Казват, че дипломацията е изкуство, но анализът и умението да посочваш решения и изход от сложни международни проблеми изисква най-малкото здрав разум и следване на националния интерес. Ако политиците се вслушваха в препоръките на дипломатите от кариерата, а не оставяха нерешени стратегически въпроси, имитирайки дейност, докато всъщност преследват тяснопартийни интереси, щеше да има някаква вероятност да са по-успешни поне на международното поле.

Ще намерите отговорите на много въпроси, породени от сложните процеси на трансформация на света, която се случва пред очите ни, и на не по-малко важния въпрос: какво ни очаква в бъдеще? Всички те в крайна сметка са свързани с болезнената тема за състоянието на българската дипломация днес. Думата имат авторите, които дълги години са усвоявали изкуството на дипломацията.

Смислови центрове на книгата: 

• Ролята на глобалните играчи и тенденции в трансформацията на световния ред
• Накъде след пандемията „Covid-19“
• Международни аспекти на сигурността
• Балканите в сметките на глобални и регионални сили
• Черноморският регион и ние
• Българската дипломация вчера и днес
 

Клуб Z публикува откъс от книгата "Накъде отива светът" на изд. "Изток-Запад".

Предизвикателствата пред следващото десетилетие

Симеон Николов

В сравнение с други години, в началото на 2020 г. информационното пространство не изобилстваше с прогнози за настъпващата година и следващото десетилетие. Пандемията „Covid-19“ обаче катализира почти всички основни тенденции и спорове. Обяснението сигурно е в твърде сложните и непредсказуеми процеси на трансформация на световния ред и развитието на средата за сигурност в някои важни за света региони. Тази среда обаче, в която все повече се разрастват хаосът и рисковете, се създава от политиките на световни и регионални сили и от днешните им лидери. В основата е ерозирането на международното право, отключването на надпревара във въоръжаването, прилагането на силови методи в борбата за природни ресурси, разрастването на търговски войни и санкции, превръщайки ги в оръжие за решаване на всеки „неприемлив“ проблем. 
Какви могат да бъдат очакванията ни в глобален план за следващото десетилетие?

По-значимите политически тенденции в индустриално развитите страни се очертава да бъдат: няколкогодишно преодоляване на пораженията от икономическата криза след пандемията „Covid-19“, нарастване на реакциите срещу глобализма; усилия за възстановяване на ролята на националната държава, задълбочаващи се проблеми с миграцията и нейните последствия.

Една от основните причини да не настъпи съществено намаляване на напрежението, граничещо в някои случаи с предвоенна обстановка, е отсъствието на трудно възстановимо доверие между световните играчи (САЩ, Русия, Китай) и вражди между регионални такива (Израел и Саудитска Арабия – Иран). Същевременно текат процеси по промяна на баланса на силите в Близкия изток и прегрупиране. „Арабската лига сваля доверието“ си от Турция след агресията ѝ в Либия. Египет и ОАЕ се противопоставят на свързаното с „Мюсюлмански братя“ правителство на Сарандж в Либия, подготвя се кюрдска държава, обхващаща територии от Сирия и Ирак. 

Ситуацията се усложнява от факта, че недоверието в самите съюзи, като ЕС и НАТО, и критичното отношение към техните слабости и грешки расте, макар и в различна степен. В страните членки на ЕС броят на гражданите, които „по-скоро нямат доверие“ на Съюза, е по-голям от този на гражданите, имащи доверие в него. При това не Великобритания, която напусна ЕС на 31.1.2020 г., а Гърция е с най-ниския процент на одобрение на Съю­за – 23%, докато важни страни членки, като Франция и Италия, отбелязват едва 32 до 34% одобрение. 

В НАТО пък все по-често и все по-остро се сблъскват интереси на страни членки, което руши единството и силата на Алианса (САЩ – Турция; Гърция – Турция, участие в оси и противопоставящи се съюзи – Италия, Франция и Гърция – по отношение на Либия и газовите находища в Средиземно море). Въпреки това НАТО ще остане по-стабилната организация, но по-силното ориентиране на някои източноевропейски страни към САЩ и превръщането им във фронтови пояс срещу Русия може да ги отдалечи от Брюксел. Все по-голямо значение придобива липсата на стратегически диалог между ЕС и САЩ. Ако ЕС не създаде контраинструмент на американските санкции, то самостоятелна политика на ЕС в света не би била възможна. 

В дългосрочен план е твърде несигурна стабилността и развитието на страните от Югоизточна Европа. От една страна, някои от тях биват превръщани в буфер, разделящ високотехнологична Европа от ресурсно богатия Изток и подготвянето им за плацдарм за евентуални военни действия, а от друга страна, икономиките им са в незавидно състояние без изглед за догонване на европейско ниво. Очакваните рецесии ще се отразят негативно и на региона и ще изострят проблемите в тези страни. Изтичането на млади и перспективни кадри ще продължи не само от бившите соцстрани, но и от Гърция и Италия, като известна спирачка на този процес ще бъдат влошаващите се условия за устройване в западноевропейските страни. 

На базата на горните две тенденции можем със сигурност да очакваме нарастване на социалното напрежение, популизма и влиянието на радикални десни политически сили. Нарастващата безработица и работещи бедни в Западна Европа, невъзможността на младите за устройване (28% младежка безработица в Италия и 34% в Гърция), както и други негативни тенденции създават благоприятна среда, от една страна, за все по-голямо отчуждаване на младите от политическия живот, а от друга – за ориентиране на част от тях към популистки и радикални партии и лидери с леви убеждения. Тоест ще протича една ферментация, предизвикваща по-нататъшно разцепление в обществата на европейските държави и изостряне на вътрешнополитическото напрежение в тях. 

Друга тенденция е поставянето под въпрос на правовата държава не само в някои европейски страни като Полша, но и в други страни по света. А това засилва авторитаризма или преминаването към открита диктатура. Създава се реален и сериозен риск за демокрацията, свободата, достойнството и човешките ценности. Показателни са най-новите данни от Доклада за правата на човека на „Хюман Райтс Уоч“ за 90 страни по света в раздела за Турция или при сравнение на изнесеното за САЩ и Русия. 

Неспособността на света и Европа в частност да се фокусира върху първопричините за миграция и заложената в Глобалния пакт за миграция скрита цел тя да се превърне в общочовешко право без оглед на способността на стария континент да поеме тези огромни потоци (само от Африка се очакват 86 млн.) ще благоприятства неизбежното ѝ нарастване, особено от Африка и Близкия изток, и разширяване с въвеждането на категорията „мигранти по климатични причини“. Крайно негативните последици, до които доведе либералният подход в решаването на проблемите, като например в Швеция, и забелязващото се отрезвяване, ще бъдат поучителни в други страни за недопускане на задълбочаването им, за преосмисляне на либералния модел и неизбежния колапс на социалните системи в приемащите държави. Политики като тази на Ангела Меркел, обявена през януари 2020 г. за регулирана миграция с цел преодоляване недостига на работна ръка, и натискът за изпълнение на Глобалния пакт ще предизвикват противоречия с част от останалите европейски страни. Новите правила за „Фронтекс“, дългият срок за изграждане на постоянен резерв до 2027 г. (с личен състав от 10 000 души), макар и с бюджет от 9,5 млрд. евро за следващите 7 години, не са генерално решение. Това, че ЕС допусна да бъде изнудван от Турция и освен 6-те млрд. евро по Споразумението за бежанците трябва да финансира и разполагането на такива в Северна Сирия ще ни натовари и за следващите години в непредсказуеми размери. 

Терористичните организации, като „Ислямска държава“, „Ал Кайда“ и др., се адаптираха към новите условия и продължават борбата чрез своите подразделения по целия свят. Въпреки придобития опит болшинството страни от антитерористичната коалиция се нуждаят от по-пълен капацитет за противодействие. Нараства заплахата и от расов или етнически мотивиран тероризъм. 

Един от придружаващите процеси с влияние върху развитието на Европа е застаряването на населението, което безпокои индустриалните среди и обяснява плановете на някои политици за регулирано привличане на мигранти от други континенти. Отново погрешна политика, защото освен риска за социалните системи и липсата на гаранция за запазване качественото ниво на производителите принципно обществата с по-стари поколения живеят в мир, при по-висок стандарт и инвестират повече в образованието на децата си, докато общества с преобладаващо младежко население са далеч по-нестабилни. Тенденцията на застаряване не е характерна само за Европа. През следващите 10 години само една европейска страна (Ирландия) и само една страна в Близкия изток (Кувейт) ще отбележат прираст на населението си. Освен това оформящите се гета в западноевропейски столици, строенето на джамии и разрушаването на църкви, претенции за шериатска държава, растящото недоволство срещу мигрантите, сблъсъци с дяснорадикални сили, престъпност, масови протести ни приближават към прогнозата на ЦРУ на САЩ от 2008 г. за граждански войни в Европа към 2022 г. 
Подценява се още един фактор: световната революция в науката и технологиите ще завари неподготвени в базово, организационно и финансово отношение някои държави като България, които ще останат в периферията на развитите европейски държави. 

Във военната сфера надпреварата в създаването на нови оръжейни системи на основа на нови технологии би могла да изведе някоя от противостоящите си сили в положение на значително военно надмощие. Засега САЩ възнамеряват до догонят Русия в развитието на хиперзвуковите оръжия до 2022–2023 г. Подобна надпревара има и в създаването на автономни оръжейни системи на база на изкуствения интелект. Тук Китай има значителни шансове. Работи се усилено и по повишаване ефективността на магнитно-импулсните оръжия. Има сигнали и за неизвестни по своя характер и мощ нови оръжия, разработвани в САЩ. Обезпокоителни са данните от допитване до младите хора на възраст от 20 до 35 години в 16 страни, 54% от които смятат, че през следващите 10 години някъде по света ще бъде употребено ядрено оръжие, а 47% – че в рамките на техния живот ще има Трета световна война. 

Паралелно с военните средства обаче, постигането на определени цели ще се осъществява все повече с хибридни методи, икономически и политически натиск, религиозно и културно влияние, ерозиране на държавността отвътре, отнемане на природни ресурси – нефт, газ, вода, злато, – използването на прокси сили и терористични организации в локални конфликти и др. Безпокойство предизвиква и политиката на съседна Турция, която умело съчетава военни и невоенни способи, разширявайки инвазията си както на Изток (Сирия), така и на Запад (Средиземно море), а проблемите с водата ще я принудят да търси решения и в други посоки с подобни средства. 

В световната икономическа надпревара до 2030 г. се очаква шест от десетте най-големи икономики в света да бъдат в Азия, твърди Уил Мартин в „Бизнес Инсайдър“, Франция. Той се позовава на данни на банката „Стандард Чартърд“, според която азиатският брутен вътрешен продукт ще представлява приблизително 35% от глобалния БВП спрямо 28% за миналата година и 20% през 2010 г. Това означава, че Китай ще излезе на първо място по паритет на покупателната способност с 64,3 трлн. долара, следван от Индия с 46,3 трлн. и САЩ с 31 трлн. Счита се за малко вероятно САЩ да могат да си върнат някога първото място. 

Всичко това ще води до промяна на балансите и ожесточена борба за надмощие и влияние, която ще се отразява и върху икономическите и военните решения. Американски политолози се стремят да ни убедят, че Китай носи поне пет риска за сигурността и е по-опасен противник от Русия, с което европейските представители на срещата на върха на НАТО в Лондон на 3–4.12.2019 г. не се съгласиха заради големите си икономически интереси. Рисковете според САЩ са в „недемократичното развитие на страната“, принудителния държавен контрол в политиката, обществото и икономиката, икономическите проблеми и високата задлъжнялост, недостатъчно приемливата политика за околната среда и „агресивната си геополитика“.

Отговорността на днешните политици и времето, в което живеем, е в това, че през настоящата и следващите 1–2 години ще се вземат решения, които ще предопределят за години напред развитието на света – от заплахата от ядрено оръжие, ако не върнем международния контрол върху него, до бъдещето на енергийната ни сигурност, конкурентоспособност, икономическо развитие и национална идентичност. Дали българските политици са дорасли до сложността на тези проблеми в един силно обвързан и взаимнозависим свят е друг въпрос.