АВГУСТА МАНОЛЕВА

Името на диригентката Любка Биаджони е често споменавано и спорно сред колегите ѝ (както всичко у нас!). Тя е родена в Италия (заради баща си), живее в Германия (заради съпруга си, но е и баронеса със семеен замък с история), музицира в България (заради майка си и завършената тук Музикална академия. Е, и не само!). Учила е занаята при  проф. Георги Робев, „Хорово дирижиране” и при проф. Васил Казанджиев „Оркестрово”, но и още при Бърнстейн, Карл Остерайхер, Иля Мусин, Норберт Балач. Дирижирала е оркестри и хорове в Залцбург, Генуа; „Арена ди Верона" – оркестър и хор, Сентъри хол – Токио, Teatro del Giglio – Лука, Solisti Fiorentini, Симфоничния оркестър в Адана - Турция, Варшавската филхармония, Симфоничния оркестър "Артуро Тосканини", Hofer Symphoniker - Германия, Cappella Istropolitana – Братислава, Пражки камерен оркестър, Виенски камерен оркестър; Чешкия филхармоничен хор - Бърно, Мюнхенски камерен хор, НФХ "С. Обретенов". От 16 години (2000) заедно със съпруга си, известният немски диригент с богата биография Енох цу Гутенберг, правят фестивал за класическа музика в Бавария в двореца на Лудвиг II, град Хереншимзее – Herrenchiemsee Festspiele. След напускането на Софийската филхармония осветли новия си оркестър, като създаде „София Симфоникс“. Биаджони има свой облик, в не винаги хармоничното ни българско музикално пространство, на творец с мисия. Нейната „Травиата“ впечатли с абсолютната равнопоставеност не само на съставите – оркестър, солисти, хор – но и вътре в самите групи – добри музиканти и силни певци. Публиката, сред която и много музиканти и музикални наблюдатели, бисира. “Благодарим! Но в операта бис няма“, припомни диригентката, която изцяло организира спектакъла.

- Какви са критериите Ви, г-жо Биаджони, при подбора на репертоар? Последният Ви избор е „Травиата“, защо?

Моята голяма любов е операта. Предизвикателство е дали ще я направя в зали, или навън. Залата дава различна визия, но и различен дух. Освен това зависи къде съм. Когато работех във Филхармонията, за мене беше от значение да правя тематични концерти, които са важни за публиката не само от религиозна гледна точка, а да знаят какво се случва в културния свят: на Великден направих „Стабат матер“; по Задушница често дирижирах реквием. Проектите ми винаги са финализирани към публиката – да ѝ кажа нещо. Този път моето послание е любовта. „Травиата“ е прекрасна любовна история, като за Деня на влюбените. Говори за абсолютно чиста любов и всеотдаване. Навремето Виолета е изпълнявана от Джузепина Стрепони (Josepha (Giuseppina) Strepponi). Певицата се жени за Верди и е също куртизанка – било скандал, че композиторът е с нея, затова „Травиата“ била скандална тема. Въпреки че премиерата във Венеция е едно фиаско, публиката по-късно разбира каква дълбочина и трагика на човешката душа се показва в музиката и става най-любимата ѝ опера. 

- Как си събирате съставите?

Имам хора, с които работя отдавна. Софийската филхармония са и сега в моя оркестър, но това е по-малко от половината. Другите съм избрала чрез прослушване. Така и с хора. При солистите зависи къде ще правя продукцията – в кой град, в коя зала. И тогава си избирам подходящите за тези роли. Познавам 2-3 певици, които са подходящи за „Травиата“, за други роли, на тях 100% разчитам, но си избирам. Имаме човешка хармония, която е много важна, за да може да се работи кратко, да е интензивна и ясна работата.

- Какво е отношението Ви към новата, съвременна визия на оперните спектакли?

Ами, при мене няма да видите по сцената коне, трактори, булдозер, слончета, не скачат на батут или от трамплин. Изключително скучно е – само музика! Защото ние искаме музиката да се слуша. Това не е нещо ново, но вече като че ли се превърна в новост. В нещо съвсем различно. Когато през 1853 г. е премиерата на „Травиата“, Верди си е направил всичко сам – и режисурата, и останалото. Навремето не е имало режисьори като днес: „Ще те сложим сега в една кофа за боклук, след това в едно кубче и след това ще пееш в/с тази маска“. Искам да се върна на оригинала, както си е било преди. Влизат, излизат и пеят. Точка. Защото немците  казват: Ние вече само гледаме операта, а не я слушаме. А аз искам да се слуша.

Аз самата, която съм диригент и ходя на опера, много рядко се забавлявам. Оркестърът силен, певците викат, нещо правят, на мене ми става скучно и много често си тръгвам. Отивам на кино например. Защото ми е по-интересно, отколкото да гледам нещо, което не разбирам. Трябва ми книга да разбера интерпретацията на един режисьор. А защо да ми е нужна книга заради интерпретацията му, след като тя, историята, е написана? Защо трябва да е модерно? Защо да се измисля друга история? Питам, защо? Няма как да се привлече младото поколение, когато затваряш един човек в кофа за боклук и му казваш: пей! Според мене трябва да влезе малко въздух, като се даде възможността пак да се слуша музиката. Бях в Мюнхен, исках да видя какво са направили. Всички са по дънки. По дънки…ок, модерно, разбирам. Отгоре на всичко оркестърът свири зле и певците пееха зле – викаха, нищо не се разбираше. Е, беше прекалено много за мене. И за какво ми е да ходя на опера? Никакъв смисъл няма. Но тъй като хората това не го чуват, казват: ха, толкова оригинално! По дънки и по тишърт! О, колко красиво! Човек даже няма и респект към операта.

Искам да видя „Риголето“, не където всички са облечени като маймуни, защото Дорис Дьори (Doris Dörrie) смята че всички са маймуни – това си е нейн проблем. Ти обаче не ги виждаш всички като маймуни, а че са хора, куртизани, или принц, или херцог. Толкова е абсурдно вече, режисьорът става най-важният. Решава в един оперен театър кой какво ще пее?! Той ще го решава?! Диригентът нищо не може да каже, певците не казват, защото ги е страх – няма да са поканени. Гледам това и като си правя моите постановки ги правя така, че хората…аха, „Травиата“ – няма голи, няма изнасилвания, всичко е наред, могат да доведа децата си. Да. За мене е важно.

Аз гледам да има уважение и за мене това е най-важното. Ново? Нищо ново няма. Всичко е написано от Верди. 

- Кой ви помага в осъществяване на проектите, а и финансово?

Аз нямам помощници. Правя си общо взето всичко самичка, така съм свикнала. Цялата организация: хор, оркестър, солисти, ноти, костюми, репетиции, всичко което е покрай продукцията, организирам сама. Имам само една скъпа Мая (Филипова), която ми помага да рекламираме нашата работа. Имам финансовата подкрепа от хора, които вярват в мене, и дават възможността тези неща да се плащат. Турнетата в Германия също ги организирам сама. Канят ни, плащат, оттам нататък купувам самолетните билети, организирам автобусите и т. н.

- Сравнявайки как се работи навън, България как изглежда?

Има ли пари, никъде не е проблем, дали ще сте в Германия, Италия или в България. Но, тук наистина манталитетът е по-различен. Често нещата стават бавно, нужни са 3-4 седмици да се реагира. А аз отдалече, доста работи трябва да организирам от дистанция. Не са ясни отношенията между хората, виждам. Свикнала съм нещата да стават, да са ясни, да се разбираме с малко думи. Виждам понякога несериозност или…  вероятно друг манталитет на работа, не зная как да го нарека. Понякога е трудно – трябва да настоявам, да настоявам, много да настоявам, докато някой реагира. Това общо прави нещата тук по-трудни в цялостен аспект, цялостна визия. Аз пък винаги искам те да стават: да са точни, ясни, да са веднага. Така ме е научил баща ми – не прави нищо утре, ако можеш да го направиш днес. По такъв начин съм устроена, затова ми е трудно, когато хората до последния момент нищо не вършат. Може би изчакването идва от онези години, когато винаги се е очаквало нещото, което някой за някого да направи. В България хората трябва да се научат да действат. И че сами трябва да вземат нещата в ръцете си, ако искат нещо да направят. Не могат постоянно да чакат някой да върши нещо за тях. И това чакане често прави всичко много сложно.

- Към този модел с чакането, спада ли и очакването – само каквото отпусне Министерство на културата? Нужно ли е такова министерство? И как да се финансира културата?

Като гледам, Министерството на културата доста финансира, а и не оставя хората без заплата. Става въпрос как, за какво, институциите използват парите и как ги разпределят. Според мене използват тези финанси за проекти. Някои от тях си канят известни солисти, диригенти – значи, има пари. Тези институции винаги трябва да имат много интелигентен мениджър, който да знае точно как да насочва тези пари, за да бъдат инвестирани и да продуцират повече пари. Ние не можем да искаме от държавата само за култура, защото със сигурност има и други проекти, които също са важни за страна като България. Но да знаете, и в Германия е така. Държавата не дава всичките пари за култура. Ако оркестрите нямат частни спонсори, няма как да я има и Берлинската филхармония, без Deutsche Bank.

- С какво е интересен на западния музикален пазар нашият продукт – оркестър, певци, с които Вие пътувате по Европа? Открихте ли някаква българска специфика, която да впечатлява?

Точно това е разликата между един нормален немски оркестър и моя. С точно този стил на работа. Аз се старая да съчетавам западния начин на свирене, който съм учила много години и от мъжа ми също – съществува отдавна и не е пристигнал в България все още. Давам го на българските музиканти, те го възприемат и вече по собствен начин го интепретират и музицират. Разликата в „Травиата“ не е в декорите, а музикално, в музиката. Както ние с оркестъра акомпанираме, няма да го чуете даже и в Берлинската опера, дори и в Мюнхен. Първо, защото оркестърът е на сцената, а не долу. Хората свирят като филхармоници, като симфоници, а не като оперен оркестър, скрит в кошарата. Второ, нормалните оперни диригенти въобще не се интересуват как фразира един оркестър – да е Non-Vibrato например, защото общо взето си изсвирват нотите и крещят на сцената. А тъй като ние сме едно цяло, ефектът е съвсем друг. Правим наистина камерна музика на сцената. Искам оркестъра да акомпанира по различен начин, да се фразира почти по бароков начин. Солистите да са естествени, не да играят роля. Избирам ги и като характер, като човек, не само защото пее добре. Не е само дивата. Между всички има обща химия. Това прави работата хармонична – с хора, оркестъра и солистите. И успяваме за 3-4 дни да сглобим цяла опера. Така сме сглобявали „Селска чест“, „Набуко“, „Фалстаф“ за много, много кратко време.

Звучи съвсем различно, заради което е вече и оценено.

- Т.е. публиката дори в Германия го забелязва?

Забелязва се, защото свирят по различен начин. Съпругът ми (известен немски диригент Енох цу Гутенберг – бел. А.М.) е толкова възхитен, казва че такова явление няма. Е, да се наложи нещо ново или различно е винаги трудно. Естествено, известните певци и диригенти – независимо дали пеят или дирижират по интересен начин, даже да не е интересен – а просто защото са известни, те са важните. Но аз нямам проблем. Ще си продължа по моя начин. И съм сигурна, един ден повечето хора ще чуят, че има разлика, и в немските къщи и души ще навлезе това различно музикантско поднасяне, което българските изпълнители го могат наистина.

- Споменахте съпруга си, който също е диригент, известен, доколко той Ви е коректив?

Ние си помагаме. Казваме си каквото мислим и затова атмосферата е хубава.

- Може ли оркестърът да провали диригента?

Да, определено може да го провали и най-вече концертмайсторът. Ако той не харесва диригента, може да прави големи проблеми: да не отговаря на изискванията му например. И тогава диригентът няма да получи интерпретацията, която желае. Много често се случва. Там, където диригентът и оркестърът не се разбират, не стават хубави концерти, има напрежение и е жалко за всички. Да, твърде е неприятно, един-двама души да развалят атмосферата, докато останалите искат да музицират нормално, голям е проблемът. Но, диригентите не си избират оркестрантите. Само в моя случай, в моя оркестър аз си избирам оркестрантите и това е най-добрият случай. Защото такива хора, които пречат – няма. Напротив. Приятели, съмишленици и тогава се радвам на музиката.

- Смятате ли, че България е все още страната на оперните гласове, на музикантите, или това са старите лаври, на които лежим?

Смятам, че още има изключителни гласове, изключителни музиканти. Просто един сериозно талантлив народ. Които имат възможността някъде другаде да учат и след това да работят, развиват тези качества в чужбина и показват българския дух. Макар в света никой да не знае, че във Виенската филхармония жена е концертмайстор и тя е българка. Или на Концертгебау – Веско Ешкенази. Тук се знае, защото е национален герой, но в другите оркестри или в Европа не е важно кой откъде е. Важна е известността на оркестъра. В България с право се гордеят, че има много концертмайстори в чужбина, българи. Но в един момент те стават част от оркестъра, в който работят. Това е тяхната съдба. Аз бих искала да излезе тази българска черта, в Европа да се знае много повече, че българите са талантливи, затова гледам да излизам с български оркестри. Да се знае, че са българи, а не да са размесени с други. Има много оркестри, пътуват с българи, казват се по най-различни начини, но не се знае, че са българи. Ако свирят зле – аха, те са българи. Ако свирят добре – никой не ги знае. А това е лошо, просто трябва да се работи повече в тази насока. Да се знае, че нашите българи, певци или оркестранти, са нещо специално, че могат по специален начин да музицират, че тези музиканти ги има. Нашите, които са в България, трябва да живеят с повече самочувствие, да показват своите таланти, според мене.

- Много често останалите в България са с ниско самочувствие, защото всеки, почувствал се талантлив, излиза да учи навън още от 10-и клас в Музикалното училище…

Да, това е жалко. Хората са много добри тук, те нямат само инструменти. Защото един инструмент, независимо какъв – един фагот струва 40-50-60 000 евро. Просто са много скъпи. И милите музиканти тук нямат достатъчно добри инструменти – това е единственото нещо, но са фантастични. Иначе нямаше да работя с тях, ако не бяха толкова добри. Не работя с тях само защото се разбираме, а защото са фантастични. Аз гледам да купувам в моя оркестър инструменти, за да ги имат на разположение.

- Колко често ще давате концерти?

А, тука не знам. Сега правим „Травиата“, но аз гледам да ги взимам повече в Германия. В момента ми е най-важната мисия, да се показват нашите музиканти в чужбина. Свирим навсякъде, сега ще имаме концерти и в Мюнхен, и в Байройт, в Австрия обикаляме, това за мене е много важно.