Пустословието може да приема различни форми. Понякога обхваща цели 258 страници и произтича от държавен орган какъвто е случаят с Годишния доклад за дейността на Висшия съдебен съвет (ВСС) за 2019 г.

Съветът изготвя и внася в парламента посочения доклад по силата на чл. 30, ал. 2, т. 11 от Закона за съдебната власт (ЗСВ). Поне теоретично това би следвало да води до по-голяма публичност, прозрачност и отчетност на извършваните от органа дейности. Подобно задължение е в съответствие и със стандартите на Съвета на Европа, според които всеки съвет на съдебната  власт „трябва периодично да публикува доклад за своите дейности, целта на който е, от една страна да посочи какво е свършил Съветът и какви трудности е срещнал, а от друга страна, да предложи мерки, които трябва да бъдат взети за подобряване функционирането на съдебната  система в интерес на обществото.“

Публикуваният от ВСС доклад обаче разкрива по-различна картина. Вместо посочване на конкретни трудности, с които съветът се е сблъскал и мерки, чрез които те биха могли да се преодолеят, виждаме основно преразказ на правомощията, предвидени в Конституцията, ЗСВ и вътрешните правила на ВСС и механично съчленяване на протоколи от комисии. Наистина, това разкрива големия обем извършени действия от страна на различните комисии на съвета, но на практика не става ясно какви са резултатите от тези действия. Излишеството на думи не съдържа оценъчни елементи, а още по-малко показва довело ли е охолството на действия до „подобряване функционирането на съдебната  система в интерес на обществото“. Напротив, ВСС изглежда прекалено фокусиран върху себе си, а не ориентиран към гражданите, които всъщност са „ползвателите“ на правосъдие.

Пример за безрезултатно многословие е въпросът за начина на изготвяне и управление на бюджета на съдебната власт. Въпреки дадените заявки за въвеждане на реално програмно бюджетиране с ясни цели и план, а не, както досега, следване на исторически принцип (калкулиране на леко увеличение на похарчено предходната година), такова все още не е налице. Дано проектът „Въвеждане на програмно бюджетиране в органите на съдебната власт“ успее да мотивира членовете, отговорни за тази дейност, до края на мандата си да изпълнят този ангажимент, за да могат данъкоплатците да виждат по-ефективно съставяне и управление на бюджета на съдебната власт. Освен това, докладът не разкрива и редица слабости в работата на Комисия „Бюджет и финанси“ на ВСС, като оскъдни мотиви при решенията, неефективно планиране и т.н.

Друг пример за свръх описателното изброяване на дейности, от които обаче не е видно дали постигат определен напредък, се наблюдава и по отношение на дългогодишния проблем с натовареността. Макар мандатът на настоящия състав на ВСС да е преполовен, от доклада не става ясно защо след толкова време разработената от предходния състав на съвета Система за измерване на натовареността на съдиите (СИНС) все още не е усъвършествана и не се прилага. Видно от последния Анализ на натовареността на съдилищата през 2018 г., методиката за определяне на натовареността на съдиите, за съжаление, все още се основава само на количествени показатели. Въпросът за натовареността е пряко свързан и с този за съдебната карта. Макар в тази насока да се върши немалка работа и да се обсъждат варианти, все още липсва конкретно финално предложение за преформатирането ѝ по отношение на съдилищата.

ВСС е призван да защитава независимостта на съдебната власт. За съжаление, реакциите на ВСС в това отношение изглеждат непоследователни, а понякога са дори противоречиви. Докладът не отразява този недъг. Напротив, прозира озадачаваща институционална деменция особено по случая с предсрочното условно освобождаване (УПО) на Джок Полфрийман. Съветът отбелязва единствено, че на 27.09.2019 г. е призовал българското общество да „зачита конституционно установената независимост на съдебната власт“ и „че всяка форма на вербална атака срещу личността на магистрат, опит за физическо въздействие и заклеймяване на съдии, във връзка с изпълнението на служебните правомощия, е засягане на независимостта на съдебната власт.“ Удобно обаче пропуска, че три дни по-рано на практика се включи в публичния линч срещу съдебния състав, постановил УПО и абсолютно недопустимо препрати случая за проверка към Инспектората на ВСС. А последващата, коригираща реакция, посочена в доклада, е следствие от подписания от над 300 съдии призив за защита на основни демократични ценности по повод публичните атаки срещу съда.

Като цяло докладът би бил далеч по-полезен, ако разчиташе на самокритичност, аналитичност и задълбоченост, вместо на огромен обем излишни подробности, които разфокусират вниманието от затлачените с години проблеми в областта на правосъдието. Липсата на резюме лишава дори добросъвестния читател от възможност да разбере какво всъщност е постигнал ВСС за подобряване на ефективността и качеството на правосъдието. Защото в крайна сметка правосъдието съществува за обществото, а не за чиновниците.

Институт за пазарна икономика