Ами ако трябва да преживяваш най-ужасяващия си спомен... отново и отново?

Поредица странни смъртни случаи разтърсват Сан Франциско. Жени, които на пръв поглед нямат нищо общо помежду си, умират след жестоки психотични кризи. Детектив Фрост Ийстън търси връзка между самоубийствата, която го води до психиатъра Франческа Щайн. Противоречивата терапия на Франки помага на хора, преживели сериозна травма, да заличат най-ужасяващите си спомени. И всички жертви са били нейни пациенти…

Притиснати от времето, двамата ще трябва да разрешат зловещия пъзел, преди убиецът да поиска нова жертва.

Романите на Браян Фрийман са продадени в 46 държави и преведени на 22 езика. Умението му да изгражда сложни, ангажиращи герои и изпълнени с образи сюжети превръщат всяка негова книга в бестселър. Романът му "Нощна птица" влиза в класацията на Amazon - в Топ 20 най-продаваните книги за 2017 г. 

Представяме ви откъс от "Нощна птица", издателство "Ера":

11.

Стаята беше бяла.

Блестящо бяла. Флуоресцентно бяла. Ослепително бяла. Когато отвори очи, Кристи се почувства изгубена в тази белота. Беше сама, увиснала във въздуха, навсякъде и никъде. В стаята беше топло и абсолютно тихо. Тя лежеше по гръб в шезлонг, толкова мек и удобен, че сякаш я прегръщаше. Където и да беше, времето нямаше значение. Минутата можеше да бъде час, часът можеше да бъде минута. Единственото, което изпитваше, беше блаженство.
Тялото ѝ беше странно тежко. Опита се да вдигне ръка, но тя не помръдна. Същото беше с краката ѝ. Меки връзки я държаха здраво на място. Не можеше да завърти главата си настрани или да вдигне торса си от възглавничките. И все пак ня­ма­ше значение. Умът ѝ се рееше волно, освободен от вцепене­ното ѝ тяло, носеше се със слаб полъх във въздуха. Умът ѝ бе­ше балон, лениво изследващ белия, ограден от голи стени свят.
Нищо лошо не можеше да съществува в този свят. Нищо. Можеше да остане там завинаги.

Само едно странно тъмно петно нарушаваше спокойните видения на Кристи. Далеч, по-далеч, отколкото умът ѝ можеше да види, нещо липсваше. Имаше спомен, който вече не можеше да улови, празно пространство, толкова бяло, колкото стените. Когато се опитваше да го достигне, то се отдръпваше. Споменът я дразнеше с празнотата си. Беше като платноходка, трептяща на самия хоризонт на океана, която ту се появява, ту изчезва. Не можеше да бъде сигурна, че изобщо я има. Но знаеше, че е там.

Шестото чувство ѝ подсказваше, че нещото, което се крие зад това празно място, е най-лошото, което някога е срещала в живота си. Зад тази празнота се криеше ужас. Криеше се лудост. Тя знаеше – знаеше – че ако се наложи да погледне отново нещото, умът ѝ ще се счупи като стъкло. Представяше си, че бяга панически от него. Бягаше, без да поглежда назад към ужасното нещо, което беше зад гърба ѝ. Молеше се за спасение. Умоляваше. Крещеше.

Не.

Точно сега изглеждаше невъзможно. Нищо толкова празно, толкова далечно не можеше да я уплаши. Тук беше топло като под лъчите на слънцето. Стаята беше бяла като пясък на безкраен плаж. Тя не искаше да си тръгне оттук, никога.

Кристи се усмихна. Отново затвори очи и заспа. Прекрасни сънища изпълниха съзнанието ѝ, като че ли някакъв глас извън мозъка ѝ ѝ казваше какво трябва да види и да усети: цъфнали поляни, лек бриз върху лицето ѝ; планинско езеро, гладко като огледало и тъмносиньо, ухание на борове; люлка на верандата, празна, скърцаща, гръмотевица в далечината.

Каквото ѝ кажеше гласът, тя го виждаше.

Гласът. Той я контролираше.

Изведнъж той ѝ каза да се събуди. Изрече името ѝ с висок, напевен глас като на играещо дете:
– Крис-ти, Крис-ти.

Тя не искаше да се събуди. Сънищата ѝ бяха твърде красиви. Знаеше, че ще се събуди в бялата стая. Беше се случвало вече. Не знаеше колко пъти се бе случвало, но това не беше първият път.
– Крис-ти, Крис-ти.

Гласът пееше в главата ѝ като славей, но в тази песен нямаше нищо радостно. Тя си спомни, че попита:

– Кой си ти?

И си спомни неговия напевен отговор:

– Нощната птица... ето кого чуваш.

Тя вече беше будна и усети, че той е там. Дишаше шум­но и дъхът му миришеше на нещо сладко. Тя остана със затворени очи, защото не искаше да го вижда, но той хвана единия ѝ клепач с пръсти и го вдигна, сякаш надничаше под завесата на прозорец.

– Ку-ку, виждам те!
Лицето му беше маска, наведена на няколко сантиметра над нея. Маската имаше гротескна пластмасова усмивка с кървавочервени устни, достигащи до ушите. Призрачно бяла кожа. Огромни очи – очи на насекомо. Не човешки очи. Маската ѝ се хилеше, а зад нея гласът добави напевно:

– Няма да се бавим дълго. Време е за песен!

Кристи искаше да затвори очи, но той залепи клепача ѝ отворен със сиво тиксо. Първо единия, после другия. Очните ѝ ябълки веднага изсъхнаха и тя имаше чувството, че всеки момент ще изпаднат. Очите ѝ запулсираха от болка.

Трябваше да мигне; единственото, за което можеше да мисли, беше колко отчаяно трябва да мигне, но не можеше. Можеше само да гледа бръмбарските очи и отвратителната усмивка на маската.

„Само не тази песен! – искаше да извика. – Моля те, само не тази песен!“

Сега си спомни. Песента отваряше вратата. Песента я изпращаше при дявола и мрака. Искаше да крещи, да се моли, но имаше нещо в устата си – парцалът запълваше цялото пространство и спираше въздуха ѝ и всеки звук.

Можеше само да мучи и да скимти през носа си. Маската се изкиска като дете, измъчващо мравка.

– Песничката започва – обяви мелодично. – Посрещни най-големия си страх!

Кристи закрещя, но не с глас, а вътре в мозъка си. Не можеше по никакъв начин да осуети това, което се случваше. Песента започна. Музиката беше плавна, нежна, в нея нямаше нищо страшно, но когато започнаха думите, празната белота се промени. На стените, тавана и пода се появяваха неща и отначало Кристи не можеше да види какви са, но после стаята сякаш започна да се смалява сантиметър по сантиметър и тя осъзна, че всички повърхности са покрити с игли.

Хиляди игли, излъчващи сребрист блясък. Стърчащи към нея. Триизмерни. Гладки и дълги.

„О, не! Не, не, не, не! Всичко друго, но не игли!“

Стените се раздвижиха. Таванът се раздвижи. Или поне това беше нейното усещане. Иглите растяха пред очите ѝ. Сега Кристи започна да вижда и други неща. Във въздуха се появиха очи и започнаха да кръжат над нея – десетки отделни сини очи с дълги мигли, същите като нейните – и когато стените ги доближаваха, иглите ги пронизваха и всяка очна ябълка пръскаше кръв и стъкловидна пихтия и оставаше набучена на иглата като месо на шиш. Тя крещеше, крещеше, крещеше, но от устата ѝ не излизаше звук.

Сред иглите се появи лице. Не лице. Маска. Усмихнатата ѝ уста се отвори и запя песен. Музиката премина в саундтрак като за филм на ужасите и кървавите игли се насочиха към тялото на Кристи. Към кожата ѝ. Към лицето ѝ.

Приближаваха се и ставаха все по-големи и по-големи.

Гласът пееше в ухото ѝ:

– Крис-ти, Крис-ти.

И после изкомандва:

– Бягай!

Отново и отново:

– Бягай, бягай, бягай, бягай, бягай, бягай!

Тя се опита. Усещаше как ръцете ѝ се движат, как краката ѝ я изтласкват, как сърцето ѝ бие по-бързо и по-бързо, но не можеше да избяга от иглите. Търпеливо, неумолимо те се приближаваха към нея. За да я намушкат. За да я набучат. Да я прободат с хиляди рани.

– Бягай, бягай, бягай, бягай, бягай, бягай!

Отворените очи на Кристи виждаха иглите. Безгласните ѝ викове прераснаха в безспирен вой за помощ, но нямаше кой да ѝ помогне. Блестящите върхове на иглите ставаха все по-големи пред зениците ѝ, вече толкова близо, че усещаше как опират влажната повърхност на роговицата ѝ и проникват през нея. Целият ѝ свят се превърна в игли. Имаше игла за всяка пора на кожата ѝ.

Умът ѝ е се пречупи.

Умът ѝ падна през прозореца и се разби на парчета. Тя дори не почувства истинското, съвсем леко убождане от игла на ръката си и как ужасът намалява, докато мракът бавно поглъща съзнанието ѝ.