Ad Config - Website header

 

Article_top

Злото е банално. Невинно почти. Нещо като муха, която по нищо не личи, че ще се превърне в слон. Адолф Айхман не изглежда като мащабен нацистки престъпник, по-скоро прилича на дребно посредствено човече. Заради тези ѝ заключения върху Хана Аренд се излива възмущението на цялата еврейска общност, обвиняват я в предателство, пращат й закани, пожелават смъртта й.

Хана Аренд, историк, политолог, философ, успява да избяга от Германия през 1933 година. Застава лице в лице със злото едва през 1961 година, когато като пратеник на американското списание „Ню Йоркър“ отразява процеса срещу Адолф Айхман в Израел. Вижда в него обикновен, нормален човек, по-скоро банален и посредствен, отколкото чудовище. Поставянето му в клетка по време на процеса (от съображения за сигурност) ѝ се вижда излишно, демонстративно, театрално. Докато го наблюдава по време на процеса, в нея се заражда убеждението, че преносителите на злото не са някакви мащабни гении и мрачни титани. Точно обратното, най-добрата почва за злото са обикновените, посредствените, незабележимите хора, които до такава степен са обезличени от силата да поемат отговорност и от съвестта да изпитват чувство за вина, че вече са загубили ориентацията къде минава границата между добро и зло. Безличието им, посредствеността им, пълната липса на чувство за лична отговорност превръщат злото за тях в баналност. Изпълнявах заповед, така ми наредиха, така правят всички, такъв е редът, такова беше времето… Обикновени оправдания за необикновена жестокост.

Хана Аренд поема голяма лична отговорност с тази теория. Ако си изгубил близък в концентрационен лагер, не е лесно да се съгласиш, че причината за това са малки посредствени и послушни човечета, всяко от които е въртяло дребно колелце в смазващата живота машина. По-естествено е да виждаш глутница от чудовища, така ти е по-лесно да си обясниш необяснимото, така е по-голямо и основанието да не изцедиш от сърцето си и капчица оправдание за олицетворяващите злото. Хана Аренд поема риска да заяви, че няма огромно чудовище, има послушно строени редици от дребни некадърници, готови да направят всичко, щом заповедта за това се спуска от стоящия над тях посредственик. Ако искате да прочетете повече за упадъка на човешкия морал, а и страници за България, от които няма да се срамувате, че сте българин, потърсете книгата на Хана Аренд „Репортаж за баналността на злото“.

Твърдението, че хората са склонни повече да се съобразяват с авторитети, с началници, със заповеди, отколкото със собствената си съвест се подкрепя от класическия експеримент на Стенли Милграм. В него срещу заплащане участват двойки възрастни в ролите на ученик и учител. На ученика е даден текст, който трябва да научи. Привързват го към стол, свързват го с електрод. Казват на ученика и учителя, че всеки път, когато ученикът сгреши при зададен от учителя въпрос, учителят ще пуска все по-силен ток, който от един момент нататък е опасен за живота на ученика. Отвеждат учителя в друга стая пред електрошоков генератор от 15 до 450 волта на 15 волтови стъпки. Генераторът всъщност е фалшив, ученикът в съседната стая не получава никакви електрошокове, той просто е бил инструктиран да крещи ужасен, уж от токовите удари. Обект на изследването е всъщност учителят. Целта е да се провери на кого ще се подчини: на авторитета, който му е казал да увеличава силата на електрошоковете при всяка грешка на ученика, или на съвестта си, че измъчва някого по опасен начин.

Този култов експеримент е с неподозиран резултат: 62,5 процента от хората, които са играли ролята на учителя, са отишли докрай – включили са дори 450-те волта, въпреки писъците на ученика в другата стая. Изпотявали са се от напрежение, кършели са ръце, но са стигнали докрай. При 62,5 процента индивидуалната съвест е била заглушена от силата на авторитета, който наблюдавал спазването на правилата на експеримента. Значително по-малка част послушали съвестта си и в някакъв момент напуснали експеримента, вместо да убиват с ток някого.

Така стигаме и до онази по-опасна степен на липса на чувство за вина и носене на лична отговорност, наречена социопатия. По научни данни социопатите са около 4 процента от населението с тенденция за нарастване. ( В държавите с традиционни консервативни ценности са по-малко за сметка на общества в ценностен вакуум). Толкова са и диабетиците. Не е ли странно, че всеки от нас поназнайва къде повече, къде по-малко за диабета, но малцина знаят какво е да си социопат. Колко души са ви казвали „диабетик съм” и колко „аз съм социопат”? Диабетиците имат полза за тяхната болест да се знае повече, социопатите се чувстват толкова по-добре, колкото по-малко известно е тяхното състояние. Диабетикът няма да те нарани, не може да те зарази, напълно безопасен е. Социопатът е опасен – той може да те обсеби, подчини, дори убие, при това не само метафорично. И въпреки всичко ние не знаем какво означава социопатия, как да я разпознаваме, как да се справяме с нея. В такъв случай каква е вероятността при подобно всеобщо невежество тези 4 процента от населението да диктуват все повече и повече живота на останалите 96 процента?

От всички определения за социопатите най-краткото е, че това са хора без съвест. Не че не правят разлика между добро и зло. Но им липсва онзи възпиращ вътрешен механизъм, който да ги удари през ръцете, да спре краката, да затвори устата, когато са на път да извършат зло. Извършват го и дори не виждат нищо нередно в това. Наричат го практичност, реализъм, дори искреност, а ако им заговорите за съвест, ще ви нарекат лицемер. И ето го отговора на въпроса лошите хора знаят ли, че са лоши.  В по-голямата си част хората, които обикновено оценяваме като зли, не виждат нищо нередно в техния начин на съществуване. Социопатите са прословути с отказа си да признаят отговорността  за решенията си. Те дори вярват, че техният начин превъзхожда нашия. Те виждат себе си като „реални” в общество на лицемери. Без ни най-малка следа от вина или разкаяние, един на 25 души е в състояние да направи всичко.

Но не си представяйте социопата намръщен, дръпнат, мълчалив самотник, на чието свъсено лице е изписана липсата на чувства. Как би могъл такъв антипатяга да манипулира хората, какъвто е основният поминък на социопата? Точно обратното – той е чаровник, ласкател, с радарен усет за слабото ви място. Открие ли го, няма спасение – вече знае как да ви заплете. Може би си мислите, че знае как да ви внуши страх, за да ви подчини?  Не, оръжието на социопата е съвсем различно – той ви подчинява, контролира, употребява без капка угризение, като разчита единствено на вашето съчувствие. Той няма емпатия, затова се храни от вашата. Запомнете това послание на Марта Стаут от книгата й „Социопатът около теб“: Ако дяволът наистина съществуваше, той нямаше да ви заплашва, той щеше да ви накара да му съчувствате!

Силата на социопата е да се прави на застрашен, на нарочена жертва, на несправедливо преследван, на ощетен, на борец, на обречен. Не, социопатите не ги е срам. От всеки сто души около нас четирима са в състояние да ни причинят всяко зло, без да ги смути нищо. Ние не сме в състояние да различаваме социопатите, защото съдим за другите по себе си. Дори и да ги различим, не знаем как да действаме и губим себе си в опити да ги променим, особено когато става дума за човек от близкото ни обкръжение.  Процентът на социопатите нараства, когато има вакуум на ценности, тъй като половината от причината за това състояние е в обществената среда (другата половина е по рождение). Социопатите са в състояние да различават добро и зло, те само нямат угризения да вършат зло. Представяте ли си какъв разцвет за тях е общество, което дори не различава добро и зло? Социопатите се насочват към властта над другите по инстинкт, по призвание. Разликата е само в мащаба: едни се ограничават да се реализират в паразитно съжителство с някого, други действат в мащабите на държавата.

Може би този текст ви се вижда неактуален, тъй като не е конкретно свързан с нито едно от текущите важни събития. Всъщност е свързан с всяко събитие, което протича пред очите ни. Твърде много преживявания като жертви и никакво чувство за вина. Никакво. Нито за дребни като муха веселяшки снимки, в които не знаеш дали не расте слон, готов да стъпче всичко, което му се падне по жребий. Нито за това, че получаваш заплата, за да раздаваш справедливост, но тъкмо това не правиш. Никаква вина за нищо.

И ето какво излиза в крайна сметка. На 4 процента не може да се разчита в битката срещу социопатията, защото те самите я представляват. На 62,5 процента не може да се разчита, защото слушат по-малко съвестта си, отколкото авторитети, които често са социопати. На обществените нрави изобщо не може да се разчита, тъй като ги няма. Около 33,5 процента са хората, на които може да се разчита като морален ресурс – ако са останали, ако не са непосилно уморени, ако не са непоносимо отвратени… и изобщо – ако не са напуснали експеримента.

Редута.бг

 

Злото е банално. Невинно почти. Нещо като муха, която по нищо не личи, че ще се превърне в слон. Адолф Айхман не изглежда като мащабен нацистки престъпник, по-скоро прилича на дребно посредствено човече. Заради тези ѝ заключения върху Хана Аренд се излива възмущението на цялата еврейска общност, обвиняват я в предателство, пращат й закани, пожелават смъртта й.

Хана Аренд, историк, политолог, философ, успява да избяга от Германия през 1933 година. Застава лице в лице със злото едва през 1961 година, когато като пратеник на американското списание „Ню Йоркър“ отразява процеса срещу Адолф Айхман в Израел. Вижда в него обикновен, нормален човек, по-скоро банален и посредствен, отколкото чудовище. Поставянето му в клетка по време на процеса (от съображения за сигурност) ѝ се вижда излишно, демонстративно, театрално. Докато го наблюдава по време на процеса, в нея се заражда убеждението, че преносителите на злото не са някакви мащабни гении и мрачни титани. Точно обратното, най-добрата почва за злото са обикновените, посредствените, незабележимите хора, които до такава степен са обезличени от силата да поемат отговорност и от съвестта да изпитват чувство за вина, че вече са загубили ориентацията къде минава границата между добро и зло. Безличието им, посредствеността им, пълната липса на чувство за лична отговорност превръщат злото за тях в баналност. Изпълнявах заповед, така ми наредиха, така правят всички, такъв е редът, такова беше времето… Обикновени оправдания за необикновена жестокост.

Хана Аренд поема голяма лична отговорност с тази теория. Ако си изгубил близък в концентрационен лагер, не е лесно да се съгласиш, че причината за това са малки посредствени и послушни човечета, всяко от които е въртяло дребно колелце в смазващата живота машина. По-естествено е да виждаш глутница от чудовища, така ти е по-лесно да си обясниш необяснимото, така е по-голямо и основанието да не изцедиш от сърцето си и капчица оправдание за олицетворяващите злото. Хана Аренд поема риска да заяви, че няма огромно чудовище, има послушно строени редици от дребни некадърници, готови да направят всичко, щом заповедта за това се спуска от стоящия над тях посредственик. Ако искате да прочетете повече за упадъка на човешкия морал, а и страници за България, от които няма да се срамувате, че сте българин, потърсете книгата на Хана Аренд „Репортаж за баналността на злото“.

Твърдението, че хората са склонни повече да се съобразяват с авторитети, с началници, със заповеди, отколкото със собствената си съвест се подкрепя от класическия експеримент на Стенли Милграм. В него срещу заплащане участват двойки възрастни в ролите на ученик и учител. На ученика е даден текст, който трябва да научи. Привързват го към стол, свързват го с електрод. Казват на ученика и учителя, че всеки път, когато ученикът сгреши при зададен от учителя въпрос, учителят ще пуска все по-силен ток, който от един момент нататък е опасен за живота на ученика. Отвеждат учителя в друга стая пред електрошоков генератор от 15 до 450 волта на 15 волтови стъпки. Генераторът всъщност е фалшив, ученикът в съседната стая не получава никакви електрошокове, той просто е бил инструктиран да крещи ужасен, уж от токовите удари. Обект на изследването е всъщност учителят. Целта е да се провери на кого ще се подчини: на авторитета, който му е казал да увеличава силата на електрошоковете при всяка грешка на ученика, или на съвестта си, че измъчва някого по опасен начин.

Този култов експеримент е с неподозиран резултат: 62,5 процента от хората, които са играли ролята на учителя, са отишли докрай – включили са дори 450-те волта, въпреки писъците на ученика в другата стая. Изпотявали са се от напрежение, кършели са ръце, но са стигнали докрай. При 62,5 процента индивидуалната съвест е била заглушена от силата на авторитета, който наблюдавал спазването на правилата на експеримента. Значително по-малка част послушали съвестта си и в някакъв момент напуснали експеримента, вместо да убиват с ток някого.

Така стигаме и до онази по-опасна степен на липса на чувство за вина и носене на лична отговорност, наречена социопатия. По научни данни социопатите са около 4 процента от населението с тенденция за нарастване. ( В държавите с традиционни консервативни ценности са по-малко за сметка на общества в ценностен вакуум). Толкова са и диабетиците. Не е ли странно, че всеки от нас поназнайва къде повече, къде по-малко за диабета, но малцина знаят какво е да си социопат. Колко души са ви казвали „диабетик съм” и колко „аз съм социопат”? Диабетиците имат полза за тяхната болест да се знае повече, социопатите се чувстват толкова по-добре, колкото по-малко известно е тяхното състояние. Диабетикът няма да те нарани, не може да те зарази, напълно безопасен е. Социопатът е опасен – той може да те обсеби, подчини, дори убие, при това не само метафорично. И въпреки всичко ние не знаем какво означава социопатия, как да я разпознаваме, как да се справяме с нея. В такъв случай каква е вероятността при подобно всеобщо невежество тези 4 процента от населението да диктуват все повече и повече живота на останалите 96 процента?

От всички определения за социопатите най-краткото е, че това са хора без съвест. Не че не правят разлика между добро и зло. Но им липсва онзи възпиращ вътрешен механизъм, който да ги удари през ръцете, да спре краката, да затвори устата, когато са на път да извършат зло. Извършват го и дори не виждат нищо нередно в това. Наричат го практичност, реализъм, дори искреност, а ако им заговорите за съвест, ще ви нарекат лицемер. И ето го отговора на въпроса лошите хора знаят ли, че са лоши.  В по-голямата си част хората, които обикновено оценяваме като зли, не виждат нищо нередно в техния начин на съществуване. Социопатите са прословути с отказа си да признаят отговорността  за решенията си. Те дори вярват, че техният начин превъзхожда нашия. Те виждат себе си като „реални” в общество на лицемери. Без ни най-малка следа от вина или разкаяние, един на 25 души е в състояние да направи всичко.

Но не си представяйте социопата намръщен, дръпнат, мълчалив самотник, на чието свъсено лице е изписана липсата на чувства. Как би могъл такъв антипатяга да манипулира хората, какъвто е основният поминък на социопата? Точно обратното – той е чаровник, ласкател, с радарен усет за слабото ви място. Открие ли го, няма спасение – вече знае как да ви заплете. Може би си мислите, че знае как да ви внуши страх, за да ви подчини?  Не, оръжието на социопата е съвсем различно – той ви подчинява, контролира, употребява без капка угризение, като разчита единствено на вашето съчувствие. Той няма емпатия, затова се храни от вашата. Запомнете това послание на Марта Стаут от книгата й „Социопатът около теб“: Ако дяволът наистина съществуваше, той нямаше да ви заплашва, той щеше да ви накара да му съчувствате!

Силата на социопата е да се прави на застрашен, на нарочена жертва, на несправедливо преследван, на ощетен, на борец, на обречен. Не, социопатите не ги е срам. От всеки сто души около нас четирима са в състояние да ни причинят всяко зло, без да ги смути нищо. Ние не сме в състояние да различаваме социопатите, защото съдим за другите по себе си. Дори и да ги различим, не знаем как да действаме и губим себе си в опити да ги променим, особено когато става дума за човек от близкото ни обкръжение.  Процентът на социопатите нараства, когато има вакуум на ценности, тъй като половината от причината за това състояние е в обществената среда (другата половина е по рождение). Социопатите са в състояние да различават добро и зло, те само нямат угризения да вършат зло. Представяте ли си какъв разцвет за тях е общество, което дори не различава добро и зло? Социопатите се насочват към властта над другите по инстинкт, по призвание. Разликата е само в мащаба: едни се ограничават да се реализират в паразитно съжителство с някого, други действат в мащабите на държавата.

Може би този текст ви се вижда неактуален, тъй като не е конкретно свързан с нито едно от текущите важни събития. Всъщност е свързан с всяко събитие, което протича пред очите ни. Твърде много преживявания като жертви и никакво чувство за вина. Никакво. Нито за дребни като муха веселяшки снимки, в които не знаеш дали не расте слон, готов да стъпче всичко, което му се падне по жребий. Нито за това, че получаваш заплата, за да раздаваш справедливост, но тъкмо това не правиш. Никаква вина за нищо.

И ето какво излиза в крайна сметка. На 4 процента не може да се разчита в битката срещу социопатията, защото те самите я представляват. На 62,5 процента не може да се разчита, защото слушат по-малко съвестта си, отколкото авторитети, които често са социопати. На обществените нрави изобщо не може да се разчита, тъй като ги няма. Около 33,5 процента са хората, на които може да се разчита като морален ресурс – ако са останали, ако не са непосилно уморени, ако не са непоносимо отвратени… и изобщо – ако не са напуснали експеримента.

Редута.бг

Коментари

coco lombo's picture
coco lombo
colombo

Ние българите сме

Ние българите сме необикновени, уникални и забележителни. А па как мразим авторитети... Затова у нас няма почва нито за социализъм, нито за фашизъм, 500 години не подадохме на исляма, а и комай още сме си еретици.

Социопати и мизантропи у нас могат да вземат властта за кратко. Колкото да бъдат наритани, сдъвкани и изплюти.

Злото няма почва в БГ, а и в цяла южна Европа. Германци, руснаци и при ония с дръпнатите очички, там да си търсят последователи социопатите.

Арабите пък имат обратната диагноза - имат емпатия в изобилие, но не различават добро от зло.

Тъкмо щях да пиша, че

Тъкмо щях да пиша, че авторката е посмалила с тези 4%, като гледам коментарите - веднага се е намерила някоя откачалка да коментира.

Едно пояснение

Много добра статия, само едно пояснение, дяволът не е измислица!
platttonnn's picture
platttonnn
platttonnn

За грамотноста

Трудно се свиква с невежеството при уж образовани хора! От столетия в аналитичната психология са известни неща,които все още добри журналисти,не забелязват.Тази статия е пълна с глупости... Който знае природата на екстраверта,няма да се учуди,че той
ще умре,но ще изпълни поставената задачата...Заключението е,изпълнителния човек,социопат ли е? И много други объркани факти за злото....https://web.facebook.com/karlgystavyung/

У нас лудите не са само 4%..

За съжаление, ако не се ограничаваме до тежка социопатия, у нас лудите клонят към десетки пъти повече от 4-те процента, споменати в статията. Някои по-тихи, някои вокални (което вече е лесно, преди дрънкаха на хората от същия вход, сега - пред всички в интернет), трети алкохолици или наистина тежки идиоти... Всъщност просто обърнете внимание, че когато срещнете нормален, интелигентен човек, ви прави впечатление.

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Какво се случва в съдебната система според вас?