Последната книга на Умберто Еко, наречена „Pape Satan Aleppe. Хроники на едно течно общество”, излиза на български език тази седмица под знака на издателство „Колибри”. Есетата, включени в книгата, са публикувани между 2000 и 2015 г. в рубриката „Бустина ди Минерва“ във вестник „Еспресо“, списвана от италианския белетрист, есеист, философ и културолог от 1985 г. до смъртта му през 2016-а. Според критиците, Еко е създал специфичен жанр, белязан с характерната му интелектуална задълбоченост, но написан на достъпен език.

Неслучайно заглавието е Pape Satàn aleppe. Така започва главата за четвъртия кръг на ада в Дантевата „Божествена комедия”. В този кръг са скъперниците, които под наставничеството на Плутос пренасят от едно място на друго огромни тежести, а когато се сблъскат, започват да се бият. Мнозина тълкуватели са се опитвали да разгадаят мистериозния смисъл на възклицанието на Плутос от Седма песен на Дантевия „Ад“, но никой не е успял докрай. Няма обаче по-подходящ надслов за хрониките на днешното течно общество, менливо, неустойчиво, нерядко необяснимо и объркано, лутащо се в търсене на своята идентичност.

Предлагаме ви едно от есетата в книгата, впечатляващо със своята актуалност.

Преводът от италиански език е на Вера Петрова.

Дали публиката вреди на телевизията?

Звънна ми по телефона моят колега и приятел Хорхе Лосано, който преподава семиотика и теория на комуникацията в Мадридския университет „Комплутенсе“. Каза ми:

„Видя ли какво става у нас? Потвърждава всичко, дето сте писали през 60-те години. Давам на моите студенти да прочетат отново изявлението, което сте направили с Паоло Фабри, Пиер Паоло Джилиоли и други в Перуджа през 1965-а, твоето изказване в Ню Йорк през 1957-а относно семиологичната гериля и есето ти от 1973-та „Дали публиката вреди на телевизията?“. Там всичко вече е написано“.

Приятно е да те обявят за пророк, но обърнах внимание на Лосано, че тогава не се занимавахме с пророчества, а очертавахме вече съществуваща тенденция.

„Добре де, добре – отговори ми Хорхе, – само че единствените, които не прочетоха тези неща, бяха точно политиците.“

Може и така да е.

Ето каква беше работата. В онези години, през 60-те и началото на 70-те, се твърдеше по време на различни изяви, че телевизията (и изобщо средствата за масова информация) със сигурност е много мощен инструмент, способен да контролира това, което тогава наричахме „послания“, и че ако се анализират тези послания, може да се проследи как те влияят върху мнението на зрителите и дори как формират съзнанието. Но със забележката, че това, което целенасочено е заложено в посланията, не се препокрива непременно с онова, което публиката разчита в тях. Обикновено се даваше за пример, че едно изложение на крави ще получи различен „прочит“ от страна на европейския месар и на индийския брамин, че рекламата на „Ягуар“ събужда желание у заможния зрител, но предизвиква фрустрация у мизерстващия. Накратко, посланието търси определен ефект, ала може да се сблъска с локални специфики, с други психологически нагласи, желания, страхове и да произведе ефекта на бумеранга.

Така стана в Испания. Посланията на правителството искаха да внушат „Вярвайте на нас, атентатите са дело на ЕТА“, но точно защото тези послания бяха толкова настоятелни и безапелационни, повечето зрители ги разчетоха като „Страх ни е да кажем, че са дело на „Ал Кайда“. И тук се прояви явлението, навремето наречено „семиологична гериля“. Ще рече: ако някой държи контрола върху предаванията, няма как да седне на първия ред пред телевизионните камери, но може да седи (теоретично) на първия ред пред всеки телевизор.

С други думи, семиологичната гериля се изразява в редица намеси и действия не там, откъдето е отправено посланието, а там, накъдето е насочено, като бъдат подтиквани адресатите да го оспорват, да го критикуват, да не го приемат пасивно.

През 60-те години тази гериля я разбирахме постарому, като разпространяване на флаери, организиране на „телефоруми“ по модела на кинофорума, импровизирани изказвания из кафенетата, където повечето хора все още се събираха пред единствения телевизор в квартала. Но това, което зададе тона и даде тласък на една много различна гериля в Испания, е фактът, че живеем в епохата на интернет и на мобилните телефони. Така че „герилята“ не бе организирана от елитни групи, от активисти на определено движение или от някое „диамантено острие“, а се разгърна спонтанно, разнесе се като зов на там-там, от уста на уста и от гражданин на гражданин.

Кризата на правителството на Аснар била предизвикана, разказа ми Лосано, от един вихър, един безспирен неконтролируем поток от лични съобщения, добили мащаба на колективно явление; хората продължили да гледат телевизия и да четат вестници, но се активизирали, свързвали се един с друг и се питали кое от прочетеното или чутото може да е вярно и кое не. Интернет им давал възможност да четат и чуждия печат, новините били сравнявани и дискутирани. В рамките на часове се формирало обществено мнение, което не мислело и не говорело онова, дето телевизията искала да внуши.

Епохално явление, повтаряше Лосано, публиката наистина е в състояние да навреди на телевизията. Подтекстът вероятно бе: !No pasaran!

Преди няколко седмици по време на един дебат подхвърлих, че ако телевизията е в ръцете на един-единствен господар, може да се организира предизборна кампания с хора сандвичи, които да вървят по улиците и да говорят на минувачите онова, което телевизията премълчава. И това не беше просто едно шеговито изказване. Имах всъщност предвид безбройните алтернативни канали, които са на наше разположение в света на комуникациите: срещу контрола на информацията можем да се опълчим и с есемеси, вместо да пишем все същото „обичам те“.

В отговор на ентусиазма на моя приятел казах, че може би у нас средствата за алтернативна комуникация още не са толкова развити, щом се прави политика (защото е политика, и то трагична), като се окупират стадиони и се прекъсват мачове, и че у нас потенциалните участници в една евентуална семиологична гериля са по-скоро заети да си вредят едни на други, отколкото на телевизията. Но си струва да се замислим върху испанския урок.

2004

"Площад Славейков"