През целия XX век се редят пандемия след пандемия. Не само испанската инфлуенца покосява милиони, в средата на столетието – през 1968 г. – се появява хонконгският грип, който взима над 1 млн. жертви. Тази пандемия е позабравена днес, но спомени за нея са останали в изкуството.

На трагедията, която тогава минава без световна карантина, е посветена известната песен на Владимир Висоцки „Сутрешна гимнастика”.

„Вдишваме. Ръце встрани.
И не бързай. Раз-два-три.
Бодрост на духа, финес и пластика.
Общоукрепяваща.
Рано отрезвяваща.
Жив ли си – прави сега гимнастика.

В своя дом ако си ти
лягай долу. Раз-два-три.
И движенията точно изпълнявай.
Без влияния отвън,
истинско е, не е сън –
вдишай силно чак до прилошаване.

Силно се разпространи
грипен вирус. Раз-два-три.
Болест шири се сега без спиране
Гробът чака всички слаби.
Ако искаш силно здраве,
значи спешно трябва ти разтриване.

Вече щом се умори,
сядай, ставай, пак седни.
Ти готов си даже и за Арктика.
Група учени съветват
алкохола и кафето
да смениш със спорт и профилактика.

Запази сега мълчание,
клякане до безсъзнание.
И не гледай като тъмна буря.
Ако си изнемощял,
избърши се с някой шал
и започвай водни процедури.

Новините са ни ясни.
Затова – търчим на място.
И печелят всички без съмнение.
Няма тук триумф победен
няма първи и последен.
Бяг на място – общо примирение.“

Песента е написана за спектакъла „Последен парад” в московския Театър на сатирата през 1968 г., в самия разгар на пандемията, дошла от Китай.

През 1969 г. грипът не спира, взима все повече жертви в Съветския съюз и в мълчаливите до онзи момент медии излиза специално изявление, за да успокои хората. Тогава бардът продължава темата и пише стихотворение, днес позабравено:

„В Азия или в Европа
се появила треска.
Зрителите в операта
тежко кашлят днеска.

Неясно треската каква е – от страх или от грип.
Разногласи са обоите, а цигулките шептят.
Кашля диригентът дълго, а тенорът е разбит.
Баритоните прегракват, а пък басите мълчат.

Имахме си опера
чудна и добра.
Хора аплодирахме,
а кого сега?

Реве мецосопраното, че горно „до” не чува,
изчезна и белкантото – сопраното е в драма.
За лев продават място, но никой не купува
изобщо всичко падна и вече нищо няма.

Блъскат се течения
в оперната зала,
духат и събарят
като вятър-хала.

Партии – изсвирени, песните – изпети.
Сви се партитурата, няма светлини.
Ариите свършиха и мълчат дуетите –
баритон без нежност, бас без дълбини.

Няма как да се преборим –
пуста залата кънти.
Замълча дори тенорът
и гласът му не звънти.“.

Пандемията приключва едва през 1972 г., заболеваемостта спада видимо, но хонконгският грип задълго остава в ума на хората, които са били доста уплашени от него. През 1973 г. Висоцки пише цикъл балади за филма „Бягството на мистър Маккинли”. Сред тях е и „Балада за отиването в рая”, в която отново споменава епидемията в куплета:

„Ще те събуди някой странен тип
и ще те прати в свят без рак, войни и мрак,
без гадния хонконгски грип.
Щастлив ли ще си наготово ти, глупак?”.

Така вирусът на грипа три пъти попада в песните на Висоцки. Днес коронавирусът също действа вдъхновяващо. Очакваме да видим как ще го отразят творците в бъдеще. Дотогава ще се задоволим с „Корона, чао!”. И ще си спомняме за Висоцки.

 

 

Преводът на стихотворенията е на Силвия Недкова за „Площад Славейков“.

"Площад Славейков"