Преди десетина година София Лорен обяви, че се оттегля от актьорската професия. От почивката ѝ през 2014-а успя да я изкара „Човешкият глас“ на Жак Кокто – едноактната пиеса, която предстои да видим в нов прочит на „Киномания“ с участието на Тилда Суинтън, под режисурата на Педро Алмодовар. 

И преди 6 години, и през 2020 г. Лорен прави изключението да прекъсне „оттеглянето“ си единствено за да застане пред камерата на сина си Едоардо Понти. В новата му продукция The Life Ahead (Животът пред теб), която ще бъде налична в каталога на „Нетфликс“ на 6 ноември, Лорен влиза в ролята на жена, оцеляла от холокоста, която развива странна и неочаквана връзка с имигрант от Сенегал.

По повод завръщането си на екран – първият актьор с „Оскар“ за чуждоезикова продукция – актрисата дава дълго интервю по телефона за „Варайъти“, за да разкаже за новия си филм... и не само.

Днес тя е на 86 г. и живее в Женева, далеч от двамата си синове – композитора Карло Понти-младши и филмовия режисьор Едоардо Понти, далеч и от четиримата си внуци, които растат в Америка. В тази необичайна 2020 г. нейното име отново се спряга в едно изречение с наградата „Оскар“.

„Животът пред теб“ е съвременна адаптация на едноименния роман на Ромен Гари за мадам Роза – жена на преклонна възраст, която се грижи за изоставени деца и местни проститутки. Въпреки че ѝ е тежко, тя взема под опеката си още една изгубена душа – имигранта Момо, който преди това я е ограбил в супермаркета. Макар разликата в културата и годините им да е огромна, двамата развиват сърдечна връзка, с развитието на която зрителят разкрива все повече и повече детайли от живота на Роза и вижда потъването ѝ в обятията на деменцията.

 

За първи път Понти-син работи с майка си, когато е на 11 г. Тогава той все още не е зад камерата, а влиза в ролята на сляпо дете в „Аврора“ (1984 г.).

„Той беше много строг с мен – припомня си със смях Лорен, тъй като макар и на 11 г., Едоардо й давал насоки как да кара колата и как да се държи пред камера. – Говореше, все едно вече е възрастен. Той искаше да ме научи да играя, а аз бях майката!“

Понти, който също дава интервю за изданието, си спомня случката различно:

„Доколкото си спомням, винаги съм проявявал интерес към разказването на истории. Разбирах, че за да стана режисьор, трябва да знам какво е чувството да си пред камера. А веднъж щом си бил там, знаеш как да говориш на актьорите. Разбираш какво е полезно и какво – абсолютно ненужно.“

Минават 30 години между „Аврора“ и „Човешкият глас“. Както тези два филма, така и „Животът пред теб“ са „обща мечта“, твърди Понти.

„Не искам да работя по истории, които не чувствам близки, в противен случай няма да знам как да ги изиграя – коментира актрисата, която от 6 години се е посветила на семейството си. – Отдадох се изцяло на децата и беше чудесно, защото прекарвах цялото си време с двете им семейства в Америка и не работех.“

„Чудесно“ е дума, която често се появява в речта на Лорен, отбелязва Питър Дебрюж, автор на интервюто за „Варайъти“, толкова често, че човек се чуди дали тя съзнателно не иска да си спомня тежките моменти. Кариерата ѝ е зашеметяваща. Тя започва като актриса в Италия още като тийнейджърка. Младата жена уверено си проправя пътя към „Чинечита“ в Рим – първо играе малки роли, но постепенно се превръща в звезда и си партнира със знаменитости на италианското кино като режисьора Виторио де Сика. Славата ѝ стига до Холивуд.

„Животът ми не беше никак лесен“, твърди тя.

Родена по времето на фашисткия режим на Мусолини, Лорен е само на 6 г., когато избухва Втората световна война, а Неапол, на няколко километра от родния ѝ град Поцуоли, често става мишена за бомбардировки. Търсенето на бомбоубежища се превръща в рутина. По време на едно от нападенията парче шрапнел я уцелва в лицето и до днес тя носи малък белег от него на брадичката си.

Докато траела войната, тя обичала „да търси убежище“ в киносалоните на Поцуоли, да се потапя в холивудските истории и да мечтае за тях. Ехото от този период остава и минава като линия през филмите ѝ – от отчаянието на една майка да опази дъщеря си в „Чочарка“ през сляпото подчинение, което една домакиня отдава на Мусолини в „Един особен ден“ до бомбардировката на публичния дом, в който проститутка се крие в „Брак по италиански“.

Като малка в Поцуоли Лорен е позната като София Шиколоне, носи фамилията на баща си, който отказва да сключи брак с майка ѝ и изоставя семейството.

„Беше много трудно, докато ходех на училище, защото ми се подиграваха, че нямам баща“, споделя тя.

Майка ѝ Ромилда Вилани приличала удивително на Грета Гарбо и за да подчертае общите им черти, изрусявала косата си. Тя често водела София на нейни филми и понякога минувачите се припознавали и я спирали за автограф.

„Това не беше нещо, което исках. Когато тези неща се случват, докато си много малък, изпитваш срам. Гледах майка ми, заобиколена от внимание, и си мислех: „Тя е никоя“, спомня си актрисата.

Но дори и да се радвала на вниманието, което получава, Вилани така и не успяла да разбере интереса на дъщеря си към актьорството и не разбирала обсебването ѝ по звезди като Рита Хайуърд и Дебора Кер.

„Тя не бе на моя страна и не ме окуражаваше, а аз исках да съм на екран. Ако не бях станала актриса, мисля, че щях да умра“, казва Лорен.

Когато е на 14 или 15 години, Лорен настоява пред майка си семейството да се премести в Рим, където, освен че се надява да открие баща си, смята и да си пробие път в киноиндустрията. Участва в няколко конкурса по красота и я забелязват. Тогава се случва и първата промяна на името ѝ, така София Шиколоне става София Лазаро. По това време е на 16 г. и на един от конкурсите тя среща продуцента Карло Понти, 22 години по-възрастен, който по-късно ще стане неин съпруг. Но в онзи момент любовната история е далеч в бъдещето.

В мемоарния си роман от 2014 г. „Вчера, днес, утре: Моят живот“ (озаглавен по популярния филм антология на Де Сика), Лорен си спомня за компромисите, които много други актьори е трябвало да направят, за да дадат старт на кариерата си. Тя се смята за едно от изключенията, но все пак разказва за разговор с Карло Понти, в който той ѝ препоръчва да предприеме нещо, за да смекчи „доминантния си профил“. Тя отказва.

„Без ти да знаеш за това, аз работех с този нос, който никога няма да променя – му отговаря тя. – Моят нос ще си остане там завинаги. Харесвам го, има характер в него.“

Днес Лорен е позната като една от най-красивите жени на миналия век, но преди операторите подбирали ракурсите към лицето ѝ, за да не се появяват неподходящи сенки.

За разлика от носа си името е нещо, което София Шиколоне е склона да промени и през 1953 г., по предложение на продуцента Джофредо Ломбарди, с когото тя работи по Africa Under the Seas, се ражда София Лорен. Вдъхновението идва от холандската актриса Марта Торен. Продуцентът взел нейната фамилия, но променил първата буква, „за да знаят хората коя си“, но и за да прибави английско звучене на фамилията.

„Оттам насетне аз бях София Лорен. Това съм аз. Аз съм София Лорен. Звучеше съвсем естествено. Търсеха име и избраха това. По-добре от нищо“, смее се тя.

Следват няколко малки роли и след година се случва големият пробив в „Златото на Неапол“, продуциран от Понти и режисиран от Де Сика. Лицето ѝ веднага става разпознаваемо и тя започва да търси по-добри роли. Следват още 6 продукции на тандема Лорен/Де Сика.

„Той бе човекът, който наистина ми помогна в кариерата“, казва тя.

Същата 1954 година носи началото на още едно дългогодишно партньорство – София Лорен получава роля в Too Bad She’s Bad, където за първи път работи заедно с Марчело Мастрояни.

„Още от първия ни филм нещата се получиха, Марчело и аз си паснахме. Химията ни сработваше, защото се разсмивахме един друг. Той беше толкова забавен – разказва тя. – Ако имам ден, в който не се чувствам добре, просто си спомням за лицето му, когато Виторио де Сика му каза, че ще снимаме в един кадър сцена от „Брак по италиански“, която е 10 страници. Това означаваше, че ние трябваше да знаем всички 10 страници диалог, без прекъсвания на камерата – като пиеса. Марчело изглеждаше ужасен! Да учи реплики не беше неговото нещо и той изпадна в паника. Разбира се, свърши си работата прекрасно, но никога няма да забравя ужаса в очите му, докато бързаше да се прибере в караваната си, за да учи. Марчело ми липсва всеки ден. Той беше чудесен актьор, но по-важното – чудесен приятел.“

През 50-те, макар и в Рим, звездата ѝ изгрява и в американското кино. Режисьори започват да питат специално за нея, преместват продукцията си в Италия, за да може тя да участва. През 1957 г. Лорен най-сетне се решава да се премести в Лос Анджелис.

В началото остава зашеметена от концентрацията на таланти на едно място, но казва, че въпреки статута си на звезди и въпреки че тя не знаела английски добре, холивудските актьори много ѝ помогнали в началото. Първият ѝ проект за Холивуд е The Pride and the Passion, който се проваля, след като Франк Синатра отказва да участва. Но Лорен веднага си пасва с Кари Грант, другия ѝ най-чест партньор на екрана, на когото по-късно се налага да откаже предложение за брак. През 1962 г. тъкмо той ѝ казва, че е спечелила „Оскар“ за „Чочарка“, тъй като самата Лорен не присъства на церемонията, убедена, че статуетката ще отиде при Одри Хепбърн или при Натали Уд.

„Ако си сигурен какво искаш да бъдеш, няма нищо, което да унищожи този порив у теб. Той е като треска, само за това може да мислиш – смята Лорен. – Невероятно е. Когато говоря за всички тези неща, все едно са се случили вчера. Чувствам се много, много млада.“

 

 

"Площад Славейков"