Нарочно изчаках тъгата по Миряна малко да позатихне, преди да напиша тези  редове. 

Мисля, че беше есента на 2005 г. Работех в Ню Йорк като Постоянен представител на Международната федерация на Червения кръст в ООН. Вървеше поредната сесия на Общото събрание. Някъде към обяд ми се обади норвежкият посланик: привет, колега, един ваш познат от Осло е тук, в кабинета ми, иска да ви чуе. 

Беше старият политически вълк от Скандинавия Торвалд Столтенберг, опитен дипломат, вещ в хуманитарните и политически тресавища, два пъти министър на външните работи на Норвегия, високопоставен служител на ООН, близък приятел и съветник на Кофи Анан и баща на днешния генсек на НАТО  Йенс Столтенберг, два пъти премиер на същата Норвегия със стръмните фиорди, гладки политически традиции и хармонично балансиран бюджет.

Познавахме се със стария Столтенберг (1931-2018) от пушилките на войните в Югославия, когато работех там (1992-1999). Той идваше често да види нашите хуманитарни операции между Белград, Загреб, Сараево, Подгорица и Прищина и да чуе и нашето мнение "по въпроса", след работните си срещи с Милошевич, Туджман, Изетбегович и останалите претенденти за титлата "Усмирител на Балканите". Слушаше внимателно без да прекъсва събеседника си, мислеше бързо и говореше бавно. Винаги учтив, леко усмихнат и незабележимо скептичен към политици от всякакъв цвят.

Когато се оттегли от правителствена работа, стана президент на Норвежкия червен кръст (1999-2008). Но пак идваше често в Ню Йорк да съветва Кофи Анан и колегите му от ООН какво да правят в блатясалите Балкани. И не само там. 

Дойде в моя кабинет в Манхатън на Второ авеню и 42 улица към 5 следобяд, а  се разделихме към полунощ. От дума на дума, от чаша на чаша престарял бърбън, ние обикаляхме световните дандании, обсъждахме политиката на "тоя и на оня". Чудехме се какво ли още ни предстои да видим, когато той изведнъж смени темата и ме попита какво знаят новите поколения българи за Иван Башев. Каза, че са били близки приятели с нашия пръв дипломат и министър на външните работи от 1962 г. до внезапната  му (и за мнозина загадъчна) смърт в планината през декември 1971. Каза още, че тогава, в онези мразовити политически  времена на студената война Иван Башев е бил най-мъдрият, най-ерудираният, най-надеждният и най-опитният дипломат от Източна Европа, до когото дискретно са се допитвали неговите колеги от Виена на запад. И че си спомня дългите часове на частни разговори с Башев за политика, култура, литература и журналистика (Башев е работил в "Народна младеж" 1951-52 г). Пита и как е дъщеря му Миряна. Отговорих, че е една от най-обичаните ни поетеси, работи в един от добрите вестници в София и че е "дъщеря на баща си"...

Дали от престарелия бърбън или от желанието на стария скандинавски вълк да си опресни спомените за Башеви, набрах телефонния номер на Миряна в София, макар там да беше рано сутринта....

Сънена, Миряна вдигна слушалката, но когато ѝ казах кой иска да я чуе, тя веднага откликна. Говориха си със Столтенберг, приятеля на баща ѝ, който я помнел като буйна и бунтовна студентка. Аз само слушах отстрани. Но гадаейки по заразителния смях на Столтенберг разбрах, че и на двамата им беше приятно.

Не познавах Миряна отблизо. Случайно се срещахме само веднъж на някакво телевизионно "джамборе" в НДК в 2002. И толкова. Повече не я видях. Харесвах поезията ѝ. И дребните мъниста, които понякога редеше в рубриката си "После" във вестник "Сега". Стил, елегантност и словесен смерч.

Разговорът им свърши, престарелият бърбън също, поостарелият дипломат се сбогува и тръгна към хотела си пеша. И него повече не го видях. 

Така понякога губим най-стойностните си хора: неочаквано, необяснимо и невъзвратимо. В нейния случай - на Миряна - английският израз "Гените никога не лъжат" придобива особена стойност. Дъщеря на баща си, какъвто го описваше норвежецът. Мъж с глава на раменете. И с дъщеря от същия тертип.

Не съм сигурен обаче, че този принцип е валиден навсякъде и завинаги.

Торвалд Столтенберг беше със силен дух, лично мнение, което не винаги можеше да се промени от външни ветрове,  интелектуален бонвиван с остро чувство за хумор и много общителен.

Синът му Йенс, също виден династиен политик, изглежда е от малко по-друго тесто. Суховат, сдържан, "съобразителен", особено откакто пое НАТО, Йенс е далеч от очарованието, което баща му пръскаше наоколо. Естествено, работата на сина днес е много по-ветровита от тази на баща му. Но да не задълбаваме. Ще приемем, че човекът прави всичко, което може, за да опази световния мир. В кавички и без...

В този смисъл човек може да се почеше по главата и да се запита дали все пак гените никога не лъжат, или в много случаи природата си почива "през поколение". Няма го Дарвин, да го попитаме. Така оставаме леко объркани.

Иван Башев, който според Стария Столтенберг е бил дипломатически гений за времето си, може би се е преродил в талантливото перо на дъщеря си?

Но по същото политическо време основната династия (Тодор Живков и семейство), излъчваше смесени сигнали, трудни за генетическо разчитане. Дъщеря му Людмила остана загадъчна и сложна, ако се придържаме към формулировките на традиционната дипломация, докато другите членове на семейството като че ли са доста по-различни от нея.

Имам приятел в Сараево, който може да обясни прилича ли днес синът Изетбегович, видна политическа фигура в деликатната Босна и Херцеговина, на баща си Алия. Алия, който не винаги беше близо до ерудицията на Кисинджър, до чара на  нашия патрон Жан-Клод Юнкер и до стоманените очи на Андрей Громико, но познаваше основните принципи на недвижимото имущество и неговата стойност, както пишеше навремето един колега от БиБиСи, с когото кръстосвахме прахоляците на изчезналата Югославия. 

Наследниците на династията  Кенеди като че ли повече носят проклятието, което виси близо два века над този клан, отколкото лавровите венци - заслужени или не - окичили двамата братя Джон и Робърт.

Старият патриций Джордж Хърбърт Уокър Буш, който си отиде неотдавна, като че ли завеща по-скромни генетични богатства на сина си Буш Младши, иронично наричан "Дабая" (от "W" в името му, произнесено като от месар от Небраска, според шегата на Джеймс Рестън от "Ню Йорк Таймс" -  вестник, увенчан със стара слава и нови проблеми. Ако беше жив Арт Бъкуалд, сигурно щеше да се пошегува, че генетичното поколенческо обедняване при Бушови напомня за бомбите с обеднен уран над Белград, които генерал Уесли Кларк, състудент на Бил Клинтън и смутител на покривите в Горна Баня, където една такава играчка падна по погрешка през далечната 1999 г.

Апропо, самият Бил Клинтън, с буден политически нюх и креативен ум, не можа да предаде всичките си умения на свръхамбициозната си съпруга Хилъри, която искаше да влезе на бял кон в Белия дом като ново превъплъщение на династията. Президентът Тръмп обаче може да има повече успех с Иванка и зет си Джаред, който очертава новите контури на Близкия изток както някогашната английска аристократка Гъртрюд Бел, създала днешните горящи граници на същия район. Но да не задълбаваме.

Най-хубавото е, че в живота понякога се случват и приятни неща: като книжката със стихове на Миряна на нощното шкафче, или среднощното позвъняване от Ню Йорк в София на един стар дипломатически джентълмен, който казва на поетесата, че баща ѝ е бил забележителна личност и негов личен приятел.

Днес всички говорят за "онова шкафче", а за династиите в нашата дипломация и интелектуалното богатство на министрите ни се мълчи дипломатично. 

Както би казал проф. Самюъл Лангхорн Клемънс, известен още като Марк Твен, понякога природата си почива през столетие.