Думите, понятията, смислите… Настана време объркано и ги раздели. Вече всяка дефиниция се разпада на лични тълкувания, а общите ни идеи – на гледни точки.

През последните дни една дискусия придоби неочаквана посока. Вместо да се разсъждава върху темите в писмото с искания за оставки, подписано от вече над 1000 творци, журналисти, артисти, преподаватели, основният фокус на дебата се насочи към термина „интелектуалци”, очевидно ползван за удобство при огласяване на въззванието.

Казват, че за пръв път това понятие е въведено от Мопасан, но няма цитати, които да докажат това. По-сигурно е, че тази дума се ражда след реч на френския министър-председател Жорж Клемансо по време на Аферата „Драйфус”. Вероятно понятието наистина е родено на френска територия, преди да поеме пътя си по света, носейки в себе си като пример духа на френските мислители.

Интелектуалец, интелигент и творец със сигурност не са едно и също в абсолютния си смисъл. Има нюанси, които ги отличават. Тези разлики не са категорично формулирани. Вероятно поради това ще е трудно да определим в минало време дали Леонардо е бил интелектуалец. Дали е бил интелигент? Дали цялата му свръхенциклопедичност го е извадила от понятието „творец”?

Какъв е бил Волтер, непокорният, живял векове преди да се формулират тези уж изцяло съвременни понятия?

Също както ерудираният и интелигентният не са задължително един и същ човек, може да спорим до безкрай дали интелектуалецът и интелигентът понякога се побират в един и същи образ. Не е излишно да си спомним и термина „художествено-творческа интелигенция”, хитроумно изкован от социалистическата пропаганда, за да бъдат избегнати всякакви съмнения кой може да твори и на кого му е забранено. Странното е, че тогава липсваше термин „научно-техническа интелигенция” например. Там сякаш нещата се разбираха от само себе си.

Постсоциалистическото време побърза да сложи точка на тази идея още с раждането си – на прословутата „закуска с Франсоа Митеран” в началото на 1989-а присъстват „интелектуалци”. Художници, писатели, философи… Тогава терминът придоби ново звучене – интелектуалец за известно време се изравни с „дисидент”. И понеже в България истински дисиденти нямаше, това по естествен начин изтри понятието от народната мисъл.

А днес, в епохата на социалните мрежи, всички термини, някога ясни и безспорни, се превърнаха само в удобни за употреба думи.

Това е част от процеса по подмяна на значенията, който тече подмолно много отдавна. Думите се отделят от корените си, преобръщат се според ситуацията, превръщат се в инструменти, а не в същност. Привидно е процес на словотворчество, а всъщност е добре маскиран акт на изпразване от съдържание. Днес никой не би признал, че не е интелигентен. Напротив, уж обединяващите ни социални мрежи и възможността всеки да изрази позицията си водят до абсолютно разграждане на авторитетите, за да може всеки, независимо от възможностите си, да се почувства авторитетен и знаещ в собствените си очи. Индивидуалистичното разбиране за себестойността като абсолютна ценност, заключено в повтаряната до безкрай мантра „Ти си уникален”, „Бъди себе си, защото си най-добрият”, води до разпадане на смисъла. Експертът вече е експерт само докато повтаря личното убеждение на този, който се опитва да го разбере.

По тази причина „интелектуалец” стана мръсна дума. В понятието се съдържа намек, че някой може би знае и може повече. А това троши глинените крака на безпочвеното самочувствие на съвременния човек. И под предлог, че „интелектуалци” няма, той е готов да унижи всеки, който го засенчи.

Но заедно със сравнително ограниченото понятие „интелектуалци”, тази инерция повлича и интелигенцията. Потиснатият от ограничеността си човек отказва да признае, че има хора, които знаят и мислят повече от него. Отказва да се съобразява с някой друг, освен със собствените си предразсъдъци. Точно затова „аз съм прост и вие сте прости” стана политическо послание у нас. То е честно и отразява реалната ситуация – трудно някой с изявена интелигентност ще спечели масите, които никак не харесват някой да им се „прави на умен”.

Това не е част от истинската ни народопсихология. Някога даскалът, макар и често осмиван заради отвлечените си идеи, все пак е бил сред уважаваните хора в селото. България в добрите стари времена не е страдала от болестта на западните народи, където надскачането на възможностите, демонстрацията на ум и знания по-големи от тези на другите в семейството, е била смятана за нискоморална проява. Някога, преди социализма, българинът е гледал да изучи детето си повече, отколкото е учил той самият. А после дошло времето на нискочелите и малко челите. И, уви, това време не си е отивало.

Затова днес основната мантра на защитниците на статуквото е „как смееш, аджеба, да се наречеш интелектуалец, като си някакъв си артист”. Забавното е, че това се чува дори откъм демонстративно високообразовани хора. Ивайло Нойзи Цветков в ефира на телевизия „Европа” си позволи снизходително да обяви себе си и водещия Георги Коритаров, заедно с още петнайсетина техни приятели, за единствените умни хора в държавата. Позволи си да противопостави хора с еднакво мислене един на друг само на базата на собствените си предразсъдъци. Което всъщност го изважда от списъка на интелектуалците и го праща… Вече казах къде.

Не бихме поставили ерудицията на Нойзи под съмнение, затова се налага да предефинираме понятието „интелектуалец” според днешните реалности. Очевидно не е достатъчно да знаеш много сложни думи, да гледаш отвисоко и да пишеш дълги философски трудове. Дори е излишно да го правиш. Интелектуалецът днес, в епохата на изкуствения интелект, е този, който вижда отвъд удобството. Този, който може да се присъедини към единомишленици, а когато трябва, и да спори с тях, ако се налага. Този, който няма предразсъдъци, но има усет за нужното в точния момент. Този, който не се опитва да се представи като „интелектуалец”, но уважава ония, които знаят повече от него. Този, който не смята, че може да бъде еднакво добър в коментирането на футболни мачове и на политика, но е наясно, че никой човек не е остров. Този, който не пита какво ще спечели от позицията си, а знае, че страховете трябва да бъдат преодолявани.

Интелектуалецът днес не е затворен в мислите си книжен плъх, а добронамерено активен лидер на аргументирано мнение. И да, в епохата на социалната всепозволеност, точно и само такъв човек може да доведе до ефективна промяна.

Затова творците са интелектуалци. Не от класически тип, а интелектуалци на новото време. Защото дават смисъл, а не думи.

"Площад Славейков"