Article_top

Макар диктатурата да е стара като историята, тя придобива особен размах след края на Първата световна война с появата на съветския и фашисткия тоталитаризъм, а финансовата криза от 1929 г. открива пътя за триумфа на нацизма.

В продължение на четири поколения на всички континенти различни идеологически режими налагат желязна диктатура. Цял век на войни и унищожение, когато прогресът сякаш е насочен не в полза на човечеството, а срещу него. Тази форма на абсолютна власт, съсредоточена в ръцете на безмилостни, жестоки хора, белязва като с нажежено желязо режимите, в които те играят първостепенна роля. Характерите им са различни, но ги обединяват жаждата за власт, безогледният терор и дълбокото презрение към човешкия живот и всяка форма на свобода.

В книгата ще откриете 22 портрета на най-значимите световни диктатори, направени от някои от най-добрите съвременни журналисти и историци, специалисти в областта, за която пишат: Ленин, Сталин, Мусолини, Хитлер, Франко, Мао, Пиночет, Пол Пот, Саддам, Кадафи, Ким Ир Сен, Кастро, Тито, Асад...

Под редакцията на Оливие Гез тези очерци рисуват страшна, но много показателна картина на света. Изчерпателността на проучването, съчетано с разказваческо майсторство, ще ви даде правдива представа за живота и управлението на някои от най-кървавите диктатори през последния век.

Клуб Z публикува откъс от "Векът на диктаторите – живот, белязан от смърт" (изд. "Изток-Запад").

Режимът на Червените кхмери е отговорен за смъртта на една пета или една четвърт от камбоджанците (между 1,5 и 2 милиона души). Смайващият мащаб на това избиване, и то във век, който познава немалко подобни, не е дело нито на нашественици, нито на план за етническо изтребление и това го прави съвършено неповторимо. Червените кхмери – комунистическа група, която до края на 60-те години е почти незначителна – са издигнати на власт през април 1975 г. по едно невероятно стечение на обстоятелствата: безпомощен цинизъм на политическите им противници; влошаване на войната в съвсем близкия Виетнам след 1964 г. и нарастваща неспособност на монарха принц Сианук да продължава да поддържа политиката си на неутралитет; странно, противоестествено съюзяване на принца с Червените кхмери след държавен преврат, извършен от собствения му министър-председател генерал Лон Нол, който го сваля от власт през март 1970 г.; масирано вмешателство на Северен Виетнам в подкрепа на братската камбоджанска партия в условията на жестока гражданска война, утежнена от преимуществено въздушната американска интервенция; оттегляне на Съединените щати от индокитайския конфликт през 1973 г.

Тактическите умения на Червените кхмери и на техния водач Пол Пот, както и способността им да не отстъпват пред нищо, за да постигнат целите си, свършват останалото: Пном Пен пада на 17 април 1975 г., а жителите му се радват на завръщането на мира... за да се окажат прогонени вкупом веднага след това. Градовете са затворени, самата страна също – внезапно станала по-непробиваема от повърхността на Луната. Редките бежанци описват режим, основан на глад и кръв, на нечувано непрестанно потисничество. Унищожаването от Червените кхмери на собствения им народ, а скоро и самоунищожаването им в несекващите чистки довеждат страната до такова безсилие, че Виетнам – ненужно предизвикан – с лекота смазва въоръжените сили на Червените кхмери с една светкавична офанзива на Коледа 1978 г.: това е и първата „100% комунистическа война“, както и най-горещият епизод в конфликта между Китай и СССР. На 7 януари 1979 г. Пном Пен пада или е освободен – зависи от гледната точка. Един народ от оцелели хора, дрипави, гладни, скитащи по пътищата, става известен на слисания свят. Това пътуване в абсурдното оставя страната обезкървена и са ѝ необходими още петнайсет години, за да затвори шлюзовете на насилието, тъй като по границите с Тайланд все още продължават да се водят партизански войни. [...]

Когато утопията започне да бъде прилагана в действие, почти винаги е извор на човешки нещастия: това е известно поне от руската революция от 1917 г. Когато целѝ (като в Камбоджа) да смаже не само обществото, но и отделния човек, като го лиши от власт над самия себе си, резултатът може да бъде единствено ужасяващ. Ето например с какви препоръки Кхиеу Сампхан посреща през 1976 г. студентите, завърнали се от чужбина: „... духовната частна собственост е най-опасна, тя включва всичко, което смятате, че е „ваше“, всичко, което според вас е във връзка с вас – вашите родители, вашето семейство, вашата жена. Всичко, за което казвате: „Това е мое“, е духовна частна собственост. Забранено е да се мисли с понятия за „аз“ и „мое“. Ако кажете „моята жена“, това е лошо. Трябва да кажете „нашето семейство“. Камбоджанската нация е нашето голямо семейство. [...] Ние сме детето от Ангкар, мъжът от Ангкар, жената от Ангкар. Знанията, които носите в главите си, вашите идеи – те също са умствена частна собственост. За да стане човек истински революционер, трябва [...] да прочисти ума си. [...] Ако успеем да разрушим цялата материална и умствена частна собственост [...], хората ще бъдат равни. Но ако нямате нищо – нула за него и нула за тебе, – ето това е истинското равенство...“ От това следва – конкретно – повсеместното обявяване за престъпление на най-елементарните човешки чувства, възприемани като белези на контрареволюционен индивидуализъм. Човек е можел да бъде наказан, че е помогнал на болен или недъгав съсед – единствено Ангкар може да го направи. Забранени са любовните жестове и думи между съпрузите – цялата любов трябва да е насочена към Ангкар, а ролята на женените двойки е сведена до създаване на потомство. Що се отнася до извънбрачните връзки, те често били наказвани със смърт. И парадоксално – в този хаос от непресекваща бруталност обидата и ударите, например от родители към деца, били смятани за тежки престъпления: и тук монополът е запазен за Ангкар.

Същите принципи водят и до една чисто инструментална концепция за индивидите, изразена отлично в смразяващата формула на кадрите на Червените кхмери и потвърдена от много очевидци на онова време: „Да се загубиш – не е загуба, да се запазиш – няма никаква полза.“ Тази сентенция открива пътя пред всички смъртоносни злоупотреби: постоянни депортирания, често на цели семейства, към все по-убийствени места, където върлува малария и земята се обработва трудно; всеобщо недохранване, като жертвите са имали единствено правото да берат плодове или да събират дребни ядивни животни; използване на храната като оръжие, за да се различат покорните от непокорните или от слабите; превръщане на болниците в места за умиране; изтощаване от работа, особено във фараонските усилия за напояване; и разбира се, екзекутиране със стотици хиляди на всички онези, на които – поради произхода им или поведението им – е могло да се гледа като на песъчинки в тоталитарната машина. Стига се дотам, че човешката пепел е използвана като тор – и то с гордост! – и са правени пълни кръвопреливания (поне в централния затвор „Туол Сленг“), при които донорът умирал. На депортираните се предлагал моделът на вола: покорство, безропотен труд, вярност към господаря. И трябва да се отбележи, че положението на животните било значително по-добро от (не)човешкото положение: удрянето на домашно животно било наказвано жестоко, а човекът бивал бит, измъчван и убиван по най-незначителни поводи.

Чистотата, за която вече казахме до каква степен Пол Пот е бил обсебен от нея, е втори ресор. Тя е причината за премахването на паричната единица и замяната ѝ със стокова размяна, но също и за изселването от градовете. Градовете, чието население образувало „новия народ“, лишен от всякакви права, всъщност имали тройния недостатък, че повечето от тях се били съпротивявали на Червените кхмери чак до края на гражданската война през април 1975 г.; че в много по-голяма степен от селата били проникнати от чужди влияния, особено западноевропейски от 1860 г. нататък (установяването на френския протекторат); и накрая, че били въплъщение на бастионите на пазарната икономика – още по-позорна, тъй като в Камбоджа, както и на други места в Югоизточна Азия тя се слива с етническите малцинства, съсредоточени в градовете: китайци, виетнамци и най-вече чам. С изключение на виетнамците, тези народности били преследвани не заради произхода им, а защото представлявали социално-икономическият модел, който кхмерите искали да премахнат. Което не попречило броят на избитите китайци (или по-скоро на сино-кхмерите, тъй като те по принцип били силно асимилирани) да достигне 38%, а на чам – 40%. 

От манията за чистота до национализма крачката е само една. Тя се изразява, на първо място, в политически план – в лишаването от имущество на почти всички чужденци, намиращи се в страната през 1975 г., в затварянето на почти всички посолства, последвано от масовото прогонване на виетнамците, живеещи в Камбоджа, а скоро и от иредентистка пропаганда, насочена против самия Виетнам: припомняне, че до ХVІІІ в. Сайгон се е наричал Прей Нокор, а Кампучия Кром (като цяло делтата на р. Меконг, където живее значително кхмерско малцинство) трябва да бъде върната на родината майка. Веднага след прекратяването на дипломатическите отношения на 31 декември 1977 г. унищожителният делириум вече минава всякакви граници. Пол Пот заявява по радио „Пном Пен“: „Като говорим за цифри, всеки от нас трябва да убие трийсет виетнамци... Другояче казано, ние ще загубим един човек срещу трийсет. Следователно ни трябват два милиона войници за шейсет милиона виетнамци“. В очакване това да стане, десетки хиляди камбоджанци, обявени за „виетнамски духове в кхмерски тела“ биват убити под претекст, че са агенти на могъщия съсед.

Крайният национализъм поразява и икономиката, която преминава изцяло на принципа на самозадоволяването, ако се изключи незначителният търговски обмен с Китай (зърнени храни и дърводобивни продукти в едната посока, оръжия и техника – в другата), докато преди войната Камбоджа е значителен износител на ориз. Тази изолация е обоснована теоретично от Кхиеу Сампхан още в дисертацията му от 1959 г. за икономиката на Камбоджа, в която той уверява: „Международната интеграция е първопричината за изоставането на кхмерската икономика.“ Всъщност по онова време тази позиция е доста банална, силно повлияна от теорията за „зависимостта“, създадена от латиноамериканските икономисти марксисти (например аржентинеца Раул Пребиш), които издигат идеята за силно протекционистко „местно развитие“, което трябва да позволи по-добро използване на суровините. Това, което не е толкова банално, е радикалността на прилагането ѝ в Камбоджа. Чуждестранната помощ е отхвърлена (с изключение – дискретно – на китайската) като пречка пред пълната независимост. Точно в момента, когато отварянето на икономиката позволява на южнокорейците и тайванците да достигнат до скромно благосъстояние, Камбоджа заключва своята – резултатите са известни...

Още по-съществен фактор за крайното насилие е слабостта на Червените кхмери в момента, когато идват на власт. При започването на гражданската война през март 1970 г. те могат да разчитат едва на 2000–3000 бойци, придобили известен боен опит през двете години престрелки („бунтът“ започва – в много скромен мащаб – през януари 1968 г.). Личният състав на КПК не е по-голям – по онова време страната наброява 7 милиона жители. Армията се разраства впоследствие, като със сигурност достига 100 000 души при победата. Но Червените кхмери си остават малка групичка, изстреляла се за няколко години до върховната власт, което е уникален случай в летописите на комунистическия свят. Последиците са тежки: слаба опора, особено сред градското население; необучени войници и затруднения това да се преодолее, тъй като много от тях са неграмотни; много малко кадри, също с недостатъчна подготовка (Пол Пот смята за излишно и прекалено четенето на каноничните трудове на марксизма и не прави нищо те да бъдат преведени на кхмерски); вътрешни разделения в партията не толкова на идеологическа основа, колкото на регионална и дори семейна: традиционната система на „връзките“ (кхсае) – мрежи от взаимозависимости, основани на силата на рода и неговите съюзници – пронизва движението на Червените кхмери и в известен смисъл го изопачава отвътре.

Но както е известно, насилието често е оръжие на слабите просто защото те са неспособни да убеждават и да накарат другите да ги уважават по друг начин освен чрез страх. В Китай или във Виетнам режимът набляга много повече на промяната на мисленето и на превъзпитанието (скъпоструващи и като време, и като човешки средства), отколкото на репресиите. В Камбоджа възнамеряват да направят същото, но са принудени да го ограничат до партията и кадрите, при това неравномерно и непостоянно. Така че в инструментариума остава единствено терорът. Много бързо вътрешните борби стават кървави: още преди победата, през 1974 г., за първи път е екзекутиран член на Централния комитет на КПК – Прасит. Следват още много кадри на всички равнища, особено през 1977–1978 г. Някои зони (на практика до голяма степен автономни, макар и само поради несигурността на транспортните средства) са „прочистени“ по особено кървав начин: северозападната част – през 1977 г., източната – през 1978 г.

Много скоро обаче цялото население е подложено на своеволията на подозрителни дребни началници, често обикновени младежи от бедни селски семейства, изпълнени с желание да си отмъстят на възрастните или на „привилегированите“; изведнъж те започват да разполагат с правото на живот и смърт и тласкани от централния апарат – да си служат и злоупотребяват с него неограничено.
Накрая трябва да споменем, че всякакви институции в Демократична Камбоджа са унищожени из корен.

Тази абсолютна диктатура всъщност е една анархистична задруга. Вече няма закон (над заповедите на Ангкар), няма Наказателен кодекс (всяко нарушение може да бъде наказано със смърт), няма съдилища, няма парламент, нито избори, дори няма правителство (министерствата функционират съвсем призрачно), а останките от администрацията се сливат напълно с партията и армията. Ето така правовата държава, колкото и да е несъвършена, може да бъде „надмината“ единствено от тържеството на най-абсолютния произвол.

 

Макар диктатурата да е стара като историята, тя придобива особен размах след края на Първата световна война с появата на съветския и фашисткия тоталитаризъм, а финансовата криза от 1929 г. открива пътя за триумфа на нацизма.

В продължение на четири поколения на всички континенти различни идеологически режими налагат желязна диктатура. Цял век на войни и унищожение, когато прогресът сякаш е насочен не в полза на човечеството, а срещу него. Тази форма на абсолютна власт, съсредоточена в ръцете на безмилостни, жестоки хора, белязва като с нажежено желязо режимите, в които те играят първостепенна роля. Характерите им са различни, но ги обединяват жаждата за власт, безогледният терор и дълбокото презрение към човешкия живот и всяка форма на свобода.

В книгата ще откриете 22 портрета на най-значимите световни диктатори, направени от някои от най-добрите съвременни журналисти и историци, специалисти в областта, за която пишат: Ленин, Сталин, Мусолини, Хитлер, Франко, Мао, Пиночет, Пол Пот, Саддам, Кадафи, Ким Ир Сен, Кастро, Тито, Асад...

Под редакцията на Оливие Гез тези очерци рисуват страшна, но много показателна картина на света. Изчерпателността на проучването, съчетано с разказваческо майсторство, ще ви даде правдива представа за живота и управлението на някои от най-кървавите диктатори през последния век.

Клуб Z публикува откъс от "Векът на диктаторите – живот, белязан от смърт" (изд. "Изток-Запад").

Режимът на Червените кхмери е отговорен за смъртта на една пета или една четвърт от камбоджанците (между 1,5 и 2 милиона души). Смайващият мащаб на това избиване, и то във век, който познава немалко подобни, не е дело нито на нашественици, нито на план за етническо изтребление и това го прави съвършено неповторимо. Червените кхмери – комунистическа група, която до края на 60-те години е почти незначителна – са издигнати на власт през април 1975 г. по едно невероятно стечение на обстоятелствата: безпомощен цинизъм на политическите им противници; влошаване на войната в съвсем близкия Виетнам след 1964 г. и нарастваща неспособност на монарха принц Сианук да продължава да поддържа политиката си на неутралитет; странно, противоестествено съюзяване на принца с Червените кхмери след държавен преврат, извършен от собствения му министър-председател генерал Лон Нол, който го сваля от власт през март 1970 г.; масирано вмешателство на Северен Виетнам в подкрепа на братската камбоджанска партия в условията на жестока гражданска война, утежнена от преимуществено въздушната американска интервенция; оттегляне на Съединените щати от индокитайския конфликт през 1973 г.

Тактическите умения на Червените кхмери и на техния водач Пол Пот, както и способността им да не отстъпват пред нищо, за да постигнат целите си, свършват останалото: Пном Пен пада на 17 април 1975 г., а жителите му се радват на завръщането на мира... за да се окажат прогонени вкупом веднага след това. Градовете са затворени, самата страна също – внезапно станала по-непробиваема от повърхността на Луната. Редките бежанци описват режим, основан на глад и кръв, на нечувано непрестанно потисничество. Унищожаването от Червените кхмери на собствения им народ, а скоро и самоунищожаването им в несекващите чистки довеждат страната до такова безсилие, че Виетнам – ненужно предизвикан – с лекота смазва въоръжените сили на Червените кхмери с една светкавична офанзива на Коледа 1978 г.: това е и първата „100% комунистическа война“, както и най-горещият епизод в конфликта между Китай и СССР. На 7 януари 1979 г. Пном Пен пада или е освободен – зависи от гледната точка. Един народ от оцелели хора, дрипави, гладни, скитащи по пътищата, става известен на слисания свят. Това пътуване в абсурдното оставя страната обезкървена и са ѝ необходими още петнайсет години, за да затвори шлюзовете на насилието, тъй като по границите с Тайланд все още продължават да се водят партизански войни. [...]

Когато утопията започне да бъде прилагана в действие, почти винаги е извор на човешки нещастия: това е известно поне от руската революция от 1917 г. Когато целѝ (като в Камбоджа) да смаже не само обществото, но и отделния човек, като го лиши от власт над самия себе си, резултатът може да бъде единствено ужасяващ. Ето например с какви препоръки Кхиеу Сампхан посреща през 1976 г. студентите, завърнали се от чужбина: „... духовната частна собственост е най-опасна, тя включва всичко, което смятате, че е „ваше“, всичко, което според вас е във връзка с вас – вашите родители, вашето семейство, вашата жена. Всичко, за което казвате: „Това е мое“, е духовна частна собственост. Забранено е да се мисли с понятия за „аз“ и „мое“. Ако кажете „моята жена“, това е лошо. Трябва да кажете „нашето семейство“. Камбоджанската нация е нашето голямо семейство. [...] Ние сме детето от Ангкар, мъжът от Ангкар, жената от Ангкар. Знанията, които носите в главите си, вашите идеи – те също са умствена частна собственост. За да стане човек истински революционер, трябва [...] да прочисти ума си. [...] Ако успеем да разрушим цялата материална и умствена частна собственост [...], хората ще бъдат равни. Но ако нямате нищо – нула за него и нула за тебе, – ето това е истинското равенство...“ От това следва – конкретно – повсеместното обявяване за престъпление на най-елементарните човешки чувства, възприемани като белези на контрареволюционен индивидуализъм. Човек е можел да бъде наказан, че е помогнал на болен или недъгав съсед – единствено Ангкар може да го направи. Забранени са любовните жестове и думи между съпрузите – цялата любов трябва да е насочена към Ангкар, а ролята на женените двойки е сведена до създаване на потомство. Що се отнася до извънбрачните връзки, те често били наказвани със смърт. И парадоксално – в този хаос от непресекваща бруталност обидата и ударите, например от родители към деца, били смятани за тежки престъпления: и тук монополът е запазен за Ангкар.

Същите принципи водят и до една чисто инструментална концепция за индивидите, изразена отлично в смразяващата формула на кадрите на Червените кхмери и потвърдена от много очевидци на онова време: „Да се загубиш – не е загуба, да се запазиш – няма никаква полза.“ Тази сентенция открива пътя пред всички смъртоносни злоупотреби: постоянни депортирания, често на цели семейства, към все по-убийствени места, където върлува малария и земята се обработва трудно; всеобщо недохранване, като жертвите са имали единствено правото да берат плодове или да събират дребни ядивни животни; използване на храната като оръжие, за да се различат покорните от непокорните или от слабите; превръщане на болниците в места за умиране; изтощаване от работа, особено във фараонските усилия за напояване; и разбира се, екзекутиране със стотици хиляди на всички онези, на които – поради произхода им или поведението им – е могло да се гледа като на песъчинки в тоталитарната машина. Стига се дотам, че човешката пепел е използвана като тор – и то с гордост! – и са правени пълни кръвопреливания (поне в централния затвор „Туол Сленг“), при които донорът умирал. На депортираните се предлагал моделът на вола: покорство, безропотен труд, вярност към господаря. И трябва да се отбележи, че положението на животните било значително по-добро от (не)човешкото положение: удрянето на домашно животно било наказвано жестоко, а човекът бивал бит, измъчван и убиван по най-незначителни поводи.

Чистотата, за която вече казахме до каква степен Пол Пот е бил обсебен от нея, е втори ресор. Тя е причината за премахването на паричната единица и замяната ѝ със стокова размяна, но също и за изселването от градовете. Градовете, чието население образувало „новия народ“, лишен от всякакви права, всъщност имали тройния недостатък, че повечето от тях се били съпротивявали на Червените кхмери чак до края на гражданската война през април 1975 г.; че в много по-голяма степен от селата били проникнати от чужди влияния, особено западноевропейски от 1860 г. нататък (установяването на френския протекторат); и накрая, че били въплъщение на бастионите на пазарната икономика – още по-позорна, тъй като в Камбоджа, както и на други места в Югоизточна Азия тя се слива с етническите малцинства, съсредоточени в градовете: китайци, виетнамци и най-вече чам. С изключение на виетнамците, тези народности били преследвани не заради произхода им, а защото представлявали социално-икономическият модел, който кхмерите искали да премахнат. Което не попречило броят на избитите китайци (или по-скоро на сино-кхмерите, тъй като те по принцип били силно асимилирани) да достигне 38%, а на чам – 40%. 

От манията за чистота до национализма крачката е само една. Тя се изразява, на първо място, в политически план – в лишаването от имущество на почти всички чужденци, намиращи се в страната през 1975 г., в затварянето на почти всички посолства, последвано от масовото прогонване на виетнамците, живеещи в Камбоджа, а скоро и от иредентистка пропаганда, насочена против самия Виетнам: припомняне, че до ХVІІІ в. Сайгон се е наричал Прей Нокор, а Кампучия Кром (като цяло делтата на р. Меконг, където живее значително кхмерско малцинство) трябва да бъде върната на родината майка. Веднага след прекратяването на дипломатическите отношения на 31 декември 1977 г. унищожителният делириум вече минава всякакви граници. Пол Пот заявява по радио „Пном Пен“: „Като говорим за цифри, всеки от нас трябва да убие трийсет виетнамци... Другояче казано, ние ще загубим един човек срещу трийсет. Следователно ни трябват два милиона войници за шейсет милиона виетнамци“. В очакване това да стане, десетки хиляди камбоджанци, обявени за „виетнамски духове в кхмерски тела“ биват убити под претекст, че са агенти на могъщия съсед.

Крайният национализъм поразява и икономиката, която преминава изцяло на принципа на самозадоволяването, ако се изключи незначителният търговски обмен с Китай (зърнени храни и дърводобивни продукти в едната посока, оръжия и техника – в другата), докато преди войната Камбоджа е значителен износител на ориз. Тази изолация е обоснована теоретично от Кхиеу Сампхан още в дисертацията му от 1959 г. за икономиката на Камбоджа, в която той уверява: „Международната интеграция е първопричината за изоставането на кхмерската икономика.“ Всъщност по онова време тази позиция е доста банална, силно повлияна от теорията за „зависимостта“, създадена от латиноамериканските икономисти марксисти (например аржентинеца Раул Пребиш), които издигат идеята за силно протекционистко „местно развитие“, което трябва да позволи по-добро използване на суровините. Това, което не е толкова банално, е радикалността на прилагането ѝ в Камбоджа. Чуждестранната помощ е отхвърлена (с изключение – дискретно – на китайската) като пречка пред пълната независимост. Точно в момента, когато отварянето на икономиката позволява на южнокорейците и тайванците да достигнат до скромно благосъстояние, Камбоджа заключва своята – резултатите са известни...

Още по-съществен фактор за крайното насилие е слабостта на Червените кхмери в момента, когато идват на власт. При започването на гражданската война през март 1970 г. те могат да разчитат едва на 2000–3000 бойци, придобили известен боен опит през двете години престрелки („бунтът“ започва – в много скромен мащаб – през януари 1968 г.). Личният състав на КПК не е по-голям – по онова време страната наброява 7 милиона жители. Армията се разраства впоследствие, като със сигурност достига 100 000 души при победата. Но Червените кхмери си остават малка групичка, изстреляла се за няколко години до върховната власт, което е уникален случай в летописите на комунистическия свят. Последиците са тежки: слаба опора, особено сред градското население; необучени войници и затруднения това да се преодолее, тъй като много от тях са неграмотни; много малко кадри, също с недостатъчна подготовка (Пол Пот смята за излишно и прекалено четенето на каноничните трудове на марксизма и не прави нищо те да бъдат преведени на кхмерски); вътрешни разделения в партията не толкова на идеологическа основа, колкото на регионална и дори семейна: традиционната система на „връзките“ (кхсае) – мрежи от взаимозависимости, основани на силата на рода и неговите съюзници – пронизва движението на Червените кхмери и в известен смисъл го изопачава отвътре.

Но както е известно, насилието често е оръжие на слабите просто защото те са неспособни да убеждават и да накарат другите да ги уважават по друг начин освен чрез страх. В Китай или във Виетнам режимът набляга много повече на промяната на мисленето и на превъзпитанието (скъпоструващи и като време, и като човешки средства), отколкото на репресиите. В Камбоджа възнамеряват да направят същото, но са принудени да го ограничат до партията и кадрите, при това неравномерно и непостоянно. Така че в инструментариума остава единствено терорът. Много бързо вътрешните борби стават кървави: още преди победата, през 1974 г., за първи път е екзекутиран член на Централния комитет на КПК – Прасит. Следват още много кадри на всички равнища, особено през 1977–1978 г. Някои зони (на практика до голяма степен автономни, макар и само поради несигурността на транспортните средства) са „прочистени“ по особено кървав начин: северозападната част – през 1977 г., източната – през 1978 г.

Много скоро обаче цялото население е подложено на своеволията на подозрителни дребни началници, често обикновени младежи от бедни селски семейства, изпълнени с желание да си отмъстят на възрастните или на „привилегированите“; изведнъж те започват да разполагат с правото на живот и смърт и тласкани от централния апарат – да си служат и злоупотребяват с него неограничено.
Накрая трябва да споменем, че всякакви институции в Демократична Камбоджа са унищожени из корен.

Тази абсолютна диктатура всъщност е една анархистична задруга. Вече няма закон (над заповедите на Ангкар), няма Наказателен кодекс (всяко нарушение може да бъде наказано със смърт), няма съдилища, няма парламент, нито избори, дори няма правителство (министерствата функционират съвсем призрачно), а останките от администрацията се сливат напълно с партията и армията. Ето така правовата държава, колкото и да е несъвършена, може да бъде „надмината“ единствено от тържеството на най-абсолютния произвол.

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията