Знаете ли, че в парижкото метро няма нито асансьори, нито ескалатори (или поне аз нямах късмета да ги намеря)? За разлика от софийското…

Разбрах го в най-неподходящия момент – на идване от летището с два куфара (единият от които май беше по-тежък от мен).

За сметка на това парижаните могат да носят тежко. Ама наистина. И са готови да го направят. Достатъчно е само да гледаш тъжно и да показваш първи признаци на паника пред наближаващите тридесет тесни стъпала.

***

Сигурна съм, че унищожих една малка горичка, за да стигна дотук. Толкова документи и мотаене из български и френски институции не бях и сънувала. Имам карта лоялен клиент за копирния център до квартирата в София – толкова сканиране, принтиране, копиране и пр. глупости ми трябваха.

Но в крайна сметка стигнах до Нант, където ще прекарам няколко месеца като студент по програма "Еразъм+". Още не знам дали френското частно висше училище (Grande école му викат тук) ще оправдае очакванията ми. Но все пак стигнах. И това е нещо.

***

Кацаме на летището в Бове мирно и кротко. Дъждовен понеделник. На терминал 1 (и единствен) мирише на мокро куче и е пълно с хора. За пръв път виждам летище, на което първо си вземаш багажа (в нашия случай – общо три куфара, две раници и чанта за лаптоп), а после минаваш паспортен контрол. Едно лице с очевидно гръцка националност много упорито се опитва да отмъкне първо куфара на Катя, а после и моя. С малко настойчивост предотвратяваме вражеските набези и се изнизваме набързо.

Автоматът за напитки ми пуска газирана вместо минералната вода. Както се сещате, бутилката избухва в лицето ми, след като я мотах из чантата известно време. Супер, ще ходя мокра, мисля си.

Първостепенна задача сега е да разберем откъде да хванем автобуса за центъра на Париж. Да питаме хората решаваме. Действаме по правилата – на гише "Информация". Откъдето получаваме залп от равна и почти неразбираема реч на френски. J’ai rien compris, скъпа. Merde.

Разбрахме се в крайна сметка. Дори успяхме да си качим куфарите в багажното съвсем сами.

За пръв път виждам Айфеловата кула и базиликата "Сакре кьор" в далечината от автобус под гъстия синкаво-розов облак, който се разпростира над града. Романтично. Тук хората също сигурно кашлят много и имат възпалени очи. Чувствам се като у дома. Почти.

Стоварват ни на някакво място, където уж имало станция на метрото. Къде - това е въпросът? Ще се ориентираме по голямото М, казвам на Катя. Голямото М ни мотае около 500 метра (повече са, отколкото звучат, повярвайте). И накрая ни води… до огромно стълбище. Поне 30 миниатюрни стъпала… Десет минути шаш и паника в нашия малък екип. Ескалатор няма. Асансьор също. Не знаем как ще свалим куфарите. На практика е невъзможно.

След още десет минути имаме план. Редуваме се и сваляме куфарите поетапно, без да ги изпускаме от поглед. Върви добре. Накрая идва ред на най-тежкия. Като негова притежателка на мен се пада честта. Стъпало 1 – удрям си коляното. Тих болезнен стон. Стъпало 2 – удрям си бедрото. Merde. Стъпало 3 – куфарът полита надолу. Едва го удържам. Damn… Добре, това няма да стане така. Половин минута почивка.

Avez-vous besoin d’aide, чувам и сърцето ми се пълни с надежда за живот. Oui, s’il vous plait. Запазвам хладнокръвие и се усмихвам любезно. Вътрешно ликувам, но решавам да не го показвам на парижаните.

На третото стълбище вече сме измислили схема – стоим и се суетим, гледаме тъжно и чакаме някой парижанин да ни помогне. Когато сменяме линиите на Шан-з-Елизе–Клемансо, си намираме постоянни носачи. И така до Монпарнас. Качват ни багажа до ниво 3. Оттук тръгвали влаковете за Нант. Супер. Да го видим.

Опитвам се да накарам куфарът да се завърти в посоката, която аз желая. Обаче той не желае. „Човек и добре да живее, куфарът му невинаги е съгласен с него.“ Решавам, че е по-лесно аз да променя посоката, отколкото да накарам куфара да го направи.

Изпускаме влака за минути. Нищо де, ще хванем следващия. След продължила 20 минути борба с автомата за билети, който по едно време очаквам да поиска да разбере на колко години ми е поникнал първият зъб и колко косъма имам на главата, успяваме да се уредим с билети. Още час седим върху куфарите си на Монпарнас, която леко напомня Централна гара в София преди ремонта.

За сметка на това фреските TGV нямат нищо общо с „комфорта“ на БДЖ. Има място за багаж, който можеш да поставиш там, без да си щангист и да го вдигаш над главата си. Не миришат на разнообразни телесни течности и се движат толкова безшумно, че за двата часа и половина, през които изминахме 350-те километра от Париж до Нант, заспах два пъти. (За сравнение: София–Варна: 550 км, осем часа и непрекъснато тудуф-тудуф.)

***

На гарата ни чакат Паскал и Доминик. За пръв път непознати ме посрещат така. Помогнаха ни с багажа. Карат ни до къщата, като междувременно ни показаха разни готини места в града (нищо че беше един часът през нощта). Доминик е приготвила палачинки… На следващия ден ни разхожда с колата, за да ни покаже ключови за нас места от градската инфраструктура. Разбира се, аз не запомням нищо, ама как да ѝ кажа… Освен това те говорят този френски, който и ние. Това май е изключение. Или се стараят много, не знам.

***

Не знам дали знаете също, но във Франция за всяко нещо ви трябва документ. За да пазарувате в магазина, ви трябва карта, която става готова след попълване на формуляр. Билет за градския транспорт е почти невъзможно да си вземете без дебитна карта (която пък не можете да вземете, без да стигнете до точно определен клон на банката, където ви чака тя – готова, след като сте пратили осем документа с общо около 40 страници). Картата за градския транспорт пък да не говорим.

Дори на Паскал му е трудно да се ориентира в системата за кандидатстване за стипендии. Въпреки че е помагал и на предишните обитатели на стаята ни. В общи линии – трябват ти удостоверения за доходите на родата до десето коляно, за да е всичко точно. И около три формуляра, които хазяите попълват. И още n на брой – университетът. И винаги системата им изчислява някоя дата грешно. И се чудиш как да я оправиш, за да не те вкарат в затвора.

C’est pas grave, казва Паскал. Често го казва. Доминик също. И всички от този град, с които се запознах, когато нещо такова се обърка. Започва да ми харесва. C’est pas grave. В България вероятно бих изпаднала в нервна криза, след като около десетина души са ми обяснили, че някоя административна грешка е едва ли не краят на живота ми.

Разликата между тукашната и българската администрация е, че хората тук създават впечатлението, че искат да ти помогнат. Не знам още дали наистина искат, или са се научили добре да се преструват. Но е приятно да не се чувстваш, сякаш лелята на гишето ти прави огромна услуга и си ѝ длъжен… поради което може и да те навика просто защото работата ѝ не ѝ харесва.

Което не променя факта, че бюрокрацията е убийствена. Очаквам следващия път, като ходя до тоалетната, да ми поискат документ, удостоверяващ извършването на тази дейност. Но… c’est pas grave. Като се замисля, трябва да видя как да извадя удостоверение за синините по краката и ръцете ми от куфарите. Че някой ще вземе да обвини милите хора в домашно насилие…

Е.

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".