Днес по проекта "100 въпроса за тоталитарната държава" продължаваме със зверствата на режима, които започнахме с предишния текст "Убивала ли е ДС? Или смъртната присъда – черна и мръсна, но благородна работа". Този път отговаряме на въпросите на двама младежи от Кюстендил и Бургас, а те ни питат: "Вярно ли е, че е било забранено на българите да напускат страната?" и "Наистина ли са убивали на границата хора, които се опитват да избягат от България?"

Границата на България по време на социализма се охранява строго, а граничарите имат право да убиват всеки, който се опитва да я пресече незаконно. Според проучвания на германски историци на българската граница са загинали близо 1000 души, а по други данни броят им може да стига и 2000. Конкретни данни и имена обаче има само за 327.

Германските данни са и единствените детайлно разработени информации за онова, което се е случило по нашата граница между 1944 и 1989 година. В България тази тема продължава да не е изследвана, а отговорните за убийствата не са преследвани от закона.

Народна Република България е външна граница на Източния блок и през границите ѝ се опитват да избягат на Запад не само българи, но и чужденци. Най-масово това са източногерманци.  В ГДР битува схващането, че българската граница се охранява немарливо и е много по-лесно да преминеш незаконно през нея, отколкото през някоя от източногерманските. Това донякъде е вярно.

За разлика от германските граници, в България няма технически съоръжения, които да пречат на пресичането ѝ. Това се компенсира обаче от трудния географски релеф. Хората бягат към Гърция или Турция, тоест до 1989 година посоката на бягство през границата е обратна на днешната.

България затваря границата си с Турция още през 1944 година, а през 1948 г. затваря и границата с Гърция. В средата на август 1946 г. след множество опити за бягство НРБ създава специални гранични войски, които – с изключение само на периода 1962 - 1972 г. – са били подчинени на българското Министерство на вътрешните работи и държавната сигурност.

Тъй като граничарите са момчета, отбиващи задължителната по онова време военна служба, армията също е част от „борбата с диверсантите“.

От началото на юли 1950 г. е затворена и границата с Югославия. В продължение на километри бегълците е трябвало да си пробиват път през забранени гранични зони, докато стигнат до границата. Теренът е труден за пресичане и затова повечето бегълци се опитват да пресекат границите през лятото.

Според германските сведения по българските граници не е имало нито мини, нито автоматични устройства за стрелба, каквито има в ГДР и дори в самия Берлин по Стената. Вместо това след прекосяване на граничната зона бегълците стигат до граничната бразда, оградена с висока три метра ограда. Преодоляването на това препятствие е било относително лесно. Някои бегълци го правят с катерене, а други - с ножица за бодлива тел.

Но лекотата на преминаването ѝ е коварна заблуда. От документите на ЩАЗИ (държавната сигурност на ГДР) знаем, че след преодоляване на граничните препятствия бегълците са мислели, че територията от другата страна на оградата вече е територията на съседната страна. Те са продължавали бягството си, оставяйки зад себе си граничните заграждения, обзети от мисълта, че вече са извън опасност. Но всъщност и територията след оградата е българска поне още няколко километра. А преминаването на граничните заграждения е задействало аларменото устройство на най-близкия граничен пост. Раководният офицер на този граничен пост алармира граничния патрул от двама човека, които в мястото на подаване на алармения сигнал търсят следи и отцепват района. Едновременно с това се изпраща група от 4 човека с цел залавяне на т.нар. нарушители на границата. Тази група е била въоръжена с Калашников AK-47 и е разполагала с високопроходим джип чешко производство.

Обикновено един от войниците е бил водач на куче. Задачата на тежко въоръжената група, придружена от следово куче, е била да осуети опита за бягство при всички обстоятелства.

По сведения на множество бегълци в тази зона се е стреляло веднага, „на месо” и без предупреждение. Разкази на оцелели източногерманци и подробно проучване на достъпните документи, както и на досиетата, пращани на ЩАЗИ от българската ДС, прави историкът Щефан Апелиус. В своята книга „Смърт в България. Забравените жeртви на Желязната завеса“, той успява да направи забележителен анализ на случвалото се по нашите граници преди 1989 година.

Наред с граничарите в системата за гранична охрана е включено и населението от граничните райони. То е обект на интензивна пропаганда от страна на режима на Живков с цел предотвратяване на опити за бягство. Пропагандата започва още в най-ранна детска възраст дори под формата на приказки. Например приказката за Червената шапчица съществува в онези години и с българска версия, в която лошият вълк е диверсант, а доброто момиченце с червена шапчица успява да издаде коварните му намерения да избяга от НРБ на загрижената милиция.

Така населението помага на граничарите доброволно. Онези от тях, които не са искали да приемат изпълнението на такива задачи, са били изселвани от граничния район като „неблагонадеждни елементи”. Бегълците са „опасни престъпници“, на които не бива да се оказва никаква помощ. Това е втълпявала държавната пропаганда на жителите на граничните зони . Който открие „нарушител на границата“, е бил задължен веднага да уведоми съответното командване на българските гранични войски.

Наред с държавните почести тези хора са получавали и материални награди.

Повечето жертви на цивилните съгледвачи са българи.

„Определянето на точния им брой зависи от предаването за научна оценка на съхраняваните допреди няколко години във Военна болница-София зад заключени врати педантично съставени доклади за аутопсия на лица, починали от неестествена смърт в граничните зони“, пише Апелиус.

По официални данни само през периода 1947 - 1951 година най-малко 172 българи са били застреляни при опит за бягство, въпреки че заповедта за стрелба е издадена за българските гранични войски едва през 1952 г. Други 339 български граждани са били застреляни по българските граници през периода 1961-1989 г. по данни на българския министър на отбраната след 1989 г. Димитър Луджев. Това са били вероятно в по-голямата си част съвсем млади хора, най-често мъже, но също жени и деца.

По данни на армейски генерал Добри Джуров (1916 – 2002), който е дългогодишен министър на отбраната на НРБ, около 95 % от регистрираните 1588 опита за бягство само през периода 1961 - 1962 г., са били извършени от членове на комсомола. Тоест от младежи на възраст между 16 и 20 години.

За разлика от Германия след падането на режима отговорните за убийствата при опит за бягство членове на правителството на НРБ не са изправени пред съд. Нито дългогодишният държавен и партиен глава Тодор Живков, нито армейските генерали Добри Джуров и Атанас Семерджиев са понесли отговорност за убийството на бегълци през границата. Дори генерал-полковник Димитър Стоянов, който над 15 години е бил министър на вътрешните работи и шеф на Държавна сигурност не е бил подложен на наказателно преследване за действията му в граничните райони.

С бягствата през българската граница не се занимават само граничните служби, а и контраразузнаването. Чуждите туристи в България се наблюдават строго, а източногерманците биват следени дори от сътрудници на ЩАЗИ, пратени специално с тази цел на българското море. За наблюдението им се грижат Шести, Втори и Десети отдел на ДС.

Апелиус успява да събере данни и за убийствата на източногермански граждани - 58,8 % от тях са загинали на гръцката граница, на границата с Югославия 23,5 %; на турската граница 17,7 %. Той разкрива и че ЩАЗИ внедрява свои хора в България още през 60-те години. Тяхната задача е да следят неотлъчно германските туристи и да предотвратяват опити за бягство.

За тези наблюдения си спомня и западногерманката Ангелика Цьолер. Тя посещава курорта Албена през 1968 година:

„В Албена имаше и много източногермански групи. Веднага ни разделиха, те нямаха право да се хранят по едно и също време с нас в ресторанта, нито пък да плажуват близо до нас. Виждаше се, че ги наблюдават. Въпреки това успяхме да се запознаем с едно младо семейство. Те ни разпитваха много подробно за нашата провинция – Северен Рейн-Вестфалия. Години по-късно получихме картичка от Мюнхен. Бяха успели да избягат, но през германската граница.“

Но не само източногермански агенти работят активно по българското Черноморие. То е пълно и със западногермански служители на разузнавания, открива Апелиус.

Макар че още няма осигурен свободен достъп до западни досиета, например за тогавашните действия на Федералната разузнавателна служба в България, от досиетата, за които отговаря Федералният орган за съхранение на досиетата на ЩАЗИ, е видно, че и западногермански сътрудници на тайните служби са „работили” през 60-те и 70-те години в България като служители в туристически агенции. Към техните задачи спада всекидневното безплатно разпространение на западни печатни издания, които те са поставяли на видно място в кошчета за хартия и на други лесно достъпни места като градински пейки или парапети. По този начин туристите от ГДР на път за плажа сутрин са се снабдявали безплатно и незабелязано със забранените за тях вестници и списания. Ако турист от ГДР вземе незабелязано тези забранени издания и ги отнесе в хотелската си стая, най-късно на другата сутрин е можел да очаква, че те ще бъдат събрани и унищожени от представителите на Туристическото бюро на ГДР (то е уж представителство на ГДР в България, но всъщност е изцяло под контрола на ЩАЗИ).

Но с напредването на годините контролът по границите поне в курортите сякаш става по-малко строг. Докато през 60-те морето нощем е осветявано непрекъснато от прожектори и охранителните катери не спират, то през 80-те тези мерки са преустановени, за да не плашат курортистите. България има нужда от валута, а тя идва от туристите.

България стопля отношенията с Бавария, надявайки се на заеми. ДС има няколко съвместни акции със западногерманското разузнаване и им помага за ареста на издирван от тях член на терористичната организация RAF. Това опъва донякъде отношенията с ЩАЗИ.

Другата голяма група бегълци през българската граница са българските турци и помаци. И при тях профилът на беглеца е млад мъж на възраст между 16 и 25. Бягствата на помаци и турци през южната граница са резултат от насилствената смяна на имената им и нежеланието на младежи-донаборници от тези малцинства да служат в армията. ДС смята помаците за най-опасния етнос за сигурността на границите, тъй като те винаги имали враждебно отношение към „народната власт“.

През 1992-ра българското Министерство на вътрешните работи публикува един непълен списък, според който общият брой на жертвите на българската граница е бил между 300 и 400. Според него, само от 1947 до 1953 година са загинали 270 души, а между 1962-1992 още 105. Данни за периодите 1944-1946 и 1985-1990 там няма. Не е посочен и броят на убитите граничари, които не спадат към бежанците, но все пак са част от убитите на кльона. Според същата тази публикация, поне 36 от жертвите от периода 1962-1992 година са били чужденци. Преди време социологът Васил Кадринов е направил подробно изследване на бягствата и смъртните случи, което е публикувано на сайта diktaturata.bg, но и то по всяка вероятност е непълно.

Поляци и чехословашки граждани също са се опитвали да избягат през България и някои от тях също са били убити.

Според непотвърдени данни загиналите по българските граници са близо 2000, но няма достъпни документи за това.

---

Ако вие сте млад човек, който има интерес към най-новата ни история и иска да научи факти за времето отпреди 1989 г., можете да ни зададете своите въпроси на имейл office@clubz.bg, в Тема/Subject напишете: 100 въпроса за тоталитарната държава.