Ad Config - Website header

 

Article_top

Безвкусица е да си разменяме прекалено много любезности. И затова трябва редовно да си припомняме непростимата истина, че у нас се простира една ленива простащина или, ако предпочитате, една просташка ленивост.

За разлика от много други родолюбци, у мен се таи известно неудобство от това. Не съм, да речем, от тези, които ще се тупнат самодоволно в гърдите пред гледката на онзи, може би, оскърбително кичозен клип на студентската телевизия на СУ. Това не значи, че ме е грижа за съвременната феминистка кауза, а че би ми било приятно, ако ли бяхме по-опосредствени в действията си, ще рече, по-внимателни. Но ето, вече чувам филипиките по свой адрес: твърде съм претенциозен, твърде взискателен и, най-вероятно - самовлюбен.

Всичко това е сигурно вярно, но в последна сметка съвсем натам ми се ще да мисли читателят. Какво, ако (О, безумие!) тези именно качества са ни най-необходими? Посмял ли е някой да изкаже подобно предположение в страната на красивата скромност и скромната амбиция? Едва ли.

Амбицията има две прояви. Едно е амбицията „да имаш“, друго е амбицията „да бъдеш“. Първото е вечният модус на един тип персони, чиято извънредна несъобразителност, при подходяща среда, често стига дотам, че ги озовава връз гребена на вълната, в центъра на общественото внимание, например, в парламента.

Ако прецените вида на много от народните ни представители, още повече, ако чуете речите им, неизменно ще се съгласите, че това не са хора, които през житейските си пътища са имали амбицията да бъдат уважавани и отговорни, да бъдат държавници. Как инак бихме си обяснили делничния им език, който от високата трибуна на държавната власт изгубва своя народняшки чар и отеква цинично из българските трапезарии с прокрустовото съобщение, че всичко може да се вмести навсякъде?

С натъкмяването на господин Марешки към сегашния му пост например, позицията на заместник-председател на българския парламент доби, струва ми се, една (не)очаквана невзискателност, бихме казали дори гостоприемност. След господин Марешки е трудно да си представим кому би могла да бъде отказана тази работа.

Но нека не бъдем банално едностранчиви и да извършим ex ungue leonem. Нали никой не си въобразява все още, че всичко това е някакво просто злополучие? Отдавна е станало нужда да се осъзнае от всички онези, които имаме себе си за родолюбци, че из българските земи се отглеждат най-напред и с малко изключения именно този тип личности.

Почти всеки у нас е с амбицията да има този или онзи пост, тази или онази сума, това или онова положение. Но да бъде годен за тях? Никога. У нас не е модно да се самоусъвършенстваш, да полагаш грижи за интелекта си, да бъдеш фин и премерен, да имаш усет и подплатен устрем. Не, у нас е модно да минеш по лекия път, да се изложиш, но пък да гепиш онова, що има за гепене, да си простак и ленив, да не четеш Бодлер, да не си чувал за Борхес, но пък да ползваш богат арсенал от псувни.

Следването ми в Лондон ме срещна с хора с големи амбиции, но и с впечатляващо образование. Наскоро един французин ми сподели, че в елитните училища във Франция всяка година се държат тежки изпити, от вземането на които зависи продължаването на ученика в по-горна година. Съжалих, че и у нас не е така. Прииска ми се българското образование да е способно да създаде елит на световно ниво. Ние сме съвсем млада демокрация, вярно е. Наследяваме тежка и бурна история, вярно е. Но що за родолоюбие е онова, дето търпи оправдания? Българинът не бива да понася повече посредственост. Посредствени са и вечният скептицизъм, и клишираното говорене, и приказките за лека нощ с герой някой средновековен хан. Трудно е да се възвисиш. Но е жалко да си в низкото - там, при Прокруст, де, всичко се вмества навсякъде.

П.С. Не забравяйте как свършва житейският път на Прокруст.

-----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".

 

Безвкусица е да си разменяме прекалено много любезности. И затова трябва редовно да си припомняме непростимата истина, че у нас се простира една ленива простащина или, ако предпочитате, една просташка ленивост.

За разлика от много други родолюбци, у мен се таи известно неудобство от това. Не съм, да речем, от тези, които ще се тупнат самодоволно в гърдите пред гледката на онзи, може би, оскърбително кичозен клип на студентската телевизия на СУ. Това не значи, че ме е грижа за съвременната феминистка кауза, а че би ми било приятно, ако ли бяхме по-опосредствени в действията си, ще рече, по-внимателни. Но ето, вече чувам филипиките по свой адрес: твърде съм претенциозен, твърде взискателен и, най-вероятно - самовлюбен.

Всичко това е сигурно вярно, но в последна сметка съвсем натам ми се ще да мисли читателят. Какво, ако (О, безумие!) тези именно качества са ни най-необходими? Посмял ли е някой да изкаже подобно предположение в страната на красивата скромност и скромната амбиция? Едва ли.

Амбицията има две прояви. Едно е амбицията „да имаш“, друго е амбицията „да бъдеш“. Първото е вечният модус на един тип персони, чиято извънредна несъобразителност, при подходяща среда, често стига дотам, че ги озовава връз гребена на вълната, в центъра на общественото внимание, например, в парламента.

Ако прецените вида на много от народните ни представители, още повече, ако чуете речите им, неизменно ще се съгласите, че това не са хора, които през житейските си пътища са имали амбицията да бъдат уважавани и отговорни, да бъдат държавници. Как инак бихме си обяснили делничния им език, който от високата трибуна на държавната власт изгубва своя народняшки чар и отеква цинично из българските трапезарии с прокрустовото съобщение, че всичко може да се вмести навсякъде?

С натъкмяването на господин Марешки към сегашния му пост например, позицията на заместник-председател на българския парламент доби, струва ми се, една (не)очаквана невзискателност, бихме казали дори гостоприемност. След господин Марешки е трудно да си представим кому би могла да бъде отказана тази работа.

Но нека не бъдем банално едностранчиви и да извършим ex ungue leonem. Нали никой не си въобразява все още, че всичко това е някакво просто злополучие? Отдавна е станало нужда да се осъзнае от всички онези, които имаме себе си за родолюбци, че из българските земи се отглеждат най-напред и с малко изключения именно този тип личности.

Почти всеки у нас е с амбицията да има този или онзи пост, тази или онази сума, това или онова положение. Но да бъде годен за тях? Никога. У нас не е модно да се самоусъвършенстваш, да полагаш грижи за интелекта си, да бъдеш фин и премерен, да имаш усет и подплатен устрем. Не, у нас е модно да минеш по лекия път, да се изложиш, но пък да гепиш онова, що има за гепене, да си простак и ленив, да не четеш Бодлер, да не си чувал за Борхес, но пък да ползваш богат арсенал от псувни.

Следването ми в Лондон ме срещна с хора с големи амбиции, но и с впечатляващо образование. Наскоро един французин ми сподели, че в елитните училища във Франция всяка година се държат тежки изпити, от вземането на които зависи продължаването на ученика в по-горна година. Съжалих, че и у нас не е така. Прииска ми се българското образование да е способно да създаде елит на световно ниво. Ние сме съвсем млада демокрация, вярно е. Наследяваме тежка и бурна история, вярно е. Но що за родолоюбие е онова, дето търпи оправдания? Българинът не бива да понася повече посредственост. Посредствени са и вечният скептицизъм, и клишираното говорене, и приказките за лека нощ с герой някой средновековен хан. Трудно е да се възвисиш. Но е жалко да си в низкото - там, при Прокруст, де, всичко се вмества навсякъде.

П.С. Не забравяйте как свършва житейският път на Прокруст.

-----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".

Коментари

Klingon Oid's picture
Klingon Oid
Klingon Oid

"да си простак и ленив, да не

"да си простак и ленив, да не четеш Бодлер, да не си чувал за Борхес"

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията