И в Германия има бездомници

БОН - Много добре знам коя е любимата спирка (убежище) на стареца с колелото, който транспортира с него цялата си „покъщнина”. Знам кога (наесен) в подлеза при метрото трайно ще се настанят цели многолюдни компании и как този, който се е подслонил във входа на една близка фондация, обича да си украсява местопребиваването с ваза с цветя. Често ги придружават кучета, за които се грижат едва ли не повече, отколкото за себе си. Но и за самите бездомници се полагат грижи – както от държавата, така и от различни организации, загрижени да не пропаднат съвсем, поради което им осигуряват възможността, например, да продават вестници и така да припечелват.

Германия е сред държавите с висок стандарт, но оттам не следва, че той е достъпен за всички и няма хора, които спят по пейките или под мостовете. Те дори стават повече с всяка следваща година, макар на статистиката да ѝ е трудно да ги обхване. Предположенията са, че в момента техният брой е към 350 000 – напълно лишени от покрив и такива, които преспиват в приюти. А до 2018-а щели да се увеличат с 61 процента – предимно в резултат на все по-високите жилищни наеми и обедняването на по-ниските социални слоеве.

Повечето са мъже, жените са само около една четвърт, а децата – девет процента, изчисляват от Федералната организация за помощ на бездомните, но с всички уговорки – точна статистика няма как да има. А що се отнася до причините, тласнали този или онзи към уличното престояване и препитаване, те са сигурно толкова, колкото са техните жертви: дългове, раздяла, смърт на близък човек, безработица, заболяване, липса на документи и съвсем не на последно място – непреодолима склонност към дрогата или чашката.

Всъщност чашката в случая не е много уместна, но и на бирата в тенекиени кутийки нищо ѝ няма, още повече, че върнатата кутийка носи 25 цента. Бутилките пък са по 15, като именно издирването на празен амбалаж по улиците е един от основните източници за препитание на германските бездомници. Другият е просията – стационарна или мобилна, с куче или без. Нивото на детройтския просяк Ейб Хангстън, купил за 10 долара устройство, благодарение на което да може да приема и дарения с кредитни карти, засега в Германия не е достигнато – в ход все още са традиционните методи на припечелване, когато не работиш.

Отваря се обаче и работа – бездомниците си имат вестници, от чиято продажба могат да изкарат по нещо (във всеки от по-големите градове излиза поне по един и общо са към 40 с тиражи, достигащи 70 000). Принципът е следният – да се предложи все пак някаква заетост, пък макар и срещу крайно ниско заплащане. По правило проектите се финансират от продажбите, от дарения и от приходите от обяви.

Продажбата на вестници определено е начин за попълване на бюджета, но все пак защо съвсем не всички бездомници се възползват от помощите, които държавата е готова да им предостави и да ги предпази от пълен срив? Отговорът не е сложен – много от услугите не могат да бъдат предоставени без адресна регистрация, каквато бездомниците нямат. А много от помощите не могат да бъдат изплатени без наличието на банкова сметка, каквато човек без доходи трудно би могъл да си отвори в Германия. Впрочем - с мисъл за човека и за правото на всеки човек да има банкова сметка Бундестагът е на път да приеме закон, разпореждащ на банките да не отказват никому откриването на сметка – както, впрочем, повеляват директивите на ЕС. Една от най-сериозните пречки пред възползването от социалните услуги е и лабиринтът от формуляри, който трябва да се преодолее – непосилна преграда за много от хората без покрив.

За което останалите рядко си дават сметка и обичайно гледат на бездомните като на придатък към обществото, който не заслужава друго освен игнориране. „Намери си работа, вместо да просиш”, често е най-любезното, което може да се чуе от устата на минувачите, убедени, че несретникът „само” трябва да се отбие до най-близката социална служба и животът му ще се преобърне изцяло. Много от бездомниците обаче ни най-малко не искат това – ако сами са избрали този начин на живот като 42-годишния Райнхард, например. „Не искам пари от държавата, набавям си каквото ми трябва с просия и събиране на шишета. Решението ми да живея на улицата е напълно доброволно.”

Подобни оптимистични изповеди обаче са рядкост – живеещите по улиците се оплакват от невъзможността да получат медицинско обслужване, защото нямат застраховки и няма как да си платят сметките. Оплакват се от тормоза на минувачите, които редовно им се подиграват и се е случвало дори да ги заливат с бензин в опит да ги подпалят. Оплакват се и от правилата на службите, които поставят непреодолими препятствия по пътя към придобиването на жилище. Иначе си мечтаят – да имат един ден дом, жена и дете, и да се прибират вечер от работа като другите, но дотогава им остава само улицата. Или пък входът на някоя банка, ако в него – какъвто експеримент предприема Комерцбанк в началото на 2015-а – не решат да пуснат нарочно музика, за да отблъснат кандидатите да пренощуват точно там.