"Коледа под боровинковия залез" от Холи Мартин, авторката на "Целувката, която спря дъжда", е романтична приказка в зимната атмосфера на най-северния шотландски остров от издателство "Ера".
Пайпър Честърфийлд има работа, за която всеки мечтае. Тя обикаля света и пише отзиви за най-добрите хотели. Свикнала да е винаги сама, Пайпър знае, че най-добрият начин да защитиш сърцето си е да не го отваряш за никого. Следващата цел на Пайпър е новооткрит хотел на малък северен остров. Сякаш попаднала в зимна приказка, тя е очарована от коледния дух и празничната атмосфера. Докато не среща Гейб – мъжът, разбил сърцето й преди години. Но може ли вълшебството на Коледа да излекува старите рани?
Холи Мартин е автор на романтични книги и печели множество литературни награди. Тя живее в малка бяла вила с изглед към морето и се е отдала изцяло на писането на любовни истории.
Представяме ви откъс:
Пайпър доближи лице до стъклото и проточи шия, за да огледа всичко.
Реакцията ѝ развесели Стивън. Той слезе с усмивка от колата и извади куфарите от багажника. Отвори задната врата и протегна ръка на Пайпър, за да ѝ помогне да изкачи стъпалата пред входа. Тя прие да я придружи, макар да беше очевидно, че по стълбището няма нито сняг, нито лед.
Студеният вятър се завъртя около тях. Дребни снежинки танцуваха във въздуха.
Пайпър спря. Забеляза движение до ъгъла на сградата. Озърна се и с изненада видя малко стадо шетландски понита. Наблюдаваха я с любопитство, а мразовитата фъртуна развяваше гривите им като в реклама за шампоан. Понитата бяха комично дребни, но студените им черни очи блестяха някак зловещо.
– Мила гледка! Не знаех, че тук се отглеждат шетландски понита. Колко глупаво от моя страна! Името показва, че това е родината им.
– Бродят свободно из острова, госпожице Честърфийлд. Изглеждат миловидни, но са доста свирепи.
Пайпър се изкикоти.
– Свирепи ли? Тези дребосъчета?
Стивън поклати глава.
– Обикновено понитата са кротки, но тукашната банда е доста дива. Лео е водачът – златистият най-отпред. Мисли се за владетел на острова и тероризира селяните и персонала на хотела.
– Хапе ли?
– Още не, но не му давайте повод.
Като по даден знак Лео изцвили застрашително и я изгледа злостно. Другите понита се разделиха, за да му направят път, после го последваха в мрака.
Пайпър се изкиска отново. Трудно е да приемеш сериозно представата за свирепи понита джуджета.
Стивън отвори входната врата. Откъм рецепцията се пресегна топлина и ги придърпа вътре. Стивън остави куфарите ѝ до канапето и отиде при администратора. Пайпър примигна, за да отрони разтопените снежинки от клепките си, и се огледа.
В гигантска камина тлееше грамаден дънер, за да стопля новодошлите, макар Пайпър да беше единственият гост. Помещението създаваше усещане за планинска хижа – с дървена ламперия, кожени дивани и пъстроцветни килими. Голямата коледна елха бе украсена с блещукащи лампички и панделки на червено-зелени карета.
Стивън се върна при нея с красива млада блондинка и момче с къдрава тъмнокестенява коса. И двамата изглеждаха седемнайсетинагодишни.
– Това са Айрис и Джейк. Айрис работи на рецепцията, Джейк е пиколо. Собственикът на хотела иска да ви приветства лично. Ще дойде след малко. Седнете, моля. Ако искате нещо за ядене или пиене, тези двамата ще ви го осигурят. Желаете ли чаша горещ шоколад, чай или кафе, докато чакате? – попита Стивън.
– Горещ шоколад, благодаря.
Стивън кимна на Джейк и момчето излезе бързо през съседна врата.
– Надявам се престоят в хотел „Стардъст Лейк“ да ви хареса – добави Стивън.
Пайпър се усмихна, развълнувана от всичко наоколо и от настъпилите промени.
– Благодаря. И аз се надявам.
Стивън ѝ се усмихна сърдечно, докосна шапката си и излезе в студената нощ.
Беше късно. Пайпър мечтаеше да полегне в хубаво, чисто легло и да се наспи, за да се наслади на цялата прелест на курорта на дневна светлина. Стига собственикът да не се забави...
След минута Джейк се появи с висока чаша горещ шоколад, гарниран с топка разбита сметана. Сервира напитката и се върна зад рецепцията при Айрис.
Двамата заговориха тихо, но понеже не се долавяше никакъв друг звук, Пайпър неволно дочу думите им.
– Всички се притесняват от нашествието на журналисти в четвъртък – каза Айрис.
– И още не знаем кой от тях е ужасният господин Блек – додаде Джейк.
Айрис поклати глава.
– Знаем поне, че ще дойде. Трябва да сме доволни и от това. Обикновено хотелите разбират за посещението чак когато публикуват отзивите му. Някои са направо унищожителни. Случвало се е след него да затварят хотели.
Интересно, помисли си Пайпър. В „Стардъст Лейк“ бяха предупредени да очакват и друг загадъчен посетител, не толкова потаен колкото нея. Явно беше издал следващото си местоназначение, а оценката му, изглежда, имаше голяма тежест. Собствените ѝ отзиви едва ли оказваха чак такова влияние върху туристическия бранш, та заради нея да затварят хотели. За престоя ѝ в „Сребърен цвят“ не можеше да се каже нищо добро, а списание „Дървото на живота“ се радваше на широка аудитория, но все пак Пайпър не си представяше читателите да вземат рецензията ѝ толкова присърце, че хотелът да се разори.
– Пише и добри отзиви. Виждал съм – уточни Джейк.
– Да, но мнението му има силата буквално да издига и да съсипва хотели. Важно е да си тръгне оттук с отлично впечатление. Всички журналисти трябва да си прекарат страхотно при нас. Нямаме втори шанс.
– Ще се постараем. Стига да пуснат тока, преди гостите да пристигнат.
Зелен проблясък отвън улови погледа на Пайпър и тя се изправи. Островът предоставяше великолепен изглед към Северното сияние, но сега по небето се трупаха облаци; едва ли щеше да види чудното зрелище още през първата нощ тук. Макар да бе обиколила цял свят, още не беше успяла да се наслади на това явление. Надяваше се по време на престоя в „Стардъст Лейк“ да ѝ се удаде възможност да го зърне.
Втори зелен проблясък освети тъмнеещия хоризонт. Пайпър грабна фотоапарата, натъпка го в джоба си и излезе навън да погледне.
Студеният вятър тутакси се развилня край нея. Упорити снежинки полепваха по лицето ѝ, краката ѝ затъваха в пухкаво бяло одеяло.
Покрай пътеката, водеща надолу по хълма към зелената светлина, се редяха дървени хижи. Къщите и лампите от двете страни на пътеката тънеха в мрак – несъмнено печален резултат от липсата на ток. И без електричество обаче, бялото сияние на снега осигуряваше на Пайпър достатъчно светлина да се движи в правилната посока. Тя се обърна назад към уютната рецепция, където Джейк и Айрис, увлечени в разговор, не бяха забелязали липсата ѝ. Пайпър нахлупи по-ниско шапката си и тръгна да разузнае какво представлява зеленото сияние, мъждукащо сред дърветата.
Свърна по пътеката и извади фотоапарата, за да заснеме хижите, чиито силуети се открояваха сред снега. Вдигна апарата пред лицето си и ръцете ѝ застинаха. Протегнало длани нагоре, за да улови снежинките, върху снега танцуваше момиченце, облечено в прозирна синя рокля. Детето едва ли бе на повече от четири години. Не носеше нито ръкавици, нито обувки, нито чорапи, но се въртеше в захлас и се смееше на снежинките, които обсипваха кожата му.
Развяло дългите си черни коси, момиченцето приличаше на малка вълшебница, невинна и безгрижна. Пайпър машинално снима детето, преди да осъзнае, че е само.
Съблече припряно якето си и се втурна към него. То я забеляза, спря да танцува и я изгледа с усмивка.
– Ще настинеш – предупреди я.
– По-скоро ти ще настинеш – възрази Пайпър.
Метна якето върху голите ръце на момиченцето и вдигна решително ципа. Прибра фотоапарата в джоба на якето и го закопча. Дрехата стигаше до глезените на детето.
То се засмя отново; след кратка борба успя да вмъкне ръце в ръкавите на якето и ги размаха весело като криле. Пайпър си свали червените ръкавици.
– Обуй ги. Пръстчетата на краката ти ще станат на шушулки, ако ходиш без обувки в снега.
Предложението явно се стори ужасно смешно на момиченцето, но то послушно вдигна стъпала и позволи на Пайпър да го „обуе“.
Пайпър се изправи и огледа резултата от усилията си. Момиченцето също сведе глава и се огледа. Пак избухна в смях.
– Приличам на пингвин.
Вярно беше. С черното зимно яке на Пайпър и с червените ръкавици върху ходилата момиченцето приличаше досущ на пингвин. Пайпър също се разсмя.
Свали си шапката и я нахлупи върху главата на детето. Протегна му ръка.
– Хайде! Да се прибираме.
За пръв път момиченцето се разколеба.
– Не бива да говоря с непознати. Нито да тръгвам нанякъде с непознати.
– Умно! Аз съм Пайпър. Ти как се казваш?
– Рен.
– Приятно ми е да се запознаем, Рен. – Пайпър обърна протегнатата си длан като за ръкостискане и Рен надлежно я раздруса. – Е, вече се познаваме. Нека те заведа у дома.
Рен я хвана за ръка и я поведе по пътеката. Веднага стана ясно, че ѝ е трудно да върви в дълбокия сняг с крака, увити в ръкавици. Напредваха много бавно.
– Ако те взема, ще стигнем по-бързо. Искаш ли?
Рен протегна ръце във въздуха и Пайпър я вдигна. Намести я върху хълбока си.
– Къде е майка ти?
– Мама умря – каза Рен спокойно, сякаш съобщава прогноза за времето.
– О, съжалявам.
– Умря много, много отдавна.
– А къде е баща ти? – попита Пайпър, молейки си той да е жив.
– Зает е.
– Кой те гледа тогава?
– Борис, но той заспа.
– Е, ще ми посочиш ли къде е къщата ти?
Рен се позамисли, после махна към подножието на хълма. Пайпър тръгна надолу по пътеката.
– Имаш красива коса – каза Рен.
– Благодаря.
– Като косата на Елза.
– Може би...
– Същият цвят. Искам да имам такава коса. Русата коса е по-интересна от черната.
Пайпър се почуди откъде ли момиченцето е чуло това. Беше твърде малко да схване смисъла на поговорката „Русите се забавляват повече“.
– На мен косата ти ми харесва много – каза искрено Пайпър. – Като черна коприна е.
В ума ѝ изплува спомен, но тя го прогони бързо.
– Имаш и красиви очи. – Рен я изучаваше съсредоточено. – Не съм виждала такива. Защо са с такъв цвят?
– Мама казваше, че истинските ми родители сигурно са били ангели и затова имам златисти очи.
Рен я погледна объркана.
– Истинските ти родители? Как така?
– Осиновена съм. Не познавам истинските си родители. Жената, която ме отгледа, ми беше майка, но не ме е родила тя. Разбираш ли?
Рен кимна сериозно.
– Преди месеци татко излизаше с момиче на име Сали. Тя ми каза, че ще бъде новата ми майка. Попитах татко дали е вярно. Татко каза „за нищо на света“. Което май значи „не“, защото спряха да излизат. Може ли да имаш повече от една майка? Ако едната умре, да я сменят с нова? Колата на татко спря да върви и той просто купи нова. Купуват ли се нови майки?
Пайпър се усмихна.
– Никой не може да замени майка ти, миличка. Някой ден обаче баща ти може да се влюби и да се ожени. Съпругата му ще се грижи за теб. Няма да е същата като майка ти, но ще те обича, ще те гушка и заедно ще правите приятни неща.
– Харесва ми... Звучи чудесно. Може ли татко да ми купи нова майка за Коледа?
Ох, не!
– Не, скъпа. Дядо Коледа не носи такива неща. Не се и купуват. Баща ти трябва да срещне жена, да се влюби в нея и тя да е абсолютно съвършена. Да обича баща ти и да обича теб. Трудно се намират съвършени хора.
Пайпър се озърна. Хижите бяха изчезнали. Пътеката ги водеше през безлюдна гора, макар зеленото сияние пред тях да се засилваше.
– Къде отиваме? – попита Пайпър.
– И аз бих искал да знам – изрече дълбок глас зад тях. – Къде водиш дъщеря ми?
Пайпър се обърна да обясни на бащата на Рен какво се е случило, но когато го видя, сърцето ѝ замря и устата ѝ пресъх на. Гневното му изражение се оттече от лицето. Той стоеше и се взираше зяпнал в нея.
– Пип? – прошепна.
Тя се опита да каже нещо, ала нямаше думи. Стъписана, не откъсваше очи от Гейб Уитакър, единствения мъж, когото бе обичала.
Заля я вълна от спомени за последния път, когато го видя – най-лошия ден в живота ѝ.
...
