Стокхолм, Англия ѝ се струваше като някакъв друг свят. Все едно някаква друга Джейми е живяла в него.

Столичната полиция... Кариерата ѝ... Щеше ли някога да се върне към нея? Не знаеше.

Какво ли ще е да се върне отново? Обратно сред мъртвите. Обратно сред мрака. Нейният, на баща ѝ... Щеше да им даде достъп, но докосването до всичко това...

Джейми стисна ръце в скута си, за да спре треперенето.

Работата ѝ винаги е била начин да се чувства близо до баща си. Да следва неговите стъпки. Да прави това, което бе правил и той.

И все пак именно това ѝ беше отнело всичко. Вътрешно и външно.

Джейми почувства тежест в гърдите си, пое дълбоко въздух и принуди гръдния си кош да се издуе. Последният ѝ случай ѝ донесе повишение и похвала, но тя не смяташе, че стрелбата по някой заслужава това. Отново я бяха възстановили на служба и ѝ казаха, че може да се върне, щом е готова. Готова ли? Абсолютна ирония, помисли си, докато слушаше затихването на двигателите, а самолетът се приготвяше да спре. Готова? В тази работа няма такова нещо. Случваха се гадни неща и след това всичко зависеше от самия теб. Независимо дали я търсиш, или не, тъмнината винаги намира своя път, привлечена към теб като молец от пламък. Знаеше го много добре.

И ето я отново тук.

Джейми разкопча предпазния колан и остави напрежението да я напусне.

Погледна за последно стокхолмския хоризонт.

Беше твърде късно да се отказва.

***

Джейми винаги пътуваше само с ръчен багаж и преминаваше през охраната, а червеният ѝ паспорт улесняваше процеса.

– Välkommen hem – поздрави митничарят и се усмихна широко, докато го връщаше. Добре дошла у дома.

Джейми му кимна, като не успя да отвърне на любезността му, след което прибра паспорта в джоба си и се запъти към изхода. Мислите ѝ отново започнаха да се носят на шведски, сякаш никога не си бе тръгвала от тук.

Utgång.

Изход.

Това беше вторият път, когато се връща в Швеция за последните деветнайсет години. Първият път – за погребението на баща си. Преди деветнайсет години, мислеше си за това, докато вървеше. Тогава с нея беше и майка ѝ. Нито една от двете не продума през цялото пътуване.

Този път Джейми не беше казала на майка си, че се връща. Не каза на никого. Всъщност нямаше на кого да каже.

Сребристите врати се плъзнаха пред нея и тихият глъч от пътя отекна през летището.

Гладко избръснат мъж на около четиресет стоеше на тротоара, а зад него се виждаше паркиран нов седан „Волво“. Беше се облегнал на предния калник и внимателно наблюдаваше Джейми, докато излиза.

Оттласна се и прекоси мокрия тротоар, като я пресрещна на половината път. Кимна учтиво, без да губи време, и се представи:

– Детектив инспектор Андерс Вийк – каза той, без да вади ръце от джобовете на черното си палто. – Благодаря, че дойде.

– Удоволствието е мое – отвърна Джейми, като се надяваше да не звучи прекалено фалшиво.

Изобщо не беше удоволствие. Думата дори не се доближаваше до това.

– Би ли предпочела да говорим на английски? – попита той, докато я преценяваше с поглед.

Джейми долови нотка на покровителство в гласа му, макар да не разбираше защо.

– Svenska går bra – отговори категорично тя. Може и на шведски.

Вийк се усмихна любезно и набързо и след това продължи на родния си език:

– Извинявам се, че не можах да споделя повече информация по телефона. Естеството на случая, както може да си представиш, е деликатно.

Джейми се протегна, сакът ѝ висеше отстрани и нямаше търпение вече да приключи с целия този протокол.

Ботушите ѝ изскърцаха, когато премести тежестта на другия си крак. Леки ботуши за преходи, сигурни, здрави. Идеални за всичко.

Точно като нея преди.

Джейми въздъхна. Чувстваше се много по-стара от трийсет и седемте си години, самолетните седалки винаги я караха да се чувства така.

– Разбирам. Каза, че този случай е свързан с личните документи на баща ми. Не разбирам какво може да има в тях, което да не е в папките по делото.

Вийк въздъхна, като се огледа в двете посоки. Изглеждаше разтревожен.

– Моля – каза той и посочи към колата, – имаме много за разискване. Ще обясня по пътя.

***

Потегли от бордюра и плавно ускори. Електрическият двигател тихо мъркаше, докато напускаха летището.

Вече беше тъмно и въздухът стана леден, а вятърът направо хапеше. Встрани от пътищата се беше натрупал сняг. През прозореца Джейми виждаше града и как светлините пламтяха по върховете на високите модерни офис сгради. Това беше нейният дом четиринайсет години.

Първите четиринайсет години от живота ѝ.

Част от нея винаги бе искала да остане.

– Създателя на ангели – прошепна Джейми, но по-скоро мислеше на глас.

Обърна глава и огледа Андерс Вийк. Кожата на лицето му беше гладка, гладко избръсната. Тъмната му коса беше пригладена назад и всеки кичур стоеше на мястото си. Имаше здрава, остра челюст и някак квадратен нос. Очите му издаваха висок интелект.

– Да – потвърди Вийк, – помниш ли случая?

– Бях на тринайсет – отвърна Джейми. – Това беше последният случай, по който работи баща ми, преди с майка ми да се преместим в Англия. Седем тийнейджърки бяха убити. Изнасилени. Задушени. Телата им – захвърлени в гората.

Имаше време, когато на Джейми щеше да ѝ бъде трудно да говори за това и да се изправи пред мрачните спомени. Изглежда, вече не усещаше нещата, както преди. Думите, сякаш идваха лесно, дори не засядаха в гърлото ѝ.

– Да – каза Вийк, – обсъждал ли е подробно случая с теб?

– Достатъчно да вбеси майка ми, но вероятно не достатъчно, за да ви е от полза – отговори тя. – Какво точно се случва?

Вийк въздъхна.

– Мъжът, когото баща ти залови, Ханс Сьоберг – мъжът, обвинен в убийствата на тези момичета – умря в затвора преди четири дни.

Джейми стисна челюст и погледна към пътя пред себе си. Червена мъглива светлина от фарове плуваше в далечината.

– Вчера сутринта – продължи Вийк – беше открито тяло, като обстоятелствата около убийството удивително напомнят за почерка на Създателя на ангели.

– Имитатор? – попита Джейми и се обърна да го погледне.

Той поклати глава.

– Спецификите на убийствата му никога не са били оповестявани публично, подробностите също...

Страховито. Шокиращо. Притеснително. Изберете си. Джейми бе виждала снимките.

– Някой може да е прочел досиетата – каза Джейми. – Да няма изтичане на информация?

– Това е едната ни версия. Подозираме, че реалността е доста по-неприятна.

– В смисъл? – попита Джейми, докато наблюдаваше лицето на Вийк, не беше особено емоционален човек.

– Те липсват.

Тогава ѝ стана ясно.

– Затова съм тук – продължи тя. – Надявате се баща ми да има скрити копия някъде.

– Със сигурност ще са ни от полза – отвърна Вийк сдържано.

Джейми забеляза начина, по който юмруците му стиснаха волана и как се стягаха, докато говореше. Изглежда, случаят не започваше никак обещаващо. Фактът, че най-добрата му следа беше да докара Джейми със самолет от друга страна, го потвърждаваше.

– Кой би могъл да ги вземе?

– Някой, който е наясно със системите ни за сигурност. Някой, който знае как да деактивира охранителните камери и да мине през охраната.

– Полицай.

– Детектив – вече погледна към нея Вийк. – Робърт Нистрьом. Партньорът на баща ти.

Джейми потисна изненадата си.

– Той трябва да е на шейсет – Джейми си спомни мъжа. Висок, слаб. Имаше най-тъмните и гъсти вежди, които някога бе виждала. Беше добър приятел на баща ѝ. И добър човек. Харесваше го. – Разпитахте ли го?

– Щяхме, ако можехме да го намерим.

– Подозирате, че той ги е взел?

– Не можем да сме категорични. Неговата карта е използвана за достъп до архивите – това знаем със сигурност. Изглежда, апартаментът му е бил разбит в нощта, когато файловете са били откраднати. Не намерихме ДНК или следи, които да показват, че някой друг е бил там, но не сме го изключили като възможност.

– Следи от борба?

– Не, на пръв поглед Нистрьом не е бил вкъщи по това време. Три дни преди това колата му е засечена на тол станция на стотина километра северно от града – вечерта, преди Сьоберг да умре. Не се е връщал обратно. Изпратихме бюлетин в цялата страна и предупредихме граничните пунктове на север. Ако колата е в движение, ще го намерим. Засега нямаме напредък.

– Взето ли е нещо друго?

Вийк поклати глава.

– Не. Нистрьом е пенсионер, но остана да работи като консултант в полицията. Запази пълномощията си. Изглежда, който и да е проникнал, е знаел, че Нистрьом има достъп, няма да е у дома и е знаел точно какво търси.

– Защо точно той? Защо не някой друг от стотиците хора, които имат достъп?

Вийк натисна мигача, прекоси в другата лента и се насочи към един изход.

Джейми вдигна поглед към табелата и усети как тялото ѝ леко се напряга, когато влязоха в кръговото и се насочиха към предградието, което някога наричаше дом.

– Сьоберг твърдеше, че е невинен до произнасяне на присъдата – каза Вийк. – Винаги съм смятал, че баща ти и партньорът му Нистрьом грешат.

– Доказателствата бяха неоспорими – отвърна Джейми, като си спомни как приключи делото. – Той си призна, нали?

Вийк кимна.

– Да, но Сьоберг не беше единственият заподозрян.

– Смяташ, че са осъдили грешния човек? – Джейми потърси в лицето на Вийк дори малка следа за мнението му.

Отминаващите улични лампи осветяваха кожата му в оранжево и в странен синхрон с ритъма на пулса ѝ.

Мисълта беше ужасяваща. Създателя на ангели тормози града близо година по онова време. Родителите забраняваха на децата си да излизат. Хората се страхуваха да ходят сами през нощта. Всеки ден бащата на Джейми – както и всички в града – се страхуваха да не намерят следващата жертва.

Ако се беше завърнал сега... значи кошмарът щеше да започне отначало.

– Не мога да го твърдя – каза Вийк, – но Сьоберг е мъртъв от четири дни; досиетата по случая са откраднати; детективът, който е работил по случая, Нистрьом, е изчезнал и една тийнейджърка е намерена в гората. Тялото ѝ е разположено в същата постановка като другите.

Джейми си го представи и стисна челюст. Минаваха, без да намалят скоростта през град, който Джейми някога познаваше добре.

– Къде отиваме? – попита тя, като гледаше сградата отдясно. Същата, в която се намираха адвокатите, които се занимаваха с продажбата на дома, където бе израснала.

– У вас – каза Вийк.

Джейми присви очи.

– Нещата на баща ми са на склад, ключът е оставен при изпълнителите на завещанието. Предположих, че имаш нужда от мен, за да отворя... – Джейми замълча, когато Вийк сви наляво по старата улица на Джейми.

– На склад? – попит Вийк. – Не, нещата на баща ти са все още в къщата.

Появи се отдясно – занемарена и мръсна. Някогашната красива дървена ламперия беше изгнила и паднала на места. Керемидите се свличаха от покрива. Градината отпред беше обрасла и покрита с висока трева, върховете ѝ се превиваха надолу от снега. Прозорците бяха затворени и тъмни.

Вийк бавно спря колата отпред и Джейми я погледна.

– Майка ми продаде къщата след смъртта му – каза Джейми, объркана, гласът ѝ, сякаш идваше отнякъде извън нея.

– Не – отвърна Вийк и изключи двигателя, – не я е продала.