Ad Config - Website header

 

Article_top

Клуб Z

Още по времето, когато Светлана Алексиевич се дипломира в университета, специалност журналистика, тя вече е решила, че именно тези устни разкази, „непотребни на пресата“, са онова, което най-силно я интересува. Нобеловата ѝ награда отбеляза първия случай, в който отличието се дава на автор от Беларус. В публичен разговор с журналистката Маша Гесен в Нюйоркската обществена библиотека в понеделник, Алексиевич обсъди частичните удоволствия от тази литературна форма, опасността от демонизирането на Владимир Путин и нравствеността на изкуството.

Почти сигурно е, че движещата сила на историите на Светлана Алексиевич е „дълбока травма в детството“, става ясно от думите й, пише „Гардиън“. Алексиевич не адресира документалистиката си и устните си разкази за бившия Съветски съюз, заради които спечели Нобелова награда за литература миналата година. Вместо това тя разказа събития от собствения си живот, тласнали я към житейската мисия да хроникира политиката и страданието.

„Израснах в едно село след войната и в него имаше почти само жени – понеже всеки четвърти мъж бе загинал на фронта – казва Алексиевич. – Не си спомням други въпроси от детството си освен онези за смъртта и загубата. Ясно е и че книгите, изпълнили къщата, не бяха така интересни, както разговорите навън.“

Алексиевич посвещава много от времето си на подменената памет, както и на „малките палачи“, иначе казано – милионите, които са осъждали другите, а по-късно е трябвало да живеят врата до врата с хората, които са изпратили в ГУЛАГ. Политиката, тогава и сега, често губи фокуса си върту тези „абсолютно нормални, ежедневни хора“, които са в състояние да се извиняват във всяка ситуация, дори когато са надзиратели в затвори.

„Ние винаги сме живели в свят с главата надолу; в свят, където добро и зло са с разменени места – обясни Алексиевич. – Днес ние декламираме: „Путин! Путин! Путин!“ и виждам карикатури, на които Путин е изобразен като Путин. Но трябва да говорим за един колективен Путин, онзи Путин, който е у всяко човешко същество.“

Днес опасността, според Алексиевич, не е който и да е човек като Путин или дори Александър Лукашенко, беларуския президент, преследвал писателката до емигрирането ѝ на Запад. Вместо това, нобелистката се притеснява за мита за патриотизма и за персонажа на „червения човек“, когото тя оприличава на своя баща. Той учил журналистика, сражавал се във Втората световна война и до края на живота си останал комунист. Учил децата си да вярват, че живеят в най-добрата държава на света и трябва да са готови да отдадат живота си за нея при първа необходимост.

Но когато Алексиевич се върнала от Съветско-афганистанската война и му казала: „Татко, ние сме убийци. Това не е великата държава, за която ни каза“, той нямал отговор. Баща ѝ, „честен и умен човек“, се разплакал, защото знаел, че това е самата истина. Писателката се надява да направи това кристално ясно чрез разговори с обикновени хора – разговори, които тя вижда много различни от традиционните журналистически подходи.

„Аз се обръщам към тях като към приятел – обясни тя в Ню Йорк, – като към съсед във времето. Това не е интервю. Ние говорим за живота.“

Респондентите ѝ споделят интимни истории, които никога не са „просто за“ Чернобил или войната. Те са за любовта, живота, предателството, често и по теми, които самата Алексиевич избира да не разгласява. И все пак, тя остава наясно с тъмната страна на изкуството, тъй като винаги е налична опасността от естетизиране на страданието.

„Изкуството винаги е някакъв вид подслушване – каза тя и напомни история за Лев Толстой. Според нея, когато писателят правел проучването си за „Смъртта на Иван Илич“, той ходел в къщите на свои познати и седял там дълго време в наблюдение на умиращи хора. – В един момент възрастен човек го изгонил и му заявил: „Разкарай се, злосторнико, това си е моя работа, ще си отида сам“. Но заради тези действия на Толстой пред нас е един шедьовър. Не трябва да се залъгваме, че изкуството е толкова морално нещо.“

Гесен, отбелязвайки стремежа на Алексиевич да „говори за хора, които търсят безопасност“, я попита какво мисли за убийството на 49 души в гей клуб в Орландо през миналия уикенд. Много хора от ЛГБТ общността са избягали от Съветския съюз за Щатите в търсене на безопасност, но дали тя е там в момента?

„Струва ми се, че това усещане за сигурност е може би изгубено, илюзия е – отвърна писателката. – В Беларус имаше една жена, които избяга към Израел, за да се спаси, а после и към Испания. В Испания тя стана жертва на ужасяваща терористична атака. Наистина няма място, където можеш да избягаш.“

Сега, след като е писала за ядрена катастрофа и житейска болка, Алексиевич обръща вниманието си към друга тема – любовта, във „всяка възможна комбинация“. Но в някои отношения пречупването на любовта не е толкова различно от онези в другите ѝ книги.

„Искам да проуча – каза тя, – онова, което се случва, когато хората живеят без него.“

Площад Славейков

 
Ние винаги сме живели в свят с главата надолу; в свят, където добро и зло са с разменени места, казва Светлана Алексиевич. Снимка: БГНЕС/ЕПА

Още по времето, когато Светлана Алексиевич се дипломира в университета, специалност журналистика, тя вече е решила, че именно тези устни разкази, „непотребни на пресата“, са онова, което най-силно я интересува. Нобеловата ѝ награда отбеляза първия случай, в който отличието се дава на автор от Беларус. В публичен разговор с журналистката Маша Гесен в Нюйоркската обществена библиотека в понеделник, Алексиевич обсъди частичните удоволствия от тази литературна форма, опасността от демонизирането на Владимир Путин и нравствеността на изкуството.

Почти сигурно е, че движещата сила на историите на Светлана Алексиевич е „дълбока травма в детството“, става ясно от думите й, пише „Гардиън“. Алексиевич не адресира документалистиката си и устните си разкази за бившия Съветски съюз, заради които спечели Нобелова награда за литература миналата година. Вместо това тя разказа събития от собствения си живот, тласнали я към житейската мисия да хроникира политиката и страданието.

„Израснах в едно село след войната и в него имаше почти само жени – понеже всеки четвърти мъж бе загинал на фронта – казва Алексиевич. – Не си спомням други въпроси от детството си освен онези за смъртта и загубата. Ясно е и че книгите, изпълнили къщата, не бяха така интересни, както разговорите навън.“

Алексиевич посвещава много от времето си на подменената памет, както и на „малките палачи“, иначе казано – милионите, които са осъждали другите, а по-късно е трябвало да живеят врата до врата с хората, които са изпратили в ГУЛАГ. Политиката, тогава и сега, често губи фокуса си върту тези „абсолютно нормални, ежедневни хора“, които са в състояние да се извиняват във всяка ситуация, дори когато са надзиратели в затвори.

„Ние винаги сме живели в свят с главата надолу; в свят, където добро и зло са с разменени места – обясни Алексиевич. – Днес ние декламираме: „Путин! Путин! Путин!“ и виждам карикатури, на които Путин е изобразен като Путин. Но трябва да говорим за един колективен Путин, онзи Путин, който е у всяко човешко същество.“

Днес опасността, според Алексиевич, не е който и да е човек като Путин или дори Александър Лукашенко, беларуския президент, преследвал писателката до емигрирането ѝ на Запад. Вместо това, нобелистката се притеснява за мита за патриотизма и за персонажа на „червения човек“, когото тя оприличава на своя баща. Той учил журналистика, сражавал се във Втората световна война и до края на живота си останал комунист. Учил децата си да вярват, че живеят в най-добрата държава на света и трябва да са готови да отдадат живота си за нея при първа необходимост.

Но когато Алексиевич се върнала от Съветско-афганистанската война и му казала: „Татко, ние сме убийци. Това не е великата държава, за която ни каза“, той нямал отговор. Баща ѝ, „честен и умен човек“, се разплакал, защото знаел, че това е самата истина. Писателката се надява да направи това кристално ясно чрез разговори с обикновени хора – разговори, които тя вижда много различни от традиционните журналистически подходи.

„Аз се обръщам към тях като към приятел – обясни тя в Ню Йорк, – като към съсед във времето. Това не е интервю. Ние говорим за живота.“

Респондентите ѝ споделят интимни истории, които никога не са „просто за“ Чернобил или войната. Те са за любовта, живота, предателството, често и по теми, които самата Алексиевич избира да не разгласява. И все пак, тя остава наясно с тъмната страна на изкуството, тъй като винаги е налична опасността от естетизиране на страданието.

„Изкуството винаги е някакъв вид подслушване – каза тя и напомни история за Лев Толстой. Според нея, когато писателят правел проучването си за „Смъртта на Иван Илич“, той ходел в къщите на свои познати и седял там дълго време в наблюдение на умиращи хора. – В един момент възрастен човек го изгонил и му заявил: „Разкарай се, злосторнико, това си е моя работа, ще си отида сам“. Но заради тези действия на Толстой пред нас е един шедьовър. Не трябва да се залъгваме, че изкуството е толкова морално нещо.“

Гесен, отбелязвайки стремежа на Алексиевич да „говори за хора, които търсят безопасност“, я попита какво мисли за убийството на 49 души в гей клуб в Орландо през миналия уикенд. Много хора от ЛГБТ общността са избягали от Съветския съюз за Щатите в търсене на безопасност, но дали тя е там в момента?

„Струва ми се, че това усещане за сигурност е може би изгубено, илюзия е – отвърна писателката. – В Беларус имаше една жена, които избяга към Израел, за да се спаси, а после и към Испания. В Испания тя стана жертва на ужасяваща терористична атака. Наистина няма място, където можеш да избягаш.“

Сега, след като е писала за ядрена катастрофа и житейска болка, Алексиевич обръща вниманието си към друга тема – любовта, във „всяка възможна комбинация“. Но в някои отношения пречупването на любовта не е толкова различно от онези в другите ѝ книги.

„Искам да проуча – каза тя, – онова, което се случва, когато хората живеят без него.“

Площад Славейков

Коментари

Анонимен's picture
Анонимен

здз

Стига с тоя Путин де, излагате се :)))
Фатмак  's picture
Фатмак  
Фатмак

Фатмак

Дойче Веле поръчва, нашите изпълняват. Иначе нема парички.
Анонимен's picture
Анонимен

Путин, не се сърди!
Фатмак  's picture
Фатмак  
Фатмак

Фатмак

Не си ли пият хапчетата некои, Путин им е и под леглото, и в гардероба, даже им пикае в пантофите.
Анонимен's picture
Анонимен

Путин, ти ли си?
Анонимен's picture
Анонимен

Дара

Ако тази лелка е права, значи у всяко човешко същество е и Шекспир, Чаплин, Хитлер, хан Аспарух, Сталин, Мата Хари и Луканов! Само дано не ги събудим заедно!
Анонимен's picture
Анонимен

Може и да е във всяко. В кого попвече, в кого по-малко. Но във Фатмака е целият му Путински...
Анонимен's picture
Анонимен

Развеселен

във всеки човек има и от Бога, и от долния. Сам избираш кому да се кланяш
Анонимен's picture
Анонимен

denim58

Интересно, но в мен Путин го няма...
Анонимен's picture
Анонимен
Анонимен

анонимен

Фатмак,спечели Нобелова награда и Дойче веле ще пишат и за теб.
Фатмак  's picture
Фатмак  
Фатмак

Фатмак

Нобелова по литература (както и за "мир") не се "печели", а се получава. Фактът, че се дава превантивно и на терористи е достатъчен да откаже всеки човек с малко почтеност от желанието дори да я обсъжда. А Дойче Веле ще пишат за мен и без Нобелова награда, достатъчно ще е само да си направя блогче и да почна да пиша ексклузивно против Путин с по-гневни фрази, както доносниците с блогчета в тоя сайт. Но не съм в бизнеса с тролене по поръчка за жълти стинки като Павлов, Василев, Слатински, Бедров и Смисльов и тебе. Не ме влече просто.
Анонимен's picture
Анонимен

Фатмак

Престанете, Хуйло е велик !!!
Анонимен's picture
Анонимен

Фатмак

Горд Фатмак съм, във всяка моя клетка пулсира Хуйло,....и копейки дава.....
Фатмак  's picture
Фатмак  
Фатмак

Фатмак

Милото, мое ли да си толко скудоумно, че само един лаф да имаш вече толкова седмици?
Анонимен's picture
Анонимен

Медведев

Путин, это "Солнце мира",
Встал над Русью из сортира.
Вот уже который год
Над Страной - Говно встает.
Анонимен's picture
Анонимен

Фатмак

Явно имам раздвоение на личността, или е шизофрения, не знам,.....така е когато в главата ти марширува ботоксово джудже....
Анонимен's picture
Анонимен

Фатмак

Россия!!! Я такой другой стране не знаю, где так вольно дышет человек!!!
Фатмак  's picture
Фатмак  
Фатмак

Фатмак

Браво, напредваш.

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията