Article_top

Гражданската война, която разкъсва Испания между 1936 и 1939 г. и привлича от цял свят хора с либерални и социалистически възгледи в подкрепа на каузата срещу Франко, е един от най-мъчителните конфликти на XX век. Изпълнена с жестокости и политически геноцид, тя изиграва също ролята на военен изпитателен полигон преди Втората световна война за руснаци, италианци и германци, чийто легион „Кондор“ си спечелва мрачна слава с разрушаването на Герника.

Разказът на Антъни Бийвър проследява основните причини за Гражданската война и нейния ожесточен и драматичен ход: от държавния преврат през юли 1936 г. през последвалите години на свирепи битки до катастрофалното поражение на републиканците през 1939 г. Авторът майсторски разплита нишките на сложното взаимодействие между политическите и регионалните фактори, довели до избухването на войната и изиграли важна роля в историята на Испания.

Антъни Бийвър е най-известният британски историк и бестселъров автор, чиито  книги са преведени на 32 езика и са продадени в над 7 милиона екземпляра. Бийвър е носител на множество престижни литературни награди, между които са призът за военна литература „Прицкер“ – за цялостен принос към писането на военна тематика; наградата „Самюъл Джонсън“; историческата награда „Улфсън“; Наградата на Лонгман. Притежава множество държавни отличия (на Франция, Белгия, Естония, Испания) и почетни докторски степени на различни университети. Творбите му се смятат за най-добрите образци на военната литература. Бийвър е служил в кавалерията на британската армия и е бил командирован по служба в Германия. Книгите му се отличават със задълбочено проучване на темите, прецизност при боравене с фактите и много жив и увлекателен стил на писане.

Клуб Z публикува откъст от "Битката за Испания" на Антъни Бийвър (изд. Изток-Запад).

На черен път в Андалусия или Естрамадура един от първите автомобили в Испания е претърпял авария. На снимката млад мъж държи здраво волана. Не може да се нарече хубавец: има голям нос и огромни уши. Намазаната му с брилянтин коса е разделена на път. Този мустакат мъж, който шофира колата, е крал Алфонсо XIII.

От двете страни се виждат хора, които наблягат с всички сили върху калниците. Лицата им са силно загорели от слънцето. Те са бедно облечени, без яки или вратовръзки. Напрягат старателно усилия. На заден план стоят трима-четирима души с костюми и шапки, които наблюдават сцената. Един ездач, вероятно местен земевладелец, е спрял наблизо коня си. Отдясно чака ландо с два коня и униформен кочияш, готово да спаси монарха, ако двигателят на колата му не запали. В текс­та към фотографията се казва, че най-голямото желание на краля е да поддържа „непосредствена връзка със своя народ“. Рядко може да се намери изображение, което пресъздава по-добре крайностите на социалните и икономическите контрас­ти в Испания в началото на ХХ в. Най-забележителното качество на снимката обаче е, че показва колко чужди трябва да са изглеждали един на друг селяните и кралят в собствената си страна.

Испания, с нейното строго традиционно управление от Мадрид, по това време е обзета от нарастващи вълнения – както в провинцията, така и в големите градове. Дори и най-елементарно разсъждаващите не биха казали, че Испанската гражданска война просто е започнала през юли 1936 г. с въстанието на генералите „националисти“ срещу републиканското правителство. Това събитие ознаменува най-големия сблъсък в този конфликт между сили, които определят облика на испанската история. Едно от тези полета на антагонизъм очевидно са класовите интереси, но има и двe други, не по-маловажни: авторитарна власт срещу либертарен инстинкт и централно управление срещу регионалистични стремежи.

Генезисът на тези три оси на конфликт трябва да се търси в начина, по който Реконкистата на Испания от маврите е моделирала социалната структура на страната и е формирала мисленето на катсилските завоеватели. Периодичните военни кампании срещу маврите, започнати от предводителите на вестготите през VIII в., завършват накрая през 1492 г. с триумфалното влизане в Гранада на Исабела Кастилска и нейния съпруг Фернандо Арагонски. За испанския традиционалист това събитие бележи едновременно кулминацията на един дълъг кръстоносен поход и момента, в който започва цивилизацията на страната. От тази идея е проникнат и националистическият съюз от 1936 г., който постоянно препраща към славната епоха на Фернандо и Исабела, католическите монарси, и представя борбата си като втора реконкиста, където на либералите, „червените“ и сепаратистите е отредена ролята на съвременни варвари.

С феодална армия, създаваща прототипа на държавна власт, монархията и военната аристокрация си върнали владението върху земите в борбата с маврите. За да продължи Реконкистата, аристокрацията се нуждаела не от храна, а от пари. Стоката, която можела да ги осигури, била мериносовата вълна. Заграбването на обществени земи за паша на овцете не само имало катастрофално въздействие върху снабдяването на селяните с храна, но и довело до ерозия на почвите, съсипвайки някогашната „житница на Римската империя“. Грижата за овцете не изисквала много хора и единствената алтернатива на гладната смърт била армията, а по-късно – империята. През Средновековието населението на Испания се изчислявало на около четиринайсет милиона души. В края на XVIII в. те били малко повече от седем милиона.

Кастилският авторитарен стил на управление се развива, като акцентът преминава от феодално-военна власт към политически контрол, упражняван от църквата. През седемте века на Реконкистата с нейния неравномерен ход църквата е играла роля най-вече като пропагандатор на войните и дори участник в тях. След това, по времето на Исабела, на мястото на архиепископа воин се появява кардинал с държавнически функции. Независимо от това църквата и армията запазват тясната връзка помежду си на фона на бързото разрастване на испанската империя, когато кръстът следва меча като сянка в повече от половината свят. Армията завладява, а след нея църквата интегрира новите територии в Кастилската държава.

Властта, упражнявана върху населението, била непреодолима сила, която се опирала на заплахата от ада, загатнат на земята в лицето на Инквизицията. Един-единствен донос, анонимно нашепване от ревнив враг често били достатъчни за Светата палата, а публичните признания, изтръгвани от осъдения преди аутодафето, поразително напомнят бъдещата тоталитарна държава. В допълнение църквата контролирала всеки аспект на образованието и налагала превантивни ограничения върху мисленето на цялото население, като изгаряла книги, за да не допусне религиозна и политическа ерес. Също така църквата възхвалявала кастилски качества като издръжливост на страдания и равнодушие пред лицето на смъртта. Тя насърчавала представата, че е по-добре да бъдеш гладуващ кабайеро, отколкото дебел търговец.

Водеща фигура в това испанско католическо пуританство бил кардинал Хименес де Сиснерос – аскетичният монах, издигнат от Исабела до положението на най-могъщия държавник от епохата. Това било в основата си акт на вътрешна реформация. Испания, която отхвърляла папството заради неговата поквара, трябвало да спаси Европа от ерес и католицизма от собствената му слабост. В резултат духовенството действало в съответствие с обявените принципи, с изключение на готовността за прошка и братската любов, и понякога изказвало мнения за собствеността, почти толкова подривни, колкото първоначалното учение. Въпреки това църквата предоставяла духовно оправдание за кастилската социална структура и била най-авторитарният фактор в нейната консолидация.

Третата ос на конфликт – централизъм срещу регионализъм – също се развила през XV и XVI в. Първото голямо въстание срещу обединените кралства включвало недвусмислено регионалистичен елемент. Въстанието на комунерос през 1520 г. срещу внука на Исабела, император Карл V, било предизвикано не само от неговата практика да използва страната като хазна за империята си и от арогантността на фламандските му придворни, но също и от незачитането му на местните права и обичаи. Голяма част от страната била асимилирана в кралство Кастилия посредством кралски бракове и испанските Хабсбурги предпочитали да оставят църквата да действа като спойка в тези владения.

Тези три определящи атрибути на кастилската държава – феодална, авторитарна и централистка – са тясно свързани помежду си. Това важи с особена сила, що се отнася до регионалния въпрос. Кастилия била установила централна власт в Испания и била изградила империята, но държавната администрация упорито отказвала да признае, че феодалните икономически отношения се превръщат в отживелица. Войните в Северна Европа, борбата срещу французите в Италия и унищожаването на Великата армада били знак, че имперската власт, създадена за по-малко от две поколения, е тръгнала по пътя на упадъка почти веднага. Кастилия притежавала непримиримата гордост на наскоро обеднял благородник, който отказва да забележи паяжините и разрухата в големия си дом и упорито продължава да живее с мисълта за величието от своята младост.

Тази способност да вижда само това, което иска да види, придавала на кастилската управляваща класа интровертен характер. Тя отказвала да проумее, че съкровищата от двата американски континента, натрупани в църквите, не хранят никого и че огромните количества скъпоценен, но безполезен метал само подкопават икономическата инфраструктура на страната.

Каталуня, която станала част от Арагонското кралство през Средновековието, била много различна от останалите райони на полуострова. Нищо чудно, че по-късно се появили търкания между Мадрид и Барселона. Каталунците се радвали до време на значително влияние в Средиземноморието. Тяхната империя включвала Балеарските острови, Корсика, Сардиния, Сицилия и Атинското херцогство. Но тъй като не Фернандо Арагонски, а Исабела Кастилска финансирала Колумб, каталунците нямали пряк достъп за търговия с Америка.

През 1640 г. Каталуня и Португалия въстанали срещу Филип IV Испански и неговия министър херцог Оливарес. Португалия извоювала независимост, но Каталуня признала за свой крал Луи XIII Френски до 1652 г., когато Барселона попаднала под властта на Филип IV. По-късно, след смъртта на последния от испанските Хабсбурги през 1700 г., започнала Войната за испанското наследство и Каталуня влязла в съюз с Англия срещу внука на Луи XIV, Филип Анжуйски. Каталунците били предадени от англичаните с Договора от Утрехт и Филип V Бурбонски отменил правата на Каталуня след орязването им през 1714 г. Бил пос­троен замъкът Монтжуик, който да се извисява над града и да напомня на каталунците, че се управляват от Мадрид. С това Филип се заел да осъществи централистката идея на своя дядо, Краля-слънце.

Обединителното влияние на църквата отслабвало, затова била необходима нова центростремителна сила, за да може монархията да контролира непринадлежащите към Кастилия области. Баскският философ от ХХ в. Унамуно, който не е сепаратист, заявява, че „целта била единство и нищо друго; единство, задушаващо и най-малката проява на индивидуалност и различие... Това е догмата за непогрешимостта на владетеля.“ Безмилостният натиск обаче не решавал проблема, а само го отлагал в бъдещето.

Търговската изостаналост на Испания през XVII и XVIII в. се дължала главно на специфичната антикапиталистическа линия, поддържана от испанския католицизъм, който се придържал към средновековното учение за лихварството. Моралният кодекс на идалгото (испанския благородник) изисквал от него да презира парите по принцип и особено тяхното припечелване. Преброяването през 1788 г. показало, че близо 50% от пълнолетното мъжко население не участва в никаква форма на производителен труд. Армията, църквата и преди всичко огромната аристокрация били тягостно бреме за останалата част от населението. Може би тази статистика е станала повод за известната поговорка, че „половината Испания яде, но не работи, докато другата половина работи, но не яде“.

Като реакция срещу назадничавостта в търговията и неповратливостта на управляващата класа за Испания е естествено да преживее революция на средната класа преди повечето страни в Европа. Веригите ѝ са разхлабени за кратко в средата на XVIII в., при управлението на Карл III, когато в страната се чувства влиянието на Просвещението. Проведените реформи рязко ограничават влиянието на църквата върху армията, при което множество офицери са привлечени от масонст­вото. Това антиклерикално и следователно политическо движение е неразривно свързано с развитието на либерализма сред твърде малобройната професионална средна класа в Испания. Либерализмът се превръща в разпознаваема сила в началото на XIX в. в резултат от Войната за независимост срещу армиите на Наполеон.

Слабохарактерният Карл IV е свален с народно въстание заради корупцията и скандалите около неговия фаворит Мануел де Годой и пристигането на френската армия. Наполеон отказва да признае наследника му Фердинанд VII и голяма част от испанската аристокрация заема страната на окупаторите. След това екзекуциите на Мюра в Мадрид предизвикват спонтанното народно въстание от Втори май 1808 г., когато хората яростно се нахвърлят с ножове срещу мамелюкската кавалерия на френския император. „Язвата на Наполеон“, както е наречено въстанието, е първата мащабна партизанска война от модерната епоха, по време на която 60 000 испанци загиват при отбраната на Сарагоса. Източник на ожесточената съпротива е народното движение, макар че някои либерално мислещи офицери от армията също изиграват голяма роля, особено в местните съвети по отбраната.

 

Гражданската война, която разкъсва Испания между 1936 и 1939 г. и привлича от цял свят хора с либерални и социалистически възгледи в подкрепа на каузата срещу Франко, е един от най-мъчителните конфликти на XX век. Изпълнена с жестокости и политически геноцид, тя изиграва също ролята на военен изпитателен полигон преди Втората световна война за руснаци, италианци и германци, чийто легион „Кондор“ си спечелва мрачна слава с разрушаването на Герника.

Разказът на Антъни Бийвър проследява основните причини за Гражданската война и нейния ожесточен и драматичен ход: от държавния преврат през юли 1936 г. през последвалите години на свирепи битки до катастрофалното поражение на републиканците през 1939 г. Авторът майсторски разплита нишките на сложното взаимодействие между политическите и регионалните фактори, довели до избухването на войната и изиграли важна роля в историята на Испания.

Антъни Бийвър е най-известният британски историк и бестселъров автор, чиито  книги са преведени на 32 езика и са продадени в над 7 милиона екземпляра. Бийвър е носител на множество престижни литературни награди, между които са призът за военна литература „Прицкер“ – за цялостен принос към писането на военна тематика; наградата „Самюъл Джонсън“; историческата награда „Улфсън“; Наградата на Лонгман. Притежава множество държавни отличия (на Франция, Белгия, Естония, Испания) и почетни докторски степени на различни университети. Творбите му се смятат за най-добрите образци на военната литература. Бийвър е служил в кавалерията на британската армия и е бил командирован по служба в Германия. Книгите му се отличават със задълбочено проучване на темите, прецизност при боравене с фактите и много жив и увлекателен стил на писане.

Клуб Z публикува откъст от "Битката за Испания" на Антъни Бийвър (изд. Изток-Запад).

На черен път в Андалусия или Естрамадура един от първите автомобили в Испания е претърпял авария. На снимката млад мъж държи здраво волана. Не може да се нарече хубавец: има голям нос и огромни уши. Намазаната му с брилянтин коса е разделена на път. Този мустакат мъж, който шофира колата, е крал Алфонсо XIII.

От двете страни се виждат хора, които наблягат с всички сили върху калниците. Лицата им са силно загорели от слънцето. Те са бедно облечени, без яки или вратовръзки. Напрягат старателно усилия. На заден план стоят трима-четирима души с костюми и шапки, които наблюдават сцената. Един ездач, вероятно местен земевладелец, е спрял наблизо коня си. Отдясно чака ландо с два коня и униформен кочияш, готово да спаси монарха, ако двигателят на колата му не запали. В текс­та към фотографията се казва, че най-голямото желание на краля е да поддържа „непосредствена връзка със своя народ“. Рядко може да се намери изображение, което пресъздава по-добре крайностите на социалните и икономическите контрас­ти в Испания в началото на ХХ в. Най-забележителното качество на снимката обаче е, че показва колко чужди трябва да са изглеждали един на друг селяните и кралят в собствената си страна.

Испания, с нейното строго традиционно управление от Мадрид, по това време е обзета от нарастващи вълнения – както в провинцията, така и в големите градове. Дори и най-елементарно разсъждаващите не биха казали, че Испанската гражданска война просто е започнала през юли 1936 г. с въстанието на генералите „националисти“ срещу републиканското правителство. Това събитие ознаменува най-големия сблъсък в този конфликт между сили, които определят облика на испанската история. Едно от тези полета на антагонизъм очевидно са класовите интереси, но има и двe други, не по-маловажни: авторитарна власт срещу либертарен инстинкт и централно управление срещу регионалистични стремежи.

Генезисът на тези три оси на конфликт трябва да се търси в начина, по който Реконкистата на Испания от маврите е моделирала социалната структура на страната и е формирала мисленето на катсилските завоеватели. Периодичните военни кампании срещу маврите, започнати от предводителите на вестготите през VIII в., завършват накрая през 1492 г. с триумфалното влизане в Гранада на Исабела Кастилска и нейния съпруг Фернандо Арагонски. За испанския традиционалист това събитие бележи едновременно кулминацията на един дълъг кръстоносен поход и момента, в който започва цивилизацията на страната. От тази идея е проникнат и националистическият съюз от 1936 г., който постоянно препраща към славната епоха на Фернандо и Исабела, католическите монарси, и представя борбата си като втора реконкиста, където на либералите, „червените“ и сепаратистите е отредена ролята на съвременни варвари.

С феодална армия, създаваща прототипа на държавна власт, монархията и военната аристокрация си върнали владението върху земите в борбата с маврите. За да продължи Реконкистата, аристокрацията се нуждаела не от храна, а от пари. Стоката, която можела да ги осигури, била мериносовата вълна. Заграбването на обществени земи за паша на овцете не само имало катастрофално въздействие върху снабдяването на селяните с храна, но и довело до ерозия на почвите, съсипвайки някогашната „житница на Римската империя“. Грижата за овцете не изисквала много хора и единствената алтернатива на гладната смърт била армията, а по-късно – империята. През Средновековието населението на Испания се изчислявало на около четиринайсет милиона души. В края на XVIII в. те били малко повече от седем милиона.

Кастилският авторитарен стил на управление се развива, като акцентът преминава от феодално-военна власт към политически контрол, упражняван от църквата. През седемте века на Реконкистата с нейния неравномерен ход църквата е играла роля най-вече като пропагандатор на войните и дори участник в тях. След това, по времето на Исабела, на мястото на архиепископа воин се появява кардинал с държавнически функции. Независимо от това църквата и армията запазват тясната връзка помежду си на фона на бързото разрастване на испанската империя, когато кръстът следва меча като сянка в повече от половината свят. Армията завладява, а след нея църквата интегрира новите територии в Кастилската държава.

Властта, упражнявана върху населението, била непреодолима сила, която се опирала на заплахата от ада, загатнат на земята в лицето на Инквизицията. Един-единствен донос, анонимно нашепване от ревнив враг често били достатъчни за Светата палата, а публичните признания, изтръгвани от осъдения преди аутодафето, поразително напомнят бъдещата тоталитарна държава. В допълнение църквата контролирала всеки аспект на образованието и налагала превантивни ограничения върху мисленето на цялото население, като изгаряла книги, за да не допусне религиозна и политическа ерес. Също така църквата възхвалявала кастилски качества като издръжливост на страдания и равнодушие пред лицето на смъртта. Тя насърчавала представата, че е по-добре да бъдеш гладуващ кабайеро, отколкото дебел търговец.

Водеща фигура в това испанско католическо пуританство бил кардинал Хименес де Сиснерос – аскетичният монах, издигнат от Исабела до положението на най-могъщия държавник от епохата. Това било в основата си акт на вътрешна реформация. Испания, която отхвърляла папството заради неговата поквара, трябвало да спаси Европа от ерес и католицизма от собствената му слабост. В резултат духовенството действало в съответствие с обявените принципи, с изключение на готовността за прошка и братската любов, и понякога изказвало мнения за собствеността, почти толкова подривни, колкото първоначалното учение. Въпреки това църквата предоставяла духовно оправдание за кастилската социална структура и била най-авторитарният фактор в нейната консолидация.

Третата ос на конфликт – централизъм срещу регионализъм – също се развила през XV и XVI в. Първото голямо въстание срещу обединените кралства включвало недвусмислено регионалистичен елемент. Въстанието на комунерос през 1520 г. срещу внука на Исабела, император Карл V, било предизвикано не само от неговата практика да използва страната като хазна за империята си и от арогантността на фламандските му придворни, но също и от незачитането му на местните права и обичаи. Голяма част от страната била асимилирана в кралство Кастилия посредством кралски бракове и испанските Хабсбурги предпочитали да оставят църквата да действа като спойка в тези владения.

Тези три определящи атрибути на кастилската държава – феодална, авторитарна и централистка – са тясно свързани помежду си. Това важи с особена сила, що се отнася до регионалния въпрос. Кастилия била установила централна власт в Испания и била изградила империята, но държавната администрация упорито отказвала да признае, че феодалните икономически отношения се превръщат в отживелица. Войните в Северна Европа, борбата срещу французите в Италия и унищожаването на Великата армада били знак, че имперската власт, създадена за по-малко от две поколения, е тръгнала по пътя на упадъка почти веднага. Кастилия притежавала непримиримата гордост на наскоро обеднял благородник, който отказва да забележи паяжините и разрухата в големия си дом и упорито продължава да живее с мисълта за величието от своята младост.

Тази способност да вижда само това, което иска да види, придавала на кастилската управляваща класа интровертен характер. Тя отказвала да проумее, че съкровищата от двата американски континента, натрупани в църквите, не хранят никого и че огромните количества скъпоценен, но безполезен метал само подкопават икономическата инфраструктура на страната.

Каталуня, която станала част от Арагонското кралство през Средновековието, била много различна от останалите райони на полуострова. Нищо чудно, че по-късно се появили търкания между Мадрид и Барселона. Каталунците се радвали до време на значително влияние в Средиземноморието. Тяхната империя включвала Балеарските острови, Корсика, Сардиния, Сицилия и Атинското херцогство. Но тъй като не Фернандо Арагонски, а Исабела Кастилска финансирала Колумб, каталунците нямали пряк достъп за търговия с Америка.

През 1640 г. Каталуня и Португалия въстанали срещу Филип IV Испански и неговия министър херцог Оливарес. Португалия извоювала независимост, но Каталуня признала за свой крал Луи XIII Френски до 1652 г., когато Барселона попаднала под властта на Филип IV. По-късно, след смъртта на последния от испанските Хабсбурги през 1700 г., започнала Войната за испанското наследство и Каталуня влязла в съюз с Англия срещу внука на Луи XIV, Филип Анжуйски. Каталунците били предадени от англичаните с Договора от Утрехт и Филип V Бурбонски отменил правата на Каталуня след орязването им през 1714 г. Бил пос­троен замъкът Монтжуик, който да се извисява над града и да напомня на каталунците, че се управляват от Мадрид. С това Филип се заел да осъществи централистката идея на своя дядо, Краля-слънце.

Обединителното влияние на църквата отслабвало, затова била необходима нова центростремителна сила, за да може монархията да контролира непринадлежащите към Кастилия области. Баскският философ от ХХ в. Унамуно, който не е сепаратист, заявява, че „целта била единство и нищо друго; единство, задушаващо и най-малката проява на индивидуалност и различие... Това е догмата за непогрешимостта на владетеля.“ Безмилостният натиск обаче не решавал проблема, а само го отлагал в бъдещето.

Търговската изостаналост на Испания през XVII и XVIII в. се дължала главно на специфичната антикапиталистическа линия, поддържана от испанския католицизъм, който се придържал към средновековното учение за лихварството. Моралният кодекс на идалгото (испанския благородник) изисквал от него да презира парите по принцип и особено тяхното припечелване. Преброяването през 1788 г. показало, че близо 50% от пълнолетното мъжко население не участва в никаква форма на производителен труд. Армията, църквата и преди всичко огромната аристокрация били тягостно бреме за останалата част от населението. Може би тази статистика е станала повод за известната поговорка, че „половината Испания яде, но не работи, докато другата половина работи, но не яде“.

Като реакция срещу назадничавостта в търговията и неповратливостта на управляващата класа за Испания е естествено да преживее революция на средната класа преди повечето страни в Европа. Веригите ѝ са разхлабени за кратко в средата на XVIII в., при управлението на Карл III, когато в страната се чувства влиянието на Просвещението. Проведените реформи рязко ограничават влиянието на църквата върху армията, при което множество офицери са привлечени от масонст­вото. Това антиклерикално и следователно политическо движение е неразривно свързано с развитието на либерализма сред твърде малобройната професионална средна класа в Испания. Либерализмът се превръща в разпознаваема сила в началото на XIX в. в резултат от Войната за независимост срещу армиите на Наполеон.

Слабохарактерният Карл IV е свален с народно въстание заради корупцията и скандалите около неговия фаворит Мануел де Годой и пристигането на френската армия. Наполеон отказва да признае наследника му Фердинанд VII и голяма част от испанската аристокрация заема страната на окупаторите. След това екзекуциите на Мюра в Мадрид предизвикват спонтанното народно въстание от Втори май 1808 г., когато хората яростно се нахвърлят с ножове срещу мамелюкската кавалерия на френския император. „Язвата на Наполеон“, както е наречено въстанието, е първата мащабна партизанска война от модерната епоха, по време на която 60 000 испанци загиват при отбраната на Сарагоса. Източник на ожесточената съпротива е народното движение, макар че някои либерално мислещи офицери от армията също изиграват голяма роля, особено в местните съвети по отбраната.

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Заразихте ли се с COVID-19?