Ad Config - Website header

 

Article_top

Наскоро се натъкнах на следното писмо от Гюстав Флобер до негова приятелка, писано в 1861 година:

„Меланхолията на античния свят ми се струва по-дълбочинна от тази на модерните хора, които повече или по-малко допускат, че отвъд черната бездна чака безсмъртието. Но за древните тази „черна дупка“ е самата вечност; техните мечти надвисват и се губят на фона на една непроницаема тъма. Без плач, без агония - нищо, но спокойствието на печалния поглед. Тъкмо когато боговете бяха мъртви, а Христос още не бе дошъл, се разкрива единствен по рода си исторически момент, между Цицерон и Марк Аврелий, когато човекът е сам. Нийде другаде не намирам тази особена величавост.“

Освен че ми се прииска и днес да се пишат подобни писма, размисляйки над Флоберовите впечатления неизбежно се спрях на съвремието ни. И изникна въпросът: каква е меланхолията на днешния, двадесет и първия век?

Едва две десетилетия след писмото на Флобер из Европа се разнася гръмката, но в никой случай еуфорична декларация за убийството на Бог („Бог е мъртъв. Бог остава мъртъв. И ние го убихме.“ - Ницше във „Веселата наука“ от 1882 г.).

Последиците от това убийство, които изпълват и изчерпват ХХ век, са известни на всички, за да ги споменаваме тук. Но очакванията, с които е натоварено новото столетие, надеждата за мир и сигурност ни връщат към въпроса за смъртта на Бога и ни заставят да разрешим проблеми от най-сложно естество с бързината, с която давещият се сграбчва подхвърленото спасително въже.

По тая причина анализът на съвременната меланхолия, като една проява на европейския Zeitgeist (дух на времето), е належащ. И бихме отишли по-далеч: той е незаобиколим. Тук, естествено, претенция за такъв анализ не може да има, но може да се постави изискването за една по-премислена позиция по отношение на процесите, случващи се в Европа и да се настоява за, ако позволите, повече деликатност в дискурсите отнасящи се до не съвсем лековатите въпроси, като този за религията.

В контраст със спокойния стоицизъм на древните, хаотичното движение на днешния човек ни насочва именно към особеността на неговата печал. Тук страданието не бива да се търси толкова в страха от онова, което предстои, нито в ужаса от това, което е.

Европейската меланхолия е меланхолията на сирака. Убийството на Бог лиши европееца от неговото родословно дърво и обрече всяко ново поколение на непосилната задача да засади своите плодове върху голата скала на нихилизма. Редукционизмът, присъщ на материалистическото разглеждане на света, превръща традицията, която за обикновения човек се явява като интимна свързаност, като непроницаема мъдрост, в празно и забравено суеверие. Миналото загубва своя чар на персонален ръководител и надвисва като един чужд, почти чудовищен механизъм. И без да има минало на което да се уповава, европейското всекидневие изглежда като, както германският философ Ернст Юнгер се изразява, „анархия, която разбива всяка жизненост на атоми“.

В този ред на мисли не е трудно да се види посредствеността на предположението, че възраждането на християнството, най-вече в Централна и Източна Европа, е някаква ксенофобска реакция на бежанската вълна. Срещата с исляма само подсили за европееца чувството за собствена осиротялост. И логично, именно страните, в които връзката с миналото бе най-драматично прекъсната от комунистическата догма, сега най-жадно прегръщат християнската религия. Хората, които се присмиват над всеки опит за сериозно разглеждане на миналото, включително на християнството, се превръщат в разрушители, а не съзидатели. Те са с варварско умонастроение понеже, както е видно и за децата, нещо не може да се построи върху нищо.

Самият аз не съм религиозен и може би неслучайно изпитвам съмнения в дългосрочния успех на християнството като решение на екзистенциалните проблеми, които все пак възникнаха именно след неговото отрицание. Но несъпоставимо тежката задача, изискваща от съвремието ни да намери нови сигурни основания на своето съществуване, не е мислима без възстановяването на органичната връзка между миналото и настоящето. А кой друг белег обхваща в себе си европейското минало по-добре от християнството?

Точно тук се крие обяснението на оптимизма, с който наблюдавам завръщането на религията в редица държави на Стария континент.

Бог се завръща, а с него и усмивката на Европа.

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".

 

Наскоро се натъкнах на следното писмо от Гюстав Флобер до негова приятелка, писано в 1861 година:

„Меланхолията на античния свят ми се струва по-дълбочинна от тази на модерните хора, които повече или по-малко допускат, че отвъд черната бездна чака безсмъртието. Но за древните тази „черна дупка“ е самата вечност; техните мечти надвисват и се губят на фона на една непроницаема тъма. Без плач, без агония - нищо, но спокойствието на печалния поглед. Тъкмо когато боговете бяха мъртви, а Христос още не бе дошъл, се разкрива единствен по рода си исторически момент, между Цицерон и Марк Аврелий, когато човекът е сам. Нийде другаде не намирам тази особена величавост.“

Освен че ми се прииска и днес да се пишат подобни писма, размисляйки над Флоберовите впечатления неизбежно се спрях на съвремието ни. И изникна въпросът: каква е меланхолията на днешния, двадесет и първия век?

Едва две десетилетия след писмото на Флобер из Европа се разнася гръмката, но в никой случай еуфорична декларация за убийството на Бог („Бог е мъртъв. Бог остава мъртъв. И ние го убихме.“ - Ницше във „Веселата наука“ от 1882 г.).

Последиците от това убийство, които изпълват и изчерпват ХХ век, са известни на всички, за да ги споменаваме тук. Но очакванията, с които е натоварено новото столетие, надеждата за мир и сигурност ни връщат към въпроса за смъртта на Бога и ни заставят да разрешим проблеми от най-сложно естество с бързината, с която давещият се сграбчва подхвърленото спасително въже.

По тая причина анализът на съвременната меланхолия, като една проява на европейския Zeitgeist (дух на времето), е належащ. И бихме отишли по-далеч: той е незаобиколим. Тук, естествено, претенция за такъв анализ не може да има, но може да се постави изискването за една по-премислена позиция по отношение на процесите, случващи се в Европа и да се настоява за, ако позволите, повече деликатност в дискурсите отнасящи се до не съвсем лековатите въпроси, като този за религията.

В контраст със спокойния стоицизъм на древните, хаотичното движение на днешния човек ни насочва именно към особеността на неговата печал. Тук страданието не бива да се търси толкова в страха от онова, което предстои, нито в ужаса от това, което е.

Европейската меланхолия е меланхолията на сирака. Убийството на Бог лиши европееца от неговото родословно дърво и обрече всяко ново поколение на непосилната задача да засади своите плодове върху голата скала на нихилизма. Редукционизмът, присъщ на материалистическото разглеждане на света, превръща традицията, която за обикновения човек се явява като интимна свързаност, като непроницаема мъдрост, в празно и забравено суеверие. Миналото загубва своя чар на персонален ръководител и надвисва като един чужд, почти чудовищен механизъм. И без да има минало на което да се уповава, европейското всекидневие изглежда като, както германският философ Ернст Юнгер се изразява, „анархия, която разбива всяка жизненост на атоми“.

В този ред на мисли не е трудно да се види посредствеността на предположението, че възраждането на християнството, най-вече в Централна и Източна Европа, е някаква ксенофобска реакция на бежанската вълна. Срещата с исляма само подсили за европееца чувството за собствена осиротялост. И логично, именно страните, в които връзката с миналото бе най-драматично прекъсната от комунистическата догма, сега най-жадно прегръщат християнската религия. Хората, които се присмиват над всеки опит за сериозно разглеждане на миналото, включително на християнството, се превръщат в разрушители, а не съзидатели. Те са с варварско умонастроение понеже, както е видно и за децата, нещо не може да се построи върху нищо.

Самият аз не съм религиозен и може би неслучайно изпитвам съмнения в дългосрочния успех на християнството като решение на екзистенциалните проблеми, които все пак възникнаха именно след неговото отрицание. Но несъпоставимо тежката задача, изискваща от съвремието ни да намери нови сигурни основания на своето съществуване, не е мислима без възстановяването на органичната връзка между миналото и настоящето. А кой друг белег обхваща в себе си европейското минало по-добре от християнството?

Точно тук се крие обяснението на оптимизма, с който наблюдавам завръщането на религията в редица държави на Стария континент.

Бог се завръща, а с него и усмивката на Европа.

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".

Коментари

Калин

“Само един Бог може да ни спаси”. Мартин Хайдегер
Blagovesta Vasileva's picture
Blagovesta Vasileva
тутифрути

авторът

има хубавото намерение да каже нещо за успокояващата и подхранваща роля на религията, но май забравя, че между религия и вяра има една много лоша пропаст, особено в народите минали комунизма и исторически изостанали по също така исторически причини от западна Европа Тя е в конституирането на религията в политически екстремизъм. Неговият силен повей у нас се е изродил в плашещ и комичен национализъм който носи в себе си обещанието за развитие в перспектива, към ретроградна политическа идеология. Нека все пак да не поставяме под един знаменател нас източноевропейците и православни с народите на католическа и протестантска Европа.
Klingon Oid's picture
Klingon Oid
Klingon Oid

"Европейската меланхолия е

"Европейската меланхолия е меланхолията на сирака."

Две гарги летели, едната завила наляво, другата лилаво.
Klingon Oid's picture
Klingon Oid
Klingon Oid

"Европейската меланхолия е

"Европейската меланхолия е меланхолията на сирака. Убийството на Бог лиши европееца от неговото родословно дърво и обрече всяко ново поколение на непосилната задача да засади своите плодове върху голата скала на нихилизма. Редукционизмът, присъщ на материалистическото разглеждане на света, превръща традицията, която за обикновения човек се явява като интимна свързаност, като непроницаема мъдрост, в празно и забравено суеверие. Миналото загубва своя чар на персонален ръководител и надвисва като един чужд, почти чудовищен механизъм."

АПЛОДИСМЕНТИ, пляс-пляс-пляс !

Заекът седи на брега на езерото и пафка козче. Излиза от водата бобърът:
– Зайо, какво правиш?
– Пафкам трева, Бобър!
– Ееее, яко, дай да си дръпна и аз!
– ОК, Бобър, ама знайш ли кво - дръпни си хубаво, гмурни се, изплувай еее там до другия бряг и там издишай, да те резне хубавичко…
– Добре, Зайо, точно така ще направя! Дръпва бобърът яко, гмурва се, изплува на другия бряг, издиша - кеф. Гледа, на оня бряг седи хипопотамът:
– Оооо, Бобър, кво стаа?
– Трева, Хипо, страшно яка!
– Ехаа, я дай да дръпна и аз!
– Не е тука, Хипо, на другия бряг, при Зайо е.
– Аааа, и аз отивам! Гмурка се хипопотамът, отива към другия бряг. Там заекът вече яко се наковал, лежи размазан и зяпа водата. От езерото се подава хипопотамът. Заекът го вижда, очите му се разширяват от ужас, скача и почва да крещи: – Бобър, какво правиш, бе - издишай, копеле, издишай!

Генерацията - дървени философчета,

надъхани с тъпи клишенца, които не разбират и нула житейски опит, ни забавляват.

Шутчета-грантаджийчета.
Insider Insider's picture
Insider Insider
insider

Размишлението е чудесно написано, но

извън рамките на есеистиката - Източна Европа не е нещо хомогенно и мотивите за нейното религиозно възраждане не са едни и същи навсякъде. Имаме Източна Европа на Русия, например, която започна с ентусиазъм да удовлетворява автентичния си религиозен глад, но със смяната на политическия климат превърна църквата си в политически инструмен за манипулация и репресии. Имаме от друга страна бивша Югославия, където религиозността наистина се подхранва от съмнителните мътилки на национализма, а в някаква много по-малка степен това важи и за Румъния. В България нещата са най-лежерни: тук не се забелязва някакво рязко повижаване на интереса към църковния живот, макар националисти и социалисти (и всички останали, заемащи понастоящем консервативната ниша) да се опитват всякачески да повторят руския модел. Това обаче никак не работи. За Гърция въобще не може да се каже, че има религиозно възраждане - напротив, има бавна и стабилна секуларизация. От католическите страни - Чехия и Унгария повишават процента население, което не се самоопределя като религиозно, Полша, пък, независимо от високия процент вярващи, бележи спад от времето на "комунизма". За какво религиозно възраждане може да става дума?
Klingon Oid's picture
Klingon Oid
Klingon Oid

Ще се изненадаш като видиш

Ще се изненадаш като видиш статистиката за Франция - държава мечта, там едва ли някой ще ти разсъждава публично за такива глупости като религии.

За който не знае или се е объркал - сега е 2018. Има няколко телескопа в орбита. Скоро хомо сапиенс ще стъпи на Марс. И "ДА", динозаврите са съществували доста преди библейските глупости за дебили.
Ако си мислте, че сте добри, правете неща от които това да си личи, а не само да го твърдите !
Insider Insider's picture
Insider Insider
insider

Трогателен е твоят първобитен прогресизъм,

ако живееше по-рано, щеше идеално да се впишеш в редиците на болшевизма. Само че както богословието, така и атеизмът имат доста по-серизони аргументи, които някой ден може и да научиш.
Klingon Oid's picture
Klingon Oid
Klingon Oid

Не, няма да ги науча, дори и

Не, няма да ги науча, дори и с опрян пистолет в слепоочието.

А ти ако живееше доста по-рано, нямаше например да си чувал за "еволюция", за галактики, за химия и физика, нито пък, че марсианската падина е на 11км под нивото на океана.

И честно казано, проучих го това за Франция, щото ми омръзна ежедневно да ми се натрапват религиозни безумия. Не емигрирах по икономически и политически причини, но заради ширещата се тук религиозна истерия ще емигрирам.
Франция е мястото.
2018

Insider Insider's picture
Insider Insider
insider

Предполагам, че имаш предвид

Марианската падина :)))) Добър път!
You voted '-'.
Klingon Oid's picture
Klingon Oid
Klingon Oid

Науката казва, че шживота на

Науката казва, че шживота на Земята е възникнал преди повече от 500млн. години.
Но нека за удобство приемем, че са 365млн.
Първите по-примитивни динозаври са се появили преди 200млн години.
Преди 65 млн години динозаврите изчезват.
Питекантропа се появява преди 1млн години.
Хомо сапиенс почва да да показва разум преди 50хил години.
Вашия дедо господ се е появил преди 2 хил години.

Ха сега да съберем пропорционално живота на Земята в 1 година
Първите 5 месеца - бактерии, папрати, гори, земноводни, гущери
Следващите 5 месеца - динозаври
Последните два - бозайници
Последния един ден - от питекантроп до началото на хомо сапиенс
Последния един час - ТАДААМ - хомо сапиенс излиза на сцената
---------------------------------------------------------------------------------------------
Последните 3-4 секунди - ХА-ХА-ХА - появява се кой ? Кой !? ... появява се вашия господ.
---------------------------------------------------------------------------------------------

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията