Неочакваният разрив и внезапното помирение между Москва и Анкара се превърнаха в най-яркото събитие на външната политика на Русия през последната година. Но остана неизяснено – подходяща ли е за този случай поговорката: „Карат се тези, които се обичат“, или иде реч за брак по сметка?

За да отговорим на този въпрос трябва да разгледаме отношенията не просто в днешния контекст, а в широк исторически план.

В продължение на столетия, започвайки от XVI век, Османската империя – тогава в пика на своето могъщество, и руската монархия винаги са били в стратегическа конфронтация. Едва ли не най-важното направление на руската външна политика, започвайки с възцаряването на Романови, е било  изтласкването на турците от Северното Черноморие, пробив до Черно море  с последващ достъп до Средиземно море (чрез овладяване и задържане на Босфора и Дарданелите), като по пътя бъдат освободени християнските народи на Балканите и Закавказието от османското владичество.

От страна на Истанбул основната задача е била удържането на Русия навътре в континента и предотвратяване на превръщането й в морска държава.

В този период Турция е основната страна в ислямския свят, а султанът е глава на всички мюсюлмани-сунити. Затова на противопоставянето се гледа като на религиозна война. Султанът се изявява като защитник на мюсюлманите, попаднали или можещи да попаднат под властта на неверните московци, а от Москва и Петербург тръгва войната за тържеството на православието в неговите изконни земи. Разбира се, целта е била освобождаването на Константинопол, връщането на храма „Света София“ на вярващите и възстановяването на Византия под руски протекторат.

През XVI век ислямът опасва Русия в полукръг, но в средата на същото столетие при Иван Грозни, се удава възможност да бъде пробит на изток – чрез унищожаването на Казанското и Астраханското ханства - бившите васали на турците, а след това и чрез ликвидацията на Сибирското ханство на Ермак.

Султан Селим II опитал да обърне ситуацията, изпращайки през 70-те години на XVI век огромна войска, чиято цел била да отреже Астрахан от Москва. По негово указание турците планирали да прокопаят канал Волга-Дон за транспортиране на припаси и трайно снабдяване на армията, но задачата се оказала непосилна и Долното Поволжие завинаги останало за Русия.

Изтласкването на турцита (а на тях са се подчинявали и кримските татари, както и многочислените племена, изповядващи ислям) от Северното Черноморие и Кавказ вървяло много бавно. Руско-турските войни се превърнали за много поколения в обичайна ситуация, затова и героят на Некрасов разказва за турците като нещо актуално и важно. Във войната с неверниците са се изградили не една и две офицерски и генералски кариери, а Суворов и Кутузов твърдо се асоциират с подвизите при крепостта Исмаил.

Между другото няма причина да смятаме, че между руснаците и турците през цялото това време е съществувала някаква ненавист. Напротив, достатъчно е да си спомним Григорий Мелехов на Михаил Шолохов (героят от романа „Тихият Дон“ - б.р.) или великия поет Василий Жуковски – син на пленената туркиня Салхи, или фаворита на император Павел I – Иван Кутайсов, малкият турчин, който му е изпратен като трофей. В някои моменти дори Русия е спасявала Турция от разпад, като например през 30-те-40-те години на XIX век, когато египетският паша Мохамед Али заплашва да свали султана, а император Николай праща войската си на бреговете на Босфора.

Но Турция не ражда своя Петър I, модернизацията там отчаяно буксува, танзиматът (реорганизация – понятие, което се свързва с периода на обществени реформи в Османската империя – б.р.), започнал през 1839 г. не успява коренно да промени съотношението на силите. Проблемът се оказва не само в закостенялостта на мюсюлманското общество, отхвърлящо всяко нововъведение, но и в това, че Османската империя, за разлика от руската, е била териториално много разпокъсана, а между отделните й части не са съществували устойчиви връзки. И най-важното – в нея няма доминиращ етнос. „Турчин“ е презрително прозвище във вътрешността на Османската империя. Главният обединителен признак е религията, но огромният брой немюсюлмани става причина за безконечни въстания и бунтове. Египет, Алжир, Хиджаз (територия на запад от Арабския полуостров, част от Саудитска Арабия – б.р.) и Либия фактически не са се подчинявали на Истанбул.

Русия оказва съществено въздействие върху демографията на съвременна Турция, провокирайки със завоеванията си процеса на мухаджирството, а именно преселването на мюсюлмани в Османската империя, които не са искали да живеят под властта на руския цар. Кримските татари, народите на Кавказ със стотици хиляди са мигрирали в Турция и днес техните асимилирани потомци наброяват десетки милиони.

Първата световна война се превръща в катастрофа за Турция. Тя губи много повече територии, отколкото Русия. Ако не беше Мустафа Кемал Ататюрк, то днес Труция въобще би била жалка отломка на територията на Мала Азия. Проявявайки неочаквана повратливост и хитрост водачът на турския народ успява да избегне най-значителните загуби по Севърския договор. Основно те са понесени от Армения, чиито интереси Ленин предава в замяна на съюза с турците, който към онова време му бил по-важен. Именно тогава арменците завинаги губят своя основен национален символ – планината Арарат.

Любопитно е да се отбележи, че ако не се бе случила Февруарската революция (през 1917 г. тя сваля монархията – б.р.), Русия стопроцентово би овладяла проливите заедно с Константинопол (командващият Черноморския флот адмирал Колчак вече е бил планирал десанта си там) и турска Армения, получавайки граници със Сирия и Ирак.

Това обстоятелство винаги е било в главата на Сталин, независимо от външно приятелските отношения с Турция. И щом ситуацията му позволява това, той се връща на темата за контрола на проливите през 1940 година, давайки съответните инструкции на Молотов при преговорите му с Хитлер. Но фюрерът има свои планове за Турция, където изпраща като посланик бившия канцлер Франц фон Папен.

Покушение срещу Фон Папен, изпълнено през 1942 година от съветски агенти по заповед на Сталин, рязко влошава отношенията между Москва и Анкара. Генсекът нарежда като превантивна мярка да бъдат изселени от Грузия всички месхетински турци, в които виждал пета колона. В същото време Турция, под ръководството на президента Исмет Иньоню така и не минава открито на страната на Оста, а през 1944 г. и съвсем прекъсва дипломатическите си отношения с Райха, отзовавайки посланик Фон Папен, а след това обявявайки война на Германия.

Това обаче не я спасява от шантажа на Сталин, който поискал на СССР да бъде предаден районът Карс (вилает в Източна Турция, граничещ с Армения – б.р.), влизащ в състава на Русия до Първата световна война. Молотов си спомня как генсекът му е поставял ултиматуми да оказва натиск върху турците. Но през това време те преминават под покровителството на Америка, което обезпечава и съхраняването на териториалната им цялост.

В замяна Турция влиза в НАТО и участва в Корейската война през 1950-1953 година. Този факт задълго отравя отношенията между Москва и Анакара, и след идването на власт на Хрушчов, Кремъл е принуден да обяви, че няма никакви териториални претенции. Турция пуска на своя територия американски ракети с ядрени бойни глави, насочени към СССР, които Хрушчов опитва да премести в разгара на Карибската криза. Постепенно отношенията се нагаждат до приемливо равнище, но все пак в тях остава подозрението, което усеща върху себе си младият Владимир Жириновски, който е задържан от турската полиция в началото на 70-те, защото като преводач извършвал подозрителна според нея дейност. Като цяло при Брежнев и Горабчов Турция има второспетенно значение за външната политика на съветската държава.

Страната е била важна, разбира се, като съсед и като стопанин на проливите, съществени за Черноморския флот, но като цяло се е възприемала като марионетка на Америка и второстепенен член на НАТО.

Неочакваният обрат се случи в началото на 90-те, след разпадането на СССР. Дребни търговци от Русия заляха Турция, а в обратната посока се устремиха турските строители, които поеха най-важните московски строителни обекти. След като руснаците се отърсиха от шока на 90-те и се поналяха, търговците бяха сменени от туристи. Турция стана евтино и достъпно място за отдих на милиони руснаци. Като резултат се сключиха много международни бракове, а Турция започна да се възприема като съвсем близка страна, макар и чужда по манталитет, нещо като довчерашните постсъветски републики от типа на Азербайджан и Узбекистан.

Турската дипломация действаше в Общността на независимите държави внимателно, стараейки се да не предизвика ревността на Русия при установяването на доверени отношения с републиките от Средна Азия и Закавказието. Дори явната й помощ за Азербайджан и блокадата на Армения не успяха да развалят отношенията с Москва.

Идването на власт на Ердоган преди повече от десет години не бе изтълкувано правилно от Кремъл. Възприемаха го като още един силен лидер, който едва ли ще се откаже от принципите, по които се ръководи Турция през последните 80 години, а именно заветите на Ататюрк – подтискайки ислямизма да бъде светска държава на турската нация, превъзнасяйки пантюркизма в противовес на мюсюлманството.

Само че при Ердоган Турция се превърна от второстепенна държава в главен играч в региона, а във вътрешната политика де факто бе извършен завой на 180 градуса. Това съвпадна с рязкото увеличаване на икономическата й мощ. Като равна на другите Турция влезе в сложната геополитическа война около Сирия, а Ердоган се впусна в свалянето на светския режим на Асад и на тази база се скара с Русия.

Днес е очевидно, че пътят избран от Ердоган през 2011 г., води в задънена улица. Войната в Сирия рязко отслаби позициите му: той загуби сериозен съюзник като Египет, влезе в противоборство с армията, което доведе до опита за военен преврат, възобнови войната с кюрдите, получи на своя територия няколко милиона сирийски бежанци и развали отношенията си със Запада.

Именно осъзнаването на този тупик го принуди да тръгне към помирение с Русия. В същото време и за Кремъл Труция днес има колосално значение. Във времената на западни санкции, при необходимостта да поддържа Асад и да отстоява интересите си в Крим, за Москва Турция се превръща във важен партньор, много по-голям отколкото в „мирно“ време. Затова налице е взаимна зависимост между двете страни. Освен това Ердоган днес е най-важният съюзник в ислямския свят. Той е нужен като партньор за подобряване на отношенията с много от страните в Близкия изток и не само.

Обобщавайки можем да кажем, че Русия и Турция са били съперници през по-голямата част от своята история, а в останалото време между тях е действал хладен неутралитет. Затова на днешното сближаване – чисто ситуационно, не бива да се придава голямо значение. Както между другото и на предшествалата го кавга.

----

* Максим Артемиев е журналист, историк, социолог и литературен критик. Текстът му е публикуван в независимото интернет списание „Спектр.Пресс“ откъдето го препечатваме. Заглавието и подзаглавието са на Клуб Z.