ДИЛЯНА ДИМИТРОВА

Сценичните изкуства у нас са пред поредната смяна на правилата – Министерството на културата готви промени, според които институтите, които трайно работят на загуба, ще бъдат преобразувани в открити сцени, а трупите им ще бъдат закривани. Това, разбира се, би било валидно за театъра. В симфоничната музика обаче закриването на трупата означава заличаване на този тип изкуство в целия регион. Междувременно Музикалната академия продължава да произвежда кадри, които няма къде да се реализират у нас. Липсват работни места, а възнаграждението е не само нищожно в сравнение с тази на музикантите в цяла Европа – обидното е, че е по-ниско от това на чистачките и шофьорите. Поканихме диригента Пламен Джуров, професор по дирижиране в Музикалната академия и диригент на Камерен ансамбъл „Софийски солисти“, да поговорим за бъдещето на музикалното изкуство в България. Утре вечер, 9 март, Джуров излиза заедно със „Софийски солисти“ на сцената на зала 6 в НДК за концерта „Класика и съвременност“.

– Според готвените промени в Закона за закрила на  на културата, институтите, които трайно са на загуба, ще бъдат преобразувани в открити сцени без щатен артистичен състав. Е сред всеобщия гняв като че ли никой не обсъжда съдбата на симфоничните оркестри и оперите. Те, знайно е, няма как да излязат на печалба, ако не захванат кръчмарски репертоар. Това ли е бъдещето им, г-н Джуров? Или просто ще се върви към закриване?

– Въпросът за откритите сцени у нас не е нов – спомняте ли си „Реформата Поляков“? Част от репертоарните театри бяха закрити, останаха като сцени, на които гостуват съседните. Такава практика съществува примерно в Южна Италия, там има невероятно красиви малки оперни театри, които се поддържат като паметници на културата и отвреме на време пристигат трупи. Но това е съвсем различно от онова, което се предвижда в България. Всичко тръгна от там, че т.нар. Реформа на Рашидов беше с цел съкращаване на публични разходи. Направена бе смяна на финансовата организация, а реформата е нещо по-мащабно и решава по-дълбинни проблеми, тя би трябвало да отговори на въпроса има ли действително българският данъкоплатец достъп до култура във всички точки на страната, равномерно ли са разположени културните институти в различните видове изкуства, какво се случва с изкуството и младото поколение, каква е връзката между културните институти и медиите…

Подозирам, че Рашидов беше подмамен.

– Смятате, че първоначално министърът на културата не е осъзнавал целта на Реформата?

– Според мен той беше подлъган от една фраза на Симеон Дянков – министъра на финансите в първия мандат на ГЕРБ: „Има реформа, има пари“. Само година или две по-късно на заседание на Министерския съвет Вежди Рашидов отрони знаменателната фраза: „Парите за култура – колкото парите за подслушване“. Той беше прелъстен и изоставен. И т. нар. Методика започнаха да я кълцат, режат…, да реформират Реформата, за да се съберат в бюджетната рамка. В самата основа нещата са сбъркани.

Казват, че тази Реформа била инспирирана от Реформата в Столична община – само че нещата там са съвсем различни. Разликата е в рамките на 10 милиона лева – когато културните институти изкарат повече пари, отколкото са очаквали, има един буфер от тези 10 милиона, предназначени министерството да се разплати с хората.

– Всяка година обаче се оказва, че тези 10 милиона лева липсват и се налага артистите да измислят какви ли не форми на панаири, за да им бъдат отпуснати от правителството…

– По-лошото е, че Методиката се прекроява със задна дата и се оказва, че не можеш да имаш субсидия за едно, за второ, за трето… и се убива най-важното в сценичната дейност: стабилното планиране. За разлика от България, където ние живеем от бюджет до бюджет, от избори до избори, в Европа и в света културните институти планират с една година напред. Онзи ден излезе програмата на „Метрополитен опера“ за сезон 2016-2017 – със заглавие, час, изпълнител, всичко е ясно. А у нас самата Методика на министерството създава стихийност.

– В началото философията на Реформата беше „Колкото повече, толкова повече“, а в един момент се оказа, че отгоре започнаха да възпират артистите да не играят толкова много… Като че ли в министерството не очакваха, че ще има такъв ръст на представленията и публиката?

– Няма уравнение, в което x по y равно на 60 милиона – да имаш две неизвестни величини, но с капак накрая. Еквилибристика.

– Къде в новата схема на сценичните изкуства са музикалните институти?

– Надявам се, че в Министерството на културата имат здрав разум. Първо: защото този, който нищо не е построил, трябва да бъде много предпазлив, когато разрушава. Второ: защото опитът от старата реформа на Поляков, когато някои театри станаха открити сцени, а като бяха възстановени като репертоарни театри от Стефан Данаилов се оказа, че това са едни празни хамбари – няма никаква съществена дейност, а издръжката им не е малка. Когато Емил Табаков беше за малко служебен министър на културата, произнесе едно странно изречение: „Оказа се, че в България хората са евтини, поддръжката на материалната база обаче е много скъпа.“

– Според зам.-министър Боил Банов дългосрочната цел на Реформата е да останат само сградите…

– Ако са верни тези приказки на Христо Мутафчиев, че като стои сградата, видните артисти, които са известни най-вече от телевизията, комици – като сглобят някакви спектакли, ще направят голяма веселба… В областта на театъра действително има страхотно пропадане – изкуството театър се превръща в битово театро. А ние, в музиката, доскоро се съревновавахме със света…

– Доскоро?

– Доскоро, защото като гледам в бъдеще вече няма да се радваме на такива условия за работа. Имам подозрението, че театърът си е самодостатъчен. С няколко редки изключения – кои от нашите спектакли ще се котират в чужбина? Елитът, който се занимава с управлението на страната – от всички партии – би трябвало веднъж да се замисли каква нация иска да се изгради след 15-20-25 години…

– Ивайло Христов казва нещо подобно – за 26 години нашите политици не си зададоха въпроса има ли нужда от култура държавата…

– Те нямат нужда от култура – но това не е важно. Въпросът е дали са политически кариеристи или държавници.

– Много артисти твърдят, че изначално е нужно да бъде създадена Стратегия за развитие на българската култура. Каква трябва да бъде тя?

– Всъщност Стратегия има – неписана, главно в музиката. В началото на 90-а година закриха цялата разпространителска система, позната като Концертна дирекция. Тя не работеше само на територията на страната, а и внос-износ в чужбина. По времето на Емма Москова като министър обединиха филхармонии и опери в България и така сложиха кръст на цялото наследство на симфоничното ни творчество – от първата симфония на Никола Атанасов от началото на ХХ век до Райчев, Пипков, Константин Илиев, Лазар Николов… Сега могат да се изпълнят от Софийска филхармония, евентуално. А при последната Реформа ги съкратиха съвсем. Общо взето от тази неписана, секретна „стратегия“, за 26 години музикалните институти намаляха с 1/3, а кадрите – наполовина.

– Целта на тази неписана „стратегия“ по думите е да закрива българската култура? 

– Викат й Реформа. И работи безотказно. Сега сме в Епизод IV на „стратегията“.

– Нека отговорим и на друг нерешен от политиците ни въпрос: каква е целта на българската култура?

– Като слушам хората, културата ни се битовизира. Ансамбъл „Филип Кутев“ е създаден навремето, за да естетизира българския фолклор във всичките му компоненти – песен, танц, слово, синкретизъм. Мина време, много се хареса този пример, създадени бяха много окръжни ансамбли и аз попитах бай Филип: „Не са ли много 25 такива ансамбли?“. Той отговори: „Чоджум, откъде да знам аз, че като съм създал първия, ще се родят още 25 близнака?“ Днес обаче се случва обратната тенденция – цялото това натрупване на кадри и познания изведнъж слезе на ресторантско ниво. Българинът загуби представа кое е изкуство, кое – бит, кое е горница, кое – долница. Всичко се примитивизира, живее се ден за ден. Отиваш на театър, гледаш сериозна пиеса, Хайнер Мюлер, а публиката реагира на смешки…

– Говорите за спектакъла „Квартет“ по Хайнер Мюлер, постановка на Явор Гърдев в зала 1 на НДК – като че ли публиката не разбра този спектакъл?

– Това беше изпит, провокация, която може би не беше удачна – но реакцията на част от публиката за мен беше унизителна.

– Да се върнем на въпроса каква е целта на българската култура?

– Големият проблем за мен е, че в момента Министерството на културата няма капацитет да обмисли ситуацията в музиката. Не знам дали сте забелязали, че танцът въобще не присъства в плановете на експертите – танцът като балет, като фолклорно наследство. Затова много от колегите смятат, че няма смисъл Министерството на културата да се занимава с тази дейност – Министерството на финансите ще бъде много по-компетентно и по административните, и по финансовите въпроси.

– Изгубвайки последния буфер пред безразличието на политическата класа – Министерството на културата – няма ли да стане още по-зле?

– Да, така е. За Министерство на финансите културата е само разход. За мен истинската перспектива е постепенната, поетапна децентрализация. Ако по Методиката на министерството, която действа в момента, паднат парите, които общините дават, кризата ще бъде вече окончателна, ще бъде срутване. Защото в много от градовете общините допълват издръжката на съставите, давана от държавата. Има едно принципиално усещане, че може би след време, при разумни общински съвети, при по-напредничави, по-европейски настроени кметове, може да се пристъпи към децентрализация. Това означава: основните финансови средства идват от общината, а културният институт не е затворен само в града – например Пловдив – а обслужва целия регион. Ние имаме шест планови икономически региона в страната, които въобще не са осмислени като структура в държавата. Така ще се приближим до принципа на съществуване на европейските страни… Могат да станат нещата. Въпросът дори не е на експертност, а на малко внимание, проучване на опит и традициите.

– Говорим, критикуваме, надяваме се на разум у управляващите – но всичко онова, за което се опасяваме, не е ли неизбежното бъдеще?

–  Зависи. Ако се намерят държавници, които искат тази нация да има собствена физиономия, разпознаваема в Европа, да не сме прочути само с мургавите си събратя и сестри – както ми казаха в чужбина преди време: „Вие, българите, експортирате престъпност“, беше страшно обидно – тогава могат да се случат нещата. Не е толкова сложно, все още има живи свидетели на миналото, имаме хора, които работят в чужбина, имаме центрове в чужбина…

– Ако бъдат закрити още музикални институти, каква ще бъде симфоничната музика в България – сборни оркестри с печални останки?

– В симфоничната музика е като при футболните отвори – за да има отбор, хората трябва да работят заедно, да бъдат колектив. Иначе няма да има това качество и производителност. В България непрекъснато се мъчим да открием топлата вода, а в Европа музикалните изкуства имат тривековно развитие и натрупване на опит. Принципът, на който е организирана Софийската филхармония и операта в България, е германски, след това имаме малко руско влияние.

– Защо според вас вече толкова време Софийската филхармония няма титуляр на директорския пост?

– Доколкото чух – не са одобрили кандидатите. Не знам законово как в министерството се справят с процедурата, според мен тук има нарушение на някакви нормативи. Но пък ме радва, че в момента Софийската филхармония – в известен смисъл рисково и смело – се разгърна страхотно. Правят се концерти, които могат да се изнесат във всяка европейска столица – с малко публика, но елитна – по новата Методика обаче Филхармонията губи от тези събития. Тогава какво правим? Отиваме на читалищно и подчиталищно ниво. Може ли да свалим изкуството на собственото си равнище?! Или както казваше Иван Хаджийски – „да го примитивизираме“.

– Как ще коментирате промените в Симфоничния оркестър на БНР?

– Пак битовизираме – искаме да ни е удобно, този (бел. ред. – Емил Табаков) много ни тормози, много тежки програми свирим, не можем да си наредим наш’то, искам аз да си запиша нещата. Манталитет. Въпросът за трудово-правните условия в родното изкуство е сериозен, разликата с Европа е голяма.

– В Европа сме, но само с единия крак – и в културата, и въобще. Как мислите – приближаваме ли се към стария континент, или сме по-сродни с културата отвъд Босфора?

– Ние така или иначе вече сме част от Европейския съюз, така че сме неотменими, неразделни сме от Европа. Но по отношение на вкусове, потребности, вкусове и възпитание ние се отдалечаваме. Защото ни харесва повече музиката в ресторанта, а не в културния институт, гледаме да си сварим компотите – какво ще им ходим на концерт! Дребни селски потребности.

– Не е ли парадоксално: тоталитарната власт е изградена от хора със селски и работнически произход, а те имаха респект към високо изкуство…? Целта в някои изкуства е била пропагандата, но в симфоничната музика – едва ли.

– Да, но казват, че това е било фасада, така обслужвали идеологията на Партията. Но не беше и заради Людмила Живкова, а въпрос на престиж да имаш институт. Просто беше такава нагласата, управленската система. Стремежът към Европа, желанието България да бъде европейска в моя занаят върви не от моите учители, а от учителите на учителите ми. Създават се любителски оркестри, в които свирят лекари, адвокати, в един момент основават музикално училище в София, в България разбират, че симфоничното изкуство трябва да се развива. И всички работят с репертоар, който трябва да вкара населението в европейската звукова среда. След 9 септември оркестрите лека-полека се одържавяват и се създава система, каквато е имало и в Германия и в СССР. Разгъва се мащабна мрежа и започва дейност. Имаше конкуренция, стремеж да бъдеш сред най-добрите. Аз от моите учители знам, че смисълът на живота ми е европейската музика да стане част от българското съзнание. Това се опитвам да предам и на моите студенти. И тук е най-голямото ми разочарование…

Днес никой не се интересува, изгубихме цели поколения.

– Преподавайки в Музикалната академия, не ви ли се струва, че създавате кадри за чужбина, които все повече се оказват излишни тук, в нашето общество?

– В България – да, така е. Заминават за чужбина, но много от тях след това се връщат…, ако няма толкова завист и злоба.

Площад Славейков