19 декември. Еркюл Поаро и инспектор Едуард Кечпул са повикани да разследват убийството на мъж, извършено в малка болница в Норфолк. Докато Поаро работи по случая, майката на Кечпул настоява той да остане в рушащото се имение край брега и да прекарат коледните празници заедно. Неин приятел скоро ще бъде приет в същата болница, а съпругата му е убедена, че той ще е следващата жертва на дебнещия убиец.

Легендарният Поаро има по-малко от седмица да разреши този кошмарен случай, за да предотврати нови убийства и да се върне у дома за Коледа. Но междувременно още някой, някой изключително безмилостен, има съвсем други планове за това как детективът да прекара празниците...

Софи Хана за пети път вдъхва живот на най-известния детектив в света. Световноизвестната английска писателка, спечелила доверието на наследниците на Агата Кристи, отново създава изключително заплетена мистерия, която съдържа всички елементи на класическите истории на Първата дама на криминалния жанр.

Представяме ви откъс от "Тихата нощ на Еркюл Поаро", издателство "Ера":

Нежелан посетител

Поаро и аз сравнявахме качествата на пуешкото и патешкото месо, за да решим кое от тях ще поднесем на нашия коледен обяд, когато на вратата на гостната на Уайтхейвън Маншънс се почука.

– Влез! – извика Поаро.

Бях благодарен за прекъсването. Щеше да ми даде време да помисля дали съм направил всичко по силите си и разумно ли е вече да приема поражението. Защитавах каузата на пуйката, но истината беше, че предпочитах патицата. Силната вяра във важността на традицията ме беше принудила да привеждам доводи срещу собствения си вкус. Тъй като щеше да бъде домакин на коледното ни празненство, Поаро вероятно щеше да получи правото да наложи своето. Това беше изводът, до който бях стигнал, когато Джордж, прислужникът на Поаро, някак смутено подаде глава в стаята.

– Извинете ме за прекъсването, господине, но една дама е дошла да говори с вас. Няма уговорен час, но каза, че въпросът е изключително важен. Не можел да чака дори до утре.

– Мога да си тръгна... – казах и се надигнах от стола.

– Не, не, Кечпул. Остани. Днес следобед не съм склонен да приемам неочаквани посетители. Забелязах, че след неприятностите на американската фондова борса повечето хора не са способни да преценяват точно спешността на затрудненията си.

Отвърнах, че и ние в Скотланд Ярд сме забелязали същото.

– Идват на вратата ми и настояват, че трябва да получат помощта на Еркюл Поаро. Eh bien, слушам търпеливо и обикновено няма нищо повече от лесно решимо недоразумение – най-обикновена препирня с делови съдружник или нещо от този род. Нищо, което да затормози или да достави наслада на малките сиви клетки.

– Да. Дреболии се преувеличават и се виждат като бедствия – съгласих се, мислейки си за жената, която преди две седмици беше нахлула в кабинета ми и бе поискала да разследвам „обира“ на очилата ѝ. На другия ден ми се обади по телефона и ми каза, че неизвестният злодей ги е сложил в джоба на градинарската ѝ престилка. С други думи, тя самата ги беше тикнала там и беше забравила. „Моля, смятайте случая за приключен“ – отривисто каза жената, без да съзнава, че именно това беше решението ми още в момента, в който я видях.

Почувствах, че в гърдите ми се надигна задоволство, както става всеки път, когато си напомня, че само след два дни ще имам двуседмична почивка от работата си в Скотланд Ярд.

– Какво да кажа на госпожа Съртийс? – обърна се Джордж към Поаро. – Това е името на посетителката ви – Инид Съртийс.

Когато той повтори името, изпитах желание да бъда някъде другаде. Сърцето ми се сви. Инид Съртийс. Колко странно. Нямах представа коя е тя, но бях абсолютно сигурен, че искам Джордж да я разкара. Чувал ли бях нещо за нея някъде? Обзе ме страх. В гостната на Поаро беше топло както винаги, но по гърба ми изведнъж полазиха ледени тръпки, сякаш ме лъхна смразяващ дъх.

Останах на стола си. В края на краищата, не се беше случило нищо. Едно беше несъмнено – не познавах жена на име Инид Съртийс.

– Покани я да влезе, Джордж – отговори Поаро и след като прислужникът излезе от стаята, попита: – Очевидното ти нежелание реши въпроса в нейна полза, Кечпул. Познаваш я, n’est-ce pas2?

– Не.

– Аха. Сега вече съм любопитен. Лицето ти разказва друга история. Е, скоро ще видим. Вероятно си разбил сърцето на още една млада жена – подсмихна се той.

– Никога не съм разбивал женско сърце.

– Mais ce n’est pas vrai. Ами Фий Спринг? Тя...

– Някои жени сами разбиват сърцата си – рекох. – Ако разбиването на сърца е активно занимание, мога да те уверя, че никога не съм го практикувал умишлено.

– Аха. Така ли мислиш, приятелю мой?

– Няколко дружески разговора със сервитьорка, нищо повече, и неизбежно ако човек поиска да му сервират кафе в нейния дом и тя приеме без натиск да...

Обобщението на защитата ми беше прекъснато от почукването на Джордж. Вратата се отвори и в стаята влезе жена, увита в морскосиньо вълнено палто, шапка и шал. Тя чевръсто започна да сваля и трите. Джордж ги взе от страничната облегалка на канапето и се оттегли, като затвори вратата след себе си.

Сигурно бях отворил широко уста. Не се сдържах и издадох непристоен звук, който никои букви от азбуката не могат да опишат адекватно.

Поаро стана и протегна ръка, която вбесяващата натрапница веднага стисна. (Познавах ли я? О, да, и още как!)

– Добър ден, мадам Съртийс.

Тя беше висока и кокалеста, със златиста коса, ъгловато, бледо лице и пронизващи яркосини очи. Изглеждаше, цитирам собствения ѝ любим рефрен, „нито ден по-стара от шейсет, защото винаги съм избягвала слънцето, Едуард. Трябва да се замислиш да правиш същото, иначе лицето и шията ти ще се набръчкат като на баща ти, преди да навърши четиресет“. Всъщност тя беше много по-близо до седемдесет, отколкото до шейсет години. Щеше да празнува седемдесетия си рожден ден през март догодина.

И името ѝ не беше Инид Съртийс.

– Здравей, майко – рекох.

– Pardon? La mère? – учуди се Поаро и се обърна към нея. – Вие сте...

– Името ми е Синтия Кечпул, мосю Поаро. Аз съм майката на Едуард, това е наказанието за греховете ми. Боя се, че се наложи да прибегна до нечестност, за да си осигуря аудиенция с вас. Инид Съртийс е една моя позната.

Разбира се. Ето къде бях чувал името. Беше ми изрецитирано сред множество други като част от лобирането на майка ми да прекарам Коледа с нея и група съвършено непознати в някакво затънтено селце в Норфолк, където „наистина имаш чувството, че си отвъд края на света, Едуард, толкова е очарователно“.

Според мен няма „отвъд“, щом си стигнал до края на света. Звучеше ужасяващо. Напоследък бях забелязал, че изпитвам все по-силно нежелание да напускам Лондон. Животът и жизнеността сякаш спират или най-малкото се борят да си поемат дъх, когато се задържиш твърде дълго извън този огромен град.

И поне в моя живот нямаше по-напрегнато време от това, прекарано в компанията на майка ми. Вече бях паднал в капана на желязната традиция да ходя на почивка с нея в Грейт Ярмът всяко лято. Нищо не би ме накарало да добавя и зимно мъчение към синовното си бреме. Знаех, че ако ѝ угодя веднъж, майка ми ще очаква това да се случва всяка година без изключение. Не бях прекарвал Коледа с никого от родителите ми, откакто навърших осемнайсет, и нямах никакво желание да започна сега.

Първото ми твърдо „Не, благодаря“ очевидно не беше чуто. Майка ми нетърпеливо продължи кампанията си, като надвикваше опитите ми да привлека вниманието ѝ към несъгласието ми. Тя изброи кои ще бъдат в Мънби он Сий, сред тях и самата Инид Съртийс, и превъзнасяше чудесната Коледа, която ще прекараме всички заедно, като играем игри, за които не съм и чувал („Много по-палави и провокиращи от всичко, което аз мога да измисля!“), в най-красивата къща в Англия: „Наистина изумителна. Бижу! Произведение на изкуството, може да се каже. Фрелингслоу Хаус, известна като Фрели на приятелите си. И скоро ти ще бъдеш един от тях, Едуард! Намира се в най-отдалечената точка на бреговете на Норфолк, на ръба на живописна отвесна скала. Има пътека, която тръгва право от задната врата към стъпала, които те отвеждат надолу до малък плаж. Идеално за теб! Знам колко много обичаш да се гмуркаш в леденостудена вода. О, и гледките от къщата са великолепни. Вижда се чак до... която и да е страна там, отвъд морето.“ Тя беше размахала ръка в произволна посока, а после лицето ѝ помръкна.

– Това може да е последният ти шанс да видиш Фрели, скъпи.

– Да видя къща, която допреди минута не знаех, че съществува, не е особено голяма моя амбиция – отвърнах.

– Много тъжна история – продължи майка ми. – Опасявам се, че горката стара Фрели е обречена само защото всички се отказват твърде лесно. Разпадането на брега в онази част на Норфолк е ужасяващо. Свързано е с пръстта върху скалата. Не знам защо никой не е превърнал в своя мисия да замени лошата пръст с по-хубава. Все някъде трябва да има такава. Със сигурност не е отвъд способностите на човешкия ум да я намери и да я докара в Мънби. Всички трябва да престанат да се колебаят и да направят нещо, защото иначе горката Фрели скоро ще се срути във водата и вълните ще я погълнат. Бих се заловила сама да оправя нещата, но... ами това не е моя работа. Пък и не разбирам нищо от пръст. И е трудно да повдигнеш въпроса за сериозно обсъждане, когато никой в семейството дори не го споменава. Всички обаче мислят за това, всяка минута от деня. Страхът от приближаващата се трагедия е надвиснал над всичко. Експертите твърдят, че Фрели има най-много три-четири години живот.

Нищо от думите ѝ не ми прозвуча ни най-малко привлекателно – нито злочестата къща, която скоро ще бъде погълната от вълните, нито атмосферата на надвиснало бедствие, която според майка ми прониквала във всяка пукнатина и кухина на застрашената сграда. Предполагайки, че ще възприема драматичните ѝ описания за неустоими, каквито бяха за нея (изхитри се да не забележи, че имам собствено мнение и вкусове, а не съм само по-младо мъжко нейно копие), майка ми продължи да изброява всеки възхитителен и страховит детайл, за който се сети, във връзка с Фрелингслоу Хаус и обитателите ѝ: единият член на семейството умирал от рядък вид рак; в къщата живеели две сестри, които се мразели; майка им и баща им никога нямало да простят на родителите на съпрузите им. (Не попитах защо. Изглежда бяха замесени твърде много поколения на твърде много кланове. Човек трябваше да е генеалог, за да проследи връзките.) И местният лекар, който наел стая във Фрелингслоу Хаус, вероятно бил влюбен в матриарха на семейството, „или най-малкото очевидно не е влюбен в жената, за която е сгоден и за която ще се ожени. Много странно, Едуард“. В същото време матриархът, чието име не можех да си спомня (може би тъкмо Инид Съртийс), „определено има нещо“ с другия наемател, младия помощник на енорийския свещеник.

Майка ми измънка и нещо за затруднено финансово положение, чиято причина била мистериозна, както намекна, въпреки че вероятно обяснявало присъствието в къщата на двама квартиранти.

Слушах ужасèн подробностите за порочно звучащата неразбория, която се надяваше да ми натресе за целите коледни празници, и бързо измислих план да я избегна. Съчиних предварителна уговорка с надеждата, че ще бъде солидно, непреодолимо препятствие. Казах ѝ, че съм поканен да прекарам Коледа с Поаро. И нещо повече, че съм приел. Всичко беше уредено. (Всъщност това стана вярно скоро след това, когато подхвърлих един-два намека.)
– Ако ми позволите да отбележа, мадам Кечпул... – Остротата в тона на Поаро ме върна в настоящото ми трудно положение. – Мнозина биха възразили срещу посетител, който получава достъп под фалшива самоличност. Аз съм един от тях.

– И затова ви харесвам. – Майка ми засия от одобрение към него. – Аз също бих възразила силно. – Тя се настани на стола най-близо до камината. – Предпочитам да казвам истината, когато е възможно, но... вижте, знам, че разбирате колко сложен може да бъде животът, мосю Поаро. Най-вече вие! Прочетох всяка дума, която е написал Едуард за подвизите ви заедно, затова знам, че понякога изопачавате истината, ако това помага на каузата ви. Ако бях казала истинското си име, синът ми щеше да ви накара да ме отпратите. Сигурна съм, че не знаете, но от години искам да се запозная с вас, Едуард ми дава какви ли не извинения защо това не може да се случи. Той обича да държи всичко отделно. Вероятно мисли, че може да ви се сторя малко... de trop5, както вие и вашите френски сънародници бихте се изразили.

– Не съм французин, мадам. Аз съм...

– Може ли да уредим вашият човек да ни донесе чай? – прекъсна го майка ми, обърна се и погледна в очакване към затворената врата на гостната. – И може би мъничко от нещо вкусно? А после да пристъпим към работа, защото скоро трябва да тръгнем.

– Къде ще ходим? – попитах. – Каква работа?

– Коледа. Може да тропаш с крак колкото искаш, Едуард, но няма какво да се направи. Боя се, че ти и мосю Поаро няма да прекарате Коледа заедно тук в тази... стая.