Демократичната общност съществува без всякакво съмнение, но тя е малцинство в българското общество. Доминиращият тип политическа култура в България е политическата култура на поданика, а не на гражданина. Тази доминираща култура определя отношението към държавата, законността, собствеността и към гражданското и политическото участие. В това отношение ние сме малцинство. Но в същото време истинските реформи винаги се правят от малцинства, а не от мнозинства.

Позволете ми да предложа на вниманието ви пет възможни сценария, които ще представя и ще сравня. Политическото представителство на демократичната общност е много тежка и много дълбока тема – тя не се изчерпва със съществуващите политически партии или дори с техните лидери. Големият проблем е в това:

В състояние ли сме да артикулираме ясно онези гаранции за развитието на демокрацията, в името на които загиваха и страдаха хората преди нас?

Първият вариант е това политическо представителство да се намира в сегашното състояние. С други думи, на глуха опозиция, от която никой видимо не изпитва нужда. Изминалите месеци след изборите показват, че няма ясно изразена гражданска потребност от това политическо представителство. Нулевият вариант е всичко да си продължи по същия начин – в леко клубна форма, на хора, които имат доста свободно време.

Вторият сценарий е противопоставяне срещу управляващото мнозинство – да приемем, че демократичната общност в България би могла да се мобилизира, би могла да разшири подкрепата за съществуващите политически субекти на базата на това, че те се противопоставят ярко и категорично на управляващото мнозинство в момента. Имаме и подобни опити, имаме и подобни сценарии. Това обаче започва да носи определени щети.

Третият вариант е политическото представителство да бъде мобилизирано да намери своя нов облик, противопоставяйки се на всички – и на управляващи, и на опозиция, опитвайки се да изтегли в друга посока центъра на политическия дебат.

Четвъртият вариант, който има по-прагматични измерения, е свързан с изграждането на алтернатива на местно равнище. През 2019 г. предстоят местни избори и от тази гледна точка там, където десните политически формации (въпреки че това също е под въпрос) имат свое представителство, да се опитат да изградят представа за реална алтернатива. Тази тема остава дълбоко неразбираема за много от българските политици – какво означава дясна политика на местно равнище.

Петият възможен път за възстановяване на доверието преминава през опит да се изгради национална концепция, която да върне в центъра на дебата качеството на евроатлантическата интеграция на България.

Всеки един от тези сценарии е възможен. Но моето дълбоко опасение е от това, че ние в момента имаме отделни групи от хора, споделящи демократични ценности, но нямаме общност.

Първата основна цел на всеки политически деец е да превърнем групите в общност.

В момента аз твърдя, че нямаме демократична общност

Тя няма общ хоризонт, тя няма съгласие по миналото си, няма съгласие и по това какво означава евроатлантическата интеграция на България. Няма необходимия капацитет, за да реагира на системни заплахи срещу демокрацията в България и на системни заплахи за националната сигурност на България.

От последните четири години ние сме в много тежка пропагандна война, която се води срещу Европейския съюз, тя не се води срещу Америка. Неспособността на българските граждани да идентифицират истинските цели на тази пропагандна война, на цялото галванизирано минало, което се разхожда пред очите ни – липсата на способност за противопоставяне срещу подобен тип говорене, ни дава основание да твърдим, че няма демократична общност в момента. Имаме отделни групи, които действат на принципа на съпротивата; отделни групи, които са в състояние да реагират на определен тип атаки, но които не разпознават общи ценности.

Огромният проблем на политическото представителство е да превърне тези групи в общност. Защото няма никакво съмнение, че преследваните конкретни цели на онези, които се опитват да държат България в изолация и в ролята на азиатска периферия на Европа, се постигат всекидневно – къде с пари, къде с организирани говорители, които ни разказват история, къде просто заради липсата на съпротива.

В крайна сметка - заради липсата на собственото ни достойнство. Защото не смятам, че в присъствието на човек, който уважава себе си, могат да бъдат говорени част от нещата, които чуваме всекидневно по телевизията. Въпрос на самоуважение е да не бъде допускано говорене от типа на това, което чуваме всекидневно.

Големият проблем е способността на българските граждани да отстоявят и да съхраняват демократичните ценности в България - нямаме енергия, нямаме достатъчно съпротивителни сили, не само за да спрем спекулирането с миналото, а и да видим и да се противопоставим на онова, което застрашава бъдещето на България.

Ако хората преди нас знаеха, че България е Европа, ние сега отново трябва да обясняваме по някакъв начин, че ние не сме „троянски коне“, не сме азиатска периферия, не сме някакъв придатък.

Политическата цел на опонентите на демократичната общност в България е компрометирането на предстоящото председателство на Съвета на Европейския съюз. Това е политическата им цел. От тази гледна точка първият импулс, който отново може да започне да превръща в общност тези изолирани групи от хора, е отстояването на евроатлантическия избор на България. Това е единственият национален интерес на страната.

...

Изказване на Антоний Гълъбов на организираната от сдружение “Граждански съвет” и фондация “Конрад Аденауер”  кръгла маса на тема “Политическо представителство на демократичната общност в България”, която се проведе на 3 октомври 2017 г. в София.

Видео от цялата дискусия: