Град на храмове, зографи и учители

COVID-19 отмени много резервации за почивка, а и все още променя в крачка много планове. Справя ли се светът (и България) с пандемията - експертите казват "все още не", но оттук насетне от нашата лична отговорност зависи да спазваме т. нар. три "Д" - дисциплина, дезинфекция, дистанция. Къде, ако не в хотел, може да почивате дори и през есента, без да се налага да се съобразявате с всички правила, които налага физическата изолация? Клуб Z продължава със своята поредица "Ваканция на социална дистанция", в която ви представяме идеи за безопасна почивка.

Само на около 60 километра от София и на 10 км преди Боровец се намира един от най-красивите и будни планински градове в България – Самоков. Освен туристически център в една от най-крисивите български планини, градът е и един от най-важните в историята на България, културен и религиозен център през вековете, икономически мотор през Възраждането, който си е спечелил прозвището „Манчестър на Балканите“ заради железните рудници в него.

Наличните данни сочат, че районът на днешния град Самоков е обитаван още от праисторически времена. Първите известни хора по тези земи са траките. Свидетелство за тяхното присъствие дават множество останки от крепости, селища и светилища. Значението на Самоковската котловина особено се засилва след завладяването на западната част на Балканския полуостров от Римската империя през първи век след Христос. Тогава оттук минават два главни пътя, които се пресичат на място близо до днешния град (при с. Доспей). Единият, известен като Далматинския път, свързва Константинопол с Адриатическо море (при Драч), като минава през Филипопол, Германия, Пауталия, Скупи, а другият, минаващ през Рила, е най-прекият и трудно достъпен път от Сердика за Македония. Върху неговото трасе в началото на XX век е прокаран известният планински преход Кайзеров път. Покрай тези пътища по хребетите, обримчващи котловината, възникват редица крепости, които освен с охрана са свързани и с местния рудодобив и извличане на желязо.

Интересен факт е, че тези пътища съществуват все още дори и в най-високите части на Рила, а вековете не са разместили паважа, от който са направени. Ако направите разходка до Черната скала, ще минете по подредените от римляните павета.

Първоначално на стратегическата височина съществува тракийско селище, което след идването на римляните се разраства, впоследствие е укрепено с крепостен зид, а над него е изградена крепостта. Находките разкриват, че античното селище е населявано от романизирани траки и известен брой готи. Разкрита работилница за железодобив с останки от пещ за топене на рудата, отпадъчни продукти - шлака и стопилки и множество заготовки от разтопеното желязо, говорят за заетостта на тукашното население в рудодобива и металодобива още през античността. Последната информация нарежда тукашното селище сред най-старите с железодобив на Балканите.

Крепостта "Шишманово кале" е важно стратегическо селище (град) със стопанска натовареност, а през Късната античност и духовно – църковно средище, вероятно център на епископия. Въз основа на направените открития учените имат сериозни основания да приемат, че именно тази крепост е най-старият предшественик на днешния град Самоков.

„Шишманово кале“ продължава да съществува и през Средновековието, след опустошаването на тези земи от авари и славяни в VI–VII  в. Макар да не са открити трайни следи от населяване, крепостта се ползва и през VII–VIII в. Селището продължава живота си и в периода XI–XII в., към който се датира откритата керамика в повърхностните пластове на почвата. Към XII–XIV в. са разкрити основните части на крепостта с две крепостни стени, части от други сгради, кула цитадела и пoдградие. На практика за науката става известен цял град от Второто българско царство, чието население е продължило да се занимава с рудодобив и металодобив.

Според местните легенди крепостта се свързва с последната битка на цар Иван Шишман с турците, както и с гроба на същия владетел. Някои изследователи изказват предположения, че вероятно при твърдината през 1388 г. в бой с турците е загинал не царят, а неговият брат Иван-Асен V Шишман.

В началото на XIV век българите занаятчии влезли в пряка връзка със западноевропейските рудари саксонци, наричани саси или маджари – живеещи в днешна Румъния и Унгария саксонци, и по техен образец били въведени саксонски пещи (видни), ковашки работилници (мадани) с духала и големи чукове (самокови - откъдето идва и името на града).

Според някои предания първоначално Самоков се е намирал по на юг, около днешната Бельова черква. Преданията свързват мястото с болярина Бельо, който имал много земя, притежавал мадан и дори съградил черква, която впоследствие била наречена на негово име - Бельовата черква.

Бельовата черква все още съществува на изхода за Боровец. Според легендите боляринът имал много стада, които пасели и зимували по склоновете на планината, а млякото от тях се спускало по дървени улеи до равнината.

Вътре, над вратата на църквата, зографът Никола Образописов е изписал следния надпис:

...За слава на светата единосъщна и неразделима троица Отца и Сина и Светия дух, изписа се тази църква такава, каквато е сега, през 1869 година, 15 април. Тя беше и от старо време изписвана, но в последните времена издраскана и развалена дотолкова, че не беше възможно да остане така. За уверение на това се намира запазена част зад дулапа. Кога е пак съградена не знае никой да каже, нито се намери някъде надпис. По предание се разказва да я е издигнал някой си Бельо и по тази причина да носи неговото име – Бельовата църква. Тя беше, преди да се обнови, през средата преградена... нямаше нито един прозорец, а отвън беше зарита със земя...

Самоковският край е превзет за първи път от османлиите около 1372 г., по време на завоевателния поход на османския военачалник, а впоследствие и бейлербей на Румелия, Лала Шахин. Сраженията се състоели някъде между връх Дъбова глава и село Доспей, в близост до самоковската Долна махала, която преди Освобождението се е наричала Лешкар махала, т.е място, потънало в човешки трупове. Легендите доуточняват, че там взел участие самият цар Иван Шишман, а тогавашният самоковски митрополит бил убит. След това боят се пренесъл на левия бряг на р. Искър при местността Цареви кладенци, на място, не много далеч от „Шишманово кале“, където царят бил ранен, след което се оттеглил в крепостта "Доспат" на болярина си Досю и починал.

След окончателното превземане на Самоковския край една част от българското население, което не загинало в боевете и успяло да оцелее, избягала в свободните страни (Сърбия, Австрия), друга се предала и доброволно приела исляма, а трета (повечето българи) била заробена и лишена от всякакви права. Голяма част от онези жители на Самоков и други селища в полите на Рила, които остават по родните си места, получават привилегии да не плащат тежки данъци, но в замяна биват закрепостени в маданите и видните на великия везир Гаази Кара Мустафа паша, на който за заслуги към отечеството султан Баязид II делегира права да ползва находищата в цялата планина. Обезправената рая остава в почти същото положение чак до средата на XIX век, давайки ангария (безплатна работа) във видните и маданите на бейовете.

През османското робство Самоков се разраства в един големите железодобивни центрове в Османската империя, а на по-късен етап (XVIII–XIX век) се превръща и в значимо занаятчийско селище.

Особено проспериращо е абаджийството и свързаните с него занаяти: шаякчийство, гайтанджийство, мутафчийство, бояджийство и др. Железодобивната индустрия и кожарството е изцяло в ръцете на турците и някои евреи, а българите работят в тях само като чираци и калфи, докато абаджийският занаят е изцяло български.

Стопанският възход на града спомага за неговото бързо разрастване. Според Ами Буе населението на Самоков през 1836 г. наброява 4000–5000 души, а според географията на самоковеца възрожденец Константин Фотинов – 12 000 души. Иван Богоров във втори брой на „Български народен известник“ от 20 септември 1846 г. в описанието на Самоков съобщава следното:

„Жителье има около 9000 души, отъ които 1/3 сѫ Турци а останѫлитѣ Бѫлгаре и нѣколко стотинъ Евреи. ,Самоковъ има 3 цѫркви, 12 джамiи, 3 частни школа и 1 общо, направено още въ 1800 л.“

Според църковните кондики през втората половина на XIX век в Самоков живеят около 12 300 жители.

Както сочат източниците, през XIX в. Самоков е един най-многолюдните градове по българските земи, доближаващ се по численост до София, която при Освобождението си има 11 694 жители.

Според описанието на Евлия Челеби, направено през 1662 г., Самоков е добре устроен град. По това време градът е ограден с окопи и стени, на които има четири порти с охранителни кули над тях. Днес единственият съхранен архитектурен паметник от този период в османски имперски стил е намиращата се в центъра на града т. нар. Голяма чешма.

Построена е през 1660 г. като благотворително заведение от управителя на султанската кухня Мехмед ефенди. Чешмата е изградена в мавритански стил от каменни блокове. Представлява четириъгълна постройка с чучури, от които е текла вода и от четирите страни. В декорацията ѝ има уникална каменна пластика с два загадъчни елемента - каменна къщичка за птици и една „зенгия“, която според легендата е била обицата на Крали Марко. От чешмата все още тече хубава рилска вода, а според преданието, който пие от нея, ще остане завинаги в града.

Друг паметник от османския период е Байракли джамия. Тя е и  единствената запазена джамия от съществувалите някога 12 мюсюлмански молитвени домове. Изписана е през 1845 г. от самоковски зографи в декоративния стил на Самоковската художествена школа. Самоковци не разрушават тази джамия от уважение към пашата си, когото почитали заради добрите си дела и хуманното отношение както към турци, така и към българи.

През Възраждането в града се създава благодатна среда и за възход на образованието. Първите килийни училища в Самоков възникват вероятно през XV–XVI век, като през XVII в. вече има няколко такива. През 1750-1751 г. като килиен учител в града работи Йосиф Брадати, а през 1771 г. В. Попович прави втория препис на „История славянобългарска“. Около 1791 г. е основано общинско килийно училище, а към 1835 г. в града има 4 килийни училища, като в тях учителстват значими линости като Неофит Рилски, Захарий Круша, Захарий Николов и др. В края на 1834 г. самоковецът Николай Тонджаров въвежда за първи път взаимната метода, с което се полагат основите на светското образование в града (смятаното за първо взаимно училище в Габрово е открито на 2 януари 1835 г., няколко месеца след самоковското). През 1861 г. е открито девическо училище, а през 1876 г. е създадено Богословското рилско училище със средства на самоковския митрополит Авксентий Велешки – един от водачите на борбите за църковна независимост. Девическото и мъжките училища излъчват учители за цялата страна. Почти няма голям български град, където да не е учителствал самоковец. Трябва да се отбележи и създаването на американски евангелски училища, които дават началото на известния Американски колеж в София. Наред с български училища в Самоков функционират и училища на други етноси.

В Самоков е открита първата българска печатница на Никола Карастоянов (1828 г.). Самоковец е и Константин Фотинов, основател на първото българско списание “Любословие” (1844), както и Христодул Сечанов, който заедно с Петко Р. Славейков прави първия превод на Библията на говорим български език.

Големият духовен възход, който изживява Самоков в края на XVIII и началото на XIX в., дава тласък и на развитието на изкуствата. Най-голямото достижение в тази насока е формирането известната Самоковска художествена (иконописна, живописна и резбарска) школа. В Самоков се раждат и работят едни от най-известните български зографи - Христо Димитров и неговите синове Димитър и Захари Зограф, Станислав Доспевски, син на Димитър Зограф, Иван и Никола Образописови и др. Техните творби обогатяват храмовете на селища от различни краища по българските земи.

Самоков е едно от първите места в България, в които се подема Църковният въпрос (още през 1829 г.), а впоследствие се разгръща с пълна сила.

Свидетелство за духовния живот, който е кипял в митрополитския център, са запазените до наши дни храмове. В Самоков има пет църкви, най-старата от които е вече споменатата Бельова черква. Също и митрополитската черква „Успение на Пресвета Богородица" - издигната е на мястото на по-малка църква от XVII в. със средствата на родолюбиви самоковци.

Наполовина скрита в земята, тя била оградена с висок каменен дувар, така че да не привлича погледите на турците. Осветена е през 1793 г., но за да добие днешния си вид, претърпява множество промени. Голямо богатство на този храм е неговият изящно дърворезбен иконостас, дело на светогорския майстор Андон. Иконостасът се превръща в школа за майсторите резбари от Самоков, а иконите в него са дело на "Христоте даскало" - първозографа Христо Димитров. Може да се каже, че тукашният иконостас е първият паметник, ознаменувал раждането на Самоковската художествена школа.

Долномахленската черква „Въведение на Пресвета Богородица" е построена през 1835 г. В нея са съхранени икони, дело на прочутите самоковски майстори. По размери тази черква е най-малката от действащите самоковски храмове. Строена е пестеливо, съобразно финансовите възможности на живеещите около нея миряни.

Най-посещаваният храм днес в Самоков е църквата в метоха „Покров Богородичен“. Изградена е през 1837-1839 г. Средствата за манастирския храм са събрани от монахините основно от помощи, но и от теглени от тях заеми. Този храм е ядрото на духовно и просветно средище, което има изключителна и основополагаща роля във въвеждането на женското образование в България.

В него многократно се укрива и Левски, когато минава през самоковските земи. Любопитното в този метох е, че монахините не живеят в обща сграда, а всяка разполага със свой дом. Богатите дъщери получавали къщата от баща си, а бедните им ставали прислужници. Затова и всяка от къщичките в метоха е построена в различен стил според региона, от който идвала монахинята.

Гробищната църква “Свети Николай“ е последната изградена самоковска черква (1859-1860 г.). Построена е в период, когато християните в Османската империя вече имат известни религиозни свободи. Това проличава от представителния вид и големите размери на черквата. За нейното издигане самоковци издействали специален ферман. По предание на това място е имало църква още преди падането на града под турска власт. В черковния двор са били погребвани видни самоковци като Захари Зограф, Захари Хаджигюров и други, но след преврата на 9 септември тогавашната власт заграбила голяма част от двора, а намиращите се там гробове били премахнати. Остава само гробът на митрополит Доситей.

След Освобождението възходящият ход на процъфтяващия Самоков бива сериозно забавен. Градът губи пазарите от обширната империя, което от своя страна се отразява упадъчно на занаятите и въобще на икономиката на града. И въпреки че продължава да бъде административен център – околийски център до средата на XX в., Самоков никога повече не успява да възвърне предишното си равнище на селище от национално значение. Спасителна за по-нататъшното развитие на Самоков става индустриализацията. През 1886 г. е открито АД „Бъдещност“ за вълнен текстил, а на следващата година същото дружество изгражда фабрика. През 1894-та и 1909 г. събирателно дружество „Донин и Акалай“ отваря вълненотекстилни фабрики. През 1900 г. е основано текстилно АД „Самоков“, а през 1914 г. АД „Мусала“ – за вълнени платове. От 1911-а до 1942 г. в Самоков се създават сдружения, кооперации и фабрики за вълнен текстил, лен, тютюн, строителство, грънчарство и др.

Обособяването на местността Чамкория, днес Боровец, в летовище придава допълнителен оттенък върху развитието на града и издигане на неговия престиж. Там в края на XIX в. – началото на XX в. цар Фердинанд изгражда двореца – ловна резиденция „Царска Бистрица“, която днес също може да се посещава от туристи. Впоследствие, следвайки неговия пример, редица други по-заможни българи (предимно банкери и предприемачи) от столицата и големите градове започват да строят в Чамкория вили за отдих и почивка. Неслучайно първата междуселищна автобусна линия в България, открита през 1909 г., е София – Самоков – Чамкория.

По традиция активната просветна и културна дейност в Самоков продължава и през Следосвобожденския период. През 1919 г. читалище „Свети седмочисленици“ (основано в 1859 г.), което е едно от първите в България, се сдобива със собствена сграда. Тогава настоятелите и общината решават да се построи сграда, която освен читалище да бъде и паметник за прослава и помен на загиналите по бойните полета в Балканската, Междусъюзническата и Европейската война. Монументалният паметник е завършен окончателно през 1923 г. Намира се точно до Голямата чешма в центъра и продължава да е читалище и до днес.

Освен историческите паметници, които са десетки, в Самоков може да се прави и планински туризъм. През лятото местните хора ходят на плаж на Искър, който минава пълноводен точно по средата на града, местността Ридо е облагородена още от 20-те години на миналия век горски път „за здрав дух и здраво тяло“, който бе обновен и подобрен от кметството през последните години.

Има няколко великолепни ресторанти и кръчми като „Старата къща“, „Кокошковата къща“, „При Соте“ в градската градина, заведението на Ридо, откриващо чудесна гледка над цялата котловина. Много самоковци имат семейни хотели, а в единствения панелен квартал „Самоково“ се намира и големият център за 26 вида спорт: баскетбол, волейбол, хандбал, футбол на малки врати, спортна гимнастика, художествена гимнастика, борба, бокс, джудо, карате, самбо, бадминтон, вдигане на тежести, спортни танци, аеробика и др.