Геноцид вилнее в Кралството на Седемте реки в постапокалиптична Африка. Агресорите нуру са решили да следват Великата книга и да унищожат народа океке. При поредното им нападение една жена е зверски изнасилена, но тя успява да избяга в пустинята. Там ражда момиченце с коса и кожа с цвета на пясъка и веднага разбира, че дъщеря ѝ е различна. Кръщава я Ониесону, което означава „Кой се бои от смъртта?“.
Години по-късно момичето чиракува при магьосник, който ѝ помага да разкрие съдбата си: тя трябва да освободи своя народ от тиранията на нуру. Поемайки по предначертания ѝ път, Оние ще се сблъска със силите на природата и традицията, ще опознае истинската любов и духовните мистерии на своята култура. А в края на пътешествието ѝ я очаква самата смърт...

Неди Окорафор е американска писателка от нигерийски произход. „Кой се бои от смъртта“ е първият ѝ роман. През 2011 г. той получава Световната награда за фантастика и е номиниран за наградата „Небюла“. HBO купува правата за сериал по книгата през 2017 г. Джордж Р. Р. Мартин, авторът на „Игра на тронове“, се присъединява към проекта като продуцент, а Окорафор е включена като консултант.

Клуб Z публикува откъс от "Кой се бои от смъртта" на Неди Окорафор (ИК Прозорец).

Прекъснат разговор

Татко ни даде опора, на мама и мен, в Джуахир. Но дори ако беше оживял, аз пак щях да се озова тук. Съдбата ми никога не е била да остана в Джуахир. Бях прекалено нестабилна и имаше други неща, които ме мотивираха. Имах проблеми още от момента на зачеването. Аз бях черно петно. Отрова. Осъзнах това, когато бях на единайсет години. Когато нещо странно се случи с мен. Инцидентът принуди майка ми най-накрая да ми разкаже цялата грозна история.

Беше вечер и бурята приближаваше бързо. Аз стоях на задната врата, наблюдавайки кога ще ни връхлети, и тогава точно пред очите ми огромен орел нападна врабче в градината на майка ми. Удари го в земята и отлетя с него.

Три кървави кафяви перца паднаха от телцето на врабчето и кацнаха между доматите. Докато аз се навеждах да взема едно от перцата, гръмотевиците затрещяха. Потрих го между пръстите си. Не знаех защо го правя.

Беше лепкаво и медната му миризма лютеше в ноздрите ми, сякаш се бях наквасила с нея. Наклоних глава, по необяснима причина, и слушах, усещах, чувствах.  Нещо се случва тук, помислих си. Небето причерня. Вятърът се надигна. Донесе… друга миризма. Странна миризма, която вече лесно разпознавам, но никога няма да мога да опиша.
Колкото повече вдишвах тази миризма, толкова повече се развиваше нещо в главата ми. Помислих си дали да не изтичам вътре, но не исках да внеса това нещо в къщата. Миг след това вече не можех да помръдна, дори и да исках. Имаше някакво бучене, после болка. Затворих очи.

В главата ми имаше врати, врати, направени от желязо, дърво и камък. Болката идваше от тези врати, които се отваряха със скърцане. Горещ въздух нахлуваше през тях. Почувствах тялото си странно, всяко движение, всеки ход, който направех, щеше да счупи нещо. Паднах на колене и повърнах. Всеки мускул в тялото ми се стегна. После спрях да съществувам. Не си спомням нищо. Дори и тъмнината.

Беше ужасно.

Следващото нещо, което си спомням, е, че се бях оплела в короната на гигантското дърво ироко , което растеше в центъра на града. Бях гола. Валеше. Унижението и объркването бяха главните елементи на моето детство. Чудно ли е, че гневът винаги ги следваше плътно?
Задържах дъха си, за да сподавя риданията от шока и страха. Големият клон, за който се бях вкопчила, беше хлъзгав. Не можех да се отърся от усещането, че току-що съм умряла внезапно и съм се върнала към живота. Ала в момента това нямаше значение. Как щях да сляза долу?
– Трябва да скочиш! – извика някой.

Баща ми и едно момче с кош на главата стояха под дървото. Аз изскърцах със зъби и се вкопчих в клона още по-отчаяно, ядосана и притеснена.

Татко разпери ръце и изкрещя: „Скачай!“. Поколебах се и си помислих: Не искам да умра отново. Изскимтях. Целейки преди всичко да избегна следващите си мисли, аз скочих. Татко и аз се проснахме на мократа земя, покрита с плодовете от ироко. Изпълзях и се притиснах към него в опит да се прикрия, докато той сваляше ризата си. Бързо я нахлузих. Ароматът на смачканите плодове беше силен и по-горчив заради  дъжда. И двамата щяхме да се нуждаем от дълга баня, за да премахнем миризмата и пурпурните петна от кожата си. Татковите дрехи бяха съсипани. Огледах се наоколо. Момчето си беше отишло.

Татко взе ръката ми и тръгнахме към къщата в ужасено мълчание. Докато се влачехме през дъжда, аз се борех да държа очите си отворени. Бях много изтощена. Струваше ми се, че трябва да вървим безкрайно дълго, за да се доберем до дома си. Как съм стигнала дотук? – чудех се. – Какво… как? Щом стигнахме вкъщи, аз го спрях пред вратата.
– Какво се случи? – попитах най-сетне. – Как разбра къде да ме намериш?
– Нека те подсушим – рече ми успокоително той. Когато отворихме вратата, майка ми се затича към нас. Настоявах, че съм добре, но не бях. Започвах бавно отново да изпадам в забвение. Насочих се към вратата на своята стая.
– Остави я – каза татко на майка ми.
Пропълзях в леглото и този път потънах в нормален, дълбок сън.

– Ставай! – настоя мама с шепнещ глас. Бяха минали часове.  Очите ми бяха подути, лепнеха, тялото ме болеше. Бавно приседнах в леглото, разтривайки лице. Майка ми приближи стола си до мен.
– Не знам какво се случи с теб – каза тя. Но гледаше встрани от мен. Дори тогава се чудех дали ми казва истината.
– И аз не знам, мамо – отвърнах аз. Въздъхнах, масажирайки схванатите си мишци и крака. Все още можех да усетя аромата на плодовете ироко по кожата си.
Тя взе ръката ми.
– Дойде точният момент, в който да ти го разкажа.
– Поколеба се, поклати глава и промълви: – О, божествена Ани, тя е само на единайсет години! – После сведе глава и ми отправи онзи поглед, който познавах толкова добре. Погледът, който ме караше да слушам. Пое си нервно дъх и кимна.
– Мамо, какво…
– Слънцето беше високо в небето – започна тя с мекия си глас. – Осветяваше всичко. Тогава дойдоха те. Когато повечето жени, всички, които бяхме на повече от петнайсет години, провеждахме Разговор в пустинята. Бях около двайсетгодишна…