Ad Config - Website header

 

Article_top

Референдумът за членството на Великобритания в Европейския съюз бе историческа грешка на Консервативната партия. Не поради безупречността на ЕС, към чийто представящ ни се като достопочтен бюрократичен апарат мнозина от нас изпитват резерви. А защото с това си действие Лондон позволи благородната инак идея за обединена Европа да бъде зацапана...

Благородството е такова именно защото трудно се култивира, но лесно вехне. От кръгозора ни обаче не можа да убегне една крайно любопитна асиметрия, отнасяща се до двете страни в дебатите както за „Брекзит“, така и около личността и политиката на Доналд Тръмп. И непонятна е, струва ми се, причината, която накара анализаторите да не обърнат достатъчно внимание на този въпрос. Иде реч за тона - някаква микстура от истеричност и високомерие, с който подхождат голяма част от противниците на „Брекзит“ и Тръмп. И тъй като съм склонен да приема, че и „Брекзит“, и Тръмп не са съвсем положителни явления, мога да си позволя да сравня много от критиците на последните с тежко болен, който отказва да отиде на лекар от страх да чуе диагнозата си.

Преди дни британският външен министър Борис Джонсън призова за единение по пътя към „Брекзит“ и заяви, че ще се стреми да успокои напрежението у гласувалите за оставане в Съюза. И независимо че Джонсън е поддръжник на твърдото скъсване с ЕС, той обяви, че чувствата и възгледите на всички британски граждани, включително и на антибрекзит настроените, трябва да се вземат предвид.

На другия полюс сякаш стои отношението на тъй наречения проевропейски лагер към избралите да се разделят с 27-те. След вота от юни 2016 г. тук и там започнахме да чуваме нещо, което явно представляваше политически довод, а именно, че старите, провинциалните и необразованите са тези, които са взели това катастрофално решение, наречено „Брекзит“.

Депутатът от лейбъристката партия Бари Шийрман ехидно подметна, че тези, които са гласували за оставане в ЕС, са по-образованите хора в страната. Ще се въздържа да коментирам тази нерядко срещана антиномия, проявяваща се в образа на социалист, бълващ елитаризъм. Като аналог мълчаливо си спомнете изказването на една народнопредставителна натура от БСП преди месеци. Благоприличието понякога изисква мълчание...

Все пак обаче онова, на което искаме да обърнем внимание тук, не е психологическият профил на някои социалисти, а излишното високомерие на антибрекзит и антитръмп лагерите.

Политическата сцена е и историческа, а историята не търпи едностранчивост. На всеки, познал поне малко миналото, ще му се стори евтин припяваният днес рефрен за ирационалната тълпа, безпричинно вземаща най-ужасни решения. Интелектуалецът, заровен в абстракции, често губи инстинктите си и спира да вижда обществените проблеми. Обратно, вълненията на обикновения човек са винаги добър индикатор за някаква нередност. Оттук естествено по никой начин не следва, че мнозинството взема непременно правилните решения. Не, мнозинството показва проблема, а способният политик действа, както намери за подходящо. „Брекзит“, както и изборът на Тръмп следва да се разглеждат като естествена реакция на възникнал дисбаланс в британското и американското общество. И очакването беше, че след посочването на проблема ще видим всички мислители напрегнато да дирят дълбоките причини, стоящи зад тези два все пак родени по демократичен път феномена.

Нищо от това обаче не стана. Журналисти, актьори, политици, писатели и изобщо повечето хора, ползващи се с известна гласност, се надпреварваха да се подиграват с необразованите фермери от Средния запад и с пенсионерите от британската провинция, които са били достатъчно нагли да са несъгласни. И у мен остана впечатлението, че висшата класа действително си въобразява, че става дума за някаква случайна и крайно досадна грешка.

Френският министър-председател от 40-те години на XIX век Франсоа Гизо отговорил на претенциите за отпадането на имуществения ценз за избирателно право с Enrichissez-vous (забогатейте – от фр. език). Малко след това – през 1848 г., бил свален от Февруарската революция. Мнозина днес сякаш страдат от подобна високомерна непрозорливост. И понеже като консерватор недолюбвам революциите, казвам последното с повече горчивина, отколкото задоволство.

Но в крайна сметка смятам, че „Брекзит“ и Тръмп ни направиха досега една непредвидена услуга. А именно, разкриха добре прикриваната недемократичност на определни групи и преди всичко на лявонастроените.

Макар и по грешен начин, британският народ даде знак, че отхвърля интернационализма. На това социалистите се изсмяха презрително.

Макар и чрез грешния човек, американският народ заяви, че не желае още от същото. И елитът си умира от смях.

Но все ми се струва, че в смеха се долавя истерия. Истеричността е символ на страховитата неподготвеност на елитите пред настъпващата промяна. Но ако някой не обуздае промяната, ако не я преработи с премерен жест, жизнените сили на Запада могат лесно да се превърнат във варварство. И за това виновни ще бъдат единствено онези, които днес се смеят...

-----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".

 

Референдумът за членството на Великобритания в Европейския съюз бе историческа грешка на Консервативната партия. Не поради безупречността на ЕС, към чийто представящ ни се като достопочтен бюрократичен апарат мнозина от нас изпитват резерви. А защото с това си действие Лондон позволи благородната инак идея за обединена Европа да бъде зацапана...

Благородството е такова именно защото трудно се култивира, но лесно вехне. От кръгозора ни обаче не можа да убегне една крайно любопитна асиметрия, отнасяща се до двете страни в дебатите както за „Брекзит“, така и около личността и политиката на Доналд Тръмп. И непонятна е, струва ми се, причината, която накара анализаторите да не обърнат достатъчно внимание на този въпрос. Иде реч за тона - някаква микстура от истеричност и високомерие, с който подхождат голяма част от противниците на „Брекзит“ и Тръмп. И тъй като съм склонен да приема, че и „Брекзит“, и Тръмп не са съвсем положителни явления, мога да си позволя да сравня много от критиците на последните с тежко болен, който отказва да отиде на лекар от страх да чуе диагнозата си.

Преди дни британският външен министър Борис Джонсън призова за единение по пътя към „Брекзит“ и заяви, че ще се стреми да успокои напрежението у гласувалите за оставане в Съюза. И независимо че Джонсън е поддръжник на твърдото скъсване с ЕС, той обяви, че чувствата и възгледите на всички британски граждани, включително и на антибрекзит настроените, трябва да се вземат предвид.

На другия полюс сякаш стои отношението на тъй наречения проевропейски лагер към избралите да се разделят с 27-те. След вота от юни 2016 г. тук и там започнахме да чуваме нещо, което явно представляваше политически довод, а именно, че старите, провинциалните и необразованите са тези, които са взели това катастрофално решение, наречено „Брекзит“.

Депутатът от лейбъристката партия Бари Шийрман ехидно подметна, че тези, които са гласували за оставане в ЕС, са по-образованите хора в страната. Ще се въздържа да коментирам тази нерядко срещана антиномия, проявяваща се в образа на социалист, бълващ елитаризъм. Като аналог мълчаливо си спомнете изказването на една народнопредставителна натура от БСП преди месеци. Благоприличието понякога изисква мълчание...

Все пак обаче онова, на което искаме да обърнем внимание тук, не е психологическият профил на някои социалисти, а излишното високомерие на антибрекзит и антитръмп лагерите.

Политическата сцена е и историческа, а историята не търпи едностранчивост. На всеки, познал поне малко миналото, ще му се стори евтин припяваният днес рефрен за ирационалната тълпа, безпричинно вземаща най-ужасни решения. Интелектуалецът, заровен в абстракции, често губи инстинктите си и спира да вижда обществените проблеми. Обратно, вълненията на обикновения човек са винаги добър индикатор за някаква нередност. Оттук естествено по никой начин не следва, че мнозинството взема непременно правилните решения. Не, мнозинството показва проблема, а способният политик действа, както намери за подходящо. „Брекзит“, както и изборът на Тръмп следва да се разглеждат като естествена реакция на възникнал дисбаланс в британското и американското общество. И очакването беше, че след посочването на проблема ще видим всички мислители напрегнато да дирят дълбоките причини, стоящи зад тези два все пак родени по демократичен път феномена.

Нищо от това обаче не стана. Журналисти, актьори, политици, писатели и изобщо повечето хора, ползващи се с известна гласност, се надпреварваха да се подиграват с необразованите фермери от Средния запад и с пенсионерите от британската провинция, които са били достатъчно нагли да са несъгласни. И у мен остана впечатлението, че висшата класа действително си въобразява, че става дума за някаква случайна и крайно досадна грешка.

Френският министър-председател от 40-те години на XIX век Франсоа Гизо отговорил на претенциите за отпадането на имуществения ценз за избирателно право с Enrichissez-vous (забогатейте – от фр. език). Малко след това – през 1848 г., бил свален от Февруарската революция. Мнозина днес сякаш страдат от подобна високомерна непрозорливост. И понеже като консерватор недолюбвам революциите, казвам последното с повече горчивина, отколкото задоволство.

Но в крайна сметка смятам, че „Брекзит“ и Тръмп ни направиха досега една непредвидена услуга. А именно, разкриха добре прикриваната недемократичност на определни групи и преди всичко на лявонастроените.

Макар и по грешен начин, британският народ даде знак, че отхвърля интернационализма. На това социалистите се изсмяха презрително.

Макар и чрез грешния човек, американският народ заяви, че не желае още от същото. И елитът си умира от смях.

Но все ми се струва, че в смеха се долавя истерия. Истеричността е символ на страховитата неподготвеност на елитите пред настъпващата промяна. Но ако някой не обуздае промяната, ако не я преработи с премерен жест, жизнените сили на Запада могат лесно да се превърнат във варварство. И за това виновни ще бъдат единствено онези, които днес се смеят...

-----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".

Коментари

Реакциите на двете групи - на

Реакциите на двете групи - на Пеевски и на Прокопиев са еднотипни. Коментирах ги във ФБ с една поговорка :"Присмял се хърбел на щърбел.", защото отношението им към нормалните /пардон,обикновените .../ хора е еднотипно,т. е. не съществуват идеологически и политически различия между тях. Единствената отлика е в степента на действителна образованост. И проблемът не е само в дозировката,а по-скоро в еднаквия модел. Нивото на реакция е отчетливо различно,но от това не се променя моделът на мислене, отношение и поведение към т. нар. обикновени хора.
Същото,но в не толкова брутален вид,се наблюдава и в останалите 28 членки. А нюансите се променят пак в посока изток-запад, защото бившите от източния блок имат опитности,които липсват на "западните".
Klingon Oid's picture
Klingon Oid
Klingon Oid

"следва да се разглеждат като

"следва да се разглеждат като естествена реакция на възникнал дисбаланс"

В констекста на предходните изречения, по-правилно е (според мен) да се напише
"следва да се разглеждат като естествена реакция на възникнал нов баланс"
Klingon Oid's picture
Klingon Oid
Klingon Oid

, ... и двете събития са след

, ... и двете събития са след народно гласуване - избори и референдум.
Не ми звучи добре "хората гласуваха така, щото има дисбаланс".
Това "резултати от гласуване + дисбаланс" е израз на същата елитарност и претенциозност за която става въпрос в предходните изречения.

Далеч по естествено ми звучи
"резултатите от гласуването са такива, заради новия баланс" ... това в случай, че непременно искаме да присъства думата "баланс".

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията