Article_top

Фьодор М. Достоевски е безспорно явление в руската и световната литературна класика. Издателство "Кръг" вдъхва нов живот на един позабравен, но незабравим текст на руския автор - "Неточка Незванова", единствения му публикуван незавършен роман.

Като самостоятелна книга творбата излиза в България за последно в далечната 1973 г. в превод на голямата преводачка Лиляна Минкова. Точно този превод се публикува и днес като част от поредицата "Световни литературни шедьоври". 

Достоевски започва работа по "Неточка Незванова" в смутни за руската империя времена. В този период той е част от кръга на Петрашевски, където на сбирките се дискутират социални теми и се обсъждат възможни държавни реформи. Писателят се вълнува от въпроси като премахване на цензурата и крепостното право. През 1849 г. той публикува първата част на "Неточка Незванова", но не успява да продължи своята работа. Арестуван е и е изпратен на заточение в Сибир по подозрения за конспиративна дейност срещу императора. Там той прекарва десет години, но дори след завръщането си в Санкт Петербург, никога не довършва романа, който първоначално е замислен като обемно и мащабно произведение.

Според някои източници първоначално заглавие на произведението е било "История на една жена".

Макар и незавършен този роман носи изключително силни и вдъхновяващи послания, актуални и днес. Сложните отношения между хората са подложени на безжалостна дисекция, а на показ е извадено всичко – от най-красивото до най-страшното. Майсторският стил на гениалния писател превръща и най-тежките думи в наслада за читателя.

Представяме ви откъс:

Баща си не помня. Той е умрял, когато съм била на две години. Майка ми се омъжила повторно. Този втори брак ù донесе големи страдания, въпреки че беше по любов. Моят пастрок беше музикант. Съдбата му е съвсем изключителна: това беше най-странният, най-чудесният човек, когото съм познавала. Той повлия много силно върху първите впечатления в моето детство, толкова силно, че тези впечатления се отразиха върху целия ми живот. Преди всичко, за да бъде разбран разказът ми, ще изложа тук биографията му. Всичко, което ще разкажа сега, научих по-късно от прочутия цигулар Б., който е бил на младини другар и близък приятел на моя пастрок.

Презимето на пастрока ми беше Ефимов. Роден беше в селото на много богат помешчик, в семейството на беден музикант, който след дълги странствания се установил в имението на този помешчик и постъпил в неговия оркестър. Помешчикът живеел на широка нога и страстно, повече от всичко обичал музиката. Хората разправяли, че той, който не напускал селото си, за да отиде даже до Москва, веднъж внезапно решил да замине за някакъв курорт в чужбина и отишъл за не повече от няколко седмици само и само да чуе някой си прославен цигулар, който, според съобщенията във вестниците, щял да даде в този курорт три концерта.

Помешчикът имал доста добър оркестър от музиканти и харчел за него почти целия си доход. Моят пастрок постъпил в този оркестър като кларнетист. Той бил двадесет и две годишен, когато се запознал с един странен човек. В същата околия живеел богат граф, който се разорил, за да поддържа домашен театър. Този граф уволнил капелмайстора на своя оркестър, италианец по произход, заради лошо поведение. Капелмайсторът наистина бил лош човек. Когато го изпъдили, той пропаднал съвсем, почнал да обикаля селските кръчми, напивал се, понякога просел милостиня и вече никой в цялата губерния не искал да му даде работа. С този именно човек се сприятелил моят пастрок. Връзката им била необяснима и странна, защото никой не забелязвал той да е променил поне с нещо поведението си, повлиян от своя приятел; даже помешчикът, който отначало му забранявал да дружи с италианеца, започнал да гледа после през пръсти на приятелството им.

Най-сетне капелмайсторът ненадейно умрял. Една сутрин селяни го намерили в един ров край яза. Започнало следствие и се установило, че е починал от апоплексия. Имуществото му пазел моят пастрок, който веднага представил доказателства, че има пълно право да го наследи: покойният оставил собственоръчно написана бележка, в която сочел Ефимов за наследник, ако той умре. Наследството се състояло от черен фрак, грижливо пазен от покойния, който все се надявал да си намери работа, и една цигулка – доста обикновена на вид. Никой не оспорвал това наследство.

Едва след известно време при помешчика дошъл човек на графа – първата цигулка в неговия оркестър – и донесъл писмо. В писмото графът молел, увещавал Ефимов да му продаде останалата от италианеца цигулка, която графът много искал за своя оркестър. Той предлагал три хиляди рубли и добавял, че вече няколко пъти пращал да повикат Егор Ефимов, за да се споразумеят лично, но той упорито отказвал. В заключение графът пишел, че дава за цигулката реална цена, никак не я подбива, а в упорството на Ефимов съзира обидно подозрение – дали графът няма да се възползва при продажбата от неговата наивност и невежество, и затова молел да вразумят Ефимов.

Помешчикът веднага пратил да доведат моя пастрок.

– Защо не искаш да дадеш цигулката? – попитал го той. – На тебе тя не ти трябва. Дават ти три хиляди рубли, цената е реална и ти постъпваш неразумно, ако смяташ, че ще ти предложат повече. Графът няма да те мами.

Ефимов отговорил, че няма да отиде доброволно при графа, но ако го пратят, то ще е по волята на господаря; цигулката няма да продаде, но ако решат да му я вземат насила – пак ще е по волята на господаря.

Ясно било, че с такъв отговор той засегнал най-чувствителната струна в характера на помешчика. Защото той винаги повтарял с гордост, че знае как да се държи с музикантите си, понеже те всички до един са истински артисти и благодарение на тях неговият оркестър е не само по-добър от този на графа, но и не по-лош от столичен.

– Добре! – отговорил помешчикът. – Ще съобщя на графа, че не искаш да продадеш цигулката просто защото не искаш, защото имаш пълно право да я продадеш или да не я продадеш, нали разбираш? Но аз самият те питам: защо ти е цигулка? Твоят инструмент е кларнетът, въпреки че си лош кларнетист. Продай я на мен. Ще ти платя три хиляди. (Кой да знае, че е толкова ценен инструмент!)

Ефимов се усмихнал.

– Не, господине, и на вас няма да я продам – отговорил той, – разбира се, ваша воля…

– Та нима те насилвам, нима те принуждавам! – развикал се извън себе си помешчикът, още повече че всичко ставало пред музиканта на графа, който можел да си направи от тази сцена много лоши изводи за участта на всички музиканти от оркестъра на помешчика. – Махай се, неблагодарнико! И не ми се мяркай повече пред очите! Да не бях аз, къде щеше да се денеш с твоя кларнет, на който даже и да свириш не знаеш? При мене ти си нахранен, облечен, получаваш заплата; ти живееш като благородник, ти си артист, но не искаш да го проумееш, да го почувстваш. Махай се и не ме дразни с присъствието си.

Помешчикът пъдел всички, на които се сърдел, защото се боял от себе си, от своята избухливост. А не би искал за нищо на света да постъпи прекалено строго с един „артист“, както наричал своите музиканти.

 

Фьодор М. Достоевски е безспорно явление в руската и световната литературна класика. Издателство "Кръг" вдъхва нов живот на един позабравен, но незабравим текст на руския автор - "Неточка Незванова", единствения му публикуван незавършен роман.

Като самостоятелна книга творбата излиза в България за последно в далечната 1973 г. в превод на голямата преводачка Лиляна Минкова. Точно този превод се публикува и днес като част от поредицата "Световни литературни шедьоври". 

Достоевски започва работа по "Неточка Незванова" в смутни за руската империя времена. В този период той е част от кръга на Петрашевски, където на сбирките се дискутират социални теми и се обсъждат възможни държавни реформи. Писателят се вълнува от въпроси като премахване на цензурата и крепостното право. През 1849 г. той публикува първата част на "Неточка Незванова", но не успява да продължи своята работа. Арестуван е и е изпратен на заточение в Сибир по подозрения за конспиративна дейност срещу императора. Там той прекарва десет години, но дори след завръщането си в Санкт Петербург, никога не довършва романа, който първоначално е замислен като обемно и мащабно произведение.

Според някои източници първоначално заглавие на произведението е било "История на една жена".

Макар и незавършен този роман носи изключително силни и вдъхновяващи послания, актуални и днес. Сложните отношения между хората са подложени на безжалостна дисекция, а на показ е извадено всичко – от най-красивото до най-страшното. Майсторският стил на гениалния писател превръща и най-тежките думи в наслада за читателя.

Представяме ви откъс:

Баща си не помня. Той е умрял, когато съм била на две години. Майка ми се омъжила повторно. Този втори брак ù донесе големи страдания, въпреки че беше по любов. Моят пастрок беше музикант. Съдбата му е съвсем изключителна: това беше най-странният, най-чудесният човек, когото съм познавала. Той повлия много силно върху първите впечатления в моето детство, толкова силно, че тези впечатления се отразиха върху целия ми живот. Преди всичко, за да бъде разбран разказът ми, ще изложа тук биографията му. Всичко, което ще разкажа сега, научих по-късно от прочутия цигулар Б., който е бил на младини другар и близък приятел на моя пастрок.

Презимето на пастрока ми беше Ефимов. Роден беше в селото на много богат помешчик, в семейството на беден музикант, който след дълги странствания се установил в имението на този помешчик и постъпил в неговия оркестър. Помешчикът живеел на широка нога и страстно, повече от всичко обичал музиката. Хората разправяли, че той, който не напускал селото си, за да отиде даже до Москва, веднъж внезапно решил да замине за някакъв курорт в чужбина и отишъл за не повече от няколко седмици само и само да чуе някой си прославен цигулар, който, според съобщенията във вестниците, щял да даде в този курорт три концерта.

Помешчикът имал доста добър оркестър от музиканти и харчел за него почти целия си доход. Моят пастрок постъпил в този оркестър като кларнетист. Той бил двадесет и две годишен, когато се запознал с един странен човек. В същата околия живеел богат граф, който се разорил, за да поддържа домашен театър. Този граф уволнил капелмайстора на своя оркестър, италианец по произход, заради лошо поведение. Капелмайсторът наистина бил лош човек. Когато го изпъдили, той пропаднал съвсем, почнал да обикаля селските кръчми, напивал се, понякога просел милостиня и вече никой в цялата губерния не искал да му даде работа. С този именно човек се сприятелил моят пастрок. Връзката им била необяснима и странна, защото никой не забелязвал той да е променил поне с нещо поведението си, повлиян от своя приятел; даже помешчикът, който отначало му забранявал да дружи с италианеца, започнал да гледа после през пръсти на приятелството им.

Най-сетне капелмайсторът ненадейно умрял. Една сутрин селяни го намерили в един ров край яза. Започнало следствие и се установило, че е починал от апоплексия. Имуществото му пазел моят пастрок, който веднага представил доказателства, че има пълно право да го наследи: покойният оставил собственоръчно написана бележка, в която сочел Ефимов за наследник, ако той умре. Наследството се състояло от черен фрак, грижливо пазен от покойния, който все се надявал да си намери работа, и една цигулка – доста обикновена на вид. Никой не оспорвал това наследство.

Едва след известно време при помешчика дошъл човек на графа – първата цигулка в неговия оркестър – и донесъл писмо. В писмото графът молел, увещавал Ефимов да му продаде останалата от италианеца цигулка, която графът много искал за своя оркестър. Той предлагал три хиляди рубли и добавял, че вече няколко пъти пращал да повикат Егор Ефимов, за да се споразумеят лично, но той упорито отказвал. В заключение графът пишел, че дава за цигулката реална цена, никак не я подбива, а в упорството на Ефимов съзира обидно подозрение – дали графът няма да се възползва при продажбата от неговата наивност и невежество, и затова молел да вразумят Ефимов.

Помешчикът веднага пратил да доведат моя пастрок.

– Защо не искаш да дадеш цигулката? – попитал го той. – На тебе тя не ти трябва. Дават ти три хиляди рубли, цената е реална и ти постъпваш неразумно, ако смяташ, че ще ти предложат повече. Графът няма да те мами.

Ефимов отговорил, че няма да отиде доброволно при графа, но ако го пратят, то ще е по волята на господаря; цигулката няма да продаде, но ако решат да му я вземат насила – пак ще е по волята на господаря.

Ясно било, че с такъв отговор той засегнал най-чувствителната струна в характера на помешчика. Защото той винаги повтарял с гордост, че знае как да се държи с музикантите си, понеже те всички до един са истински артисти и благодарение на тях неговият оркестър е не само по-добър от този на графа, но и не по-лош от столичен.

– Добре! – отговорил помешчикът. – Ще съобщя на графа, че не искаш да продадеш цигулката просто защото не искаш, защото имаш пълно право да я продадеш или да не я продадеш, нали разбираш? Но аз самият те питам: защо ти е цигулка? Твоят инструмент е кларнетът, въпреки че си лош кларнетист. Продай я на мен. Ще ти платя три хиляди. (Кой да знае, че е толкова ценен инструмент!)

Ефимов се усмихнал.

– Не, господине, и на вас няма да я продам – отговорил той, – разбира се, ваша воля…

– Та нима те насилвам, нима те принуждавам! – развикал се извън себе си помешчикът, още повече че всичко ставало пред музиканта на графа, който можел да си направи от тази сцена много лоши изводи за участта на всички музиканти от оркестъра на помешчика. – Махай се, неблагодарнико! И не ми се мяркай повече пред очите! Да не бях аз, къде щеше да се денеш с твоя кларнет, на който даже и да свириш не знаеш? При мене ти си нахранен, облечен, получаваш заплата; ти живееш като благородник, ти си артист, но не искаш да го проумееш, да го почувстваш. Махай се и не ме дразни с присъствието си.

Помешчикът пъдел всички, на които се сърдел, защото се боял от себе си, от своята избухливост. А не би искал за нищо на света да постъпи прекалено строго с един „артист“, както наричал своите музиканти.

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Къде ще почивате на официалните празници през септември?