Каква удивителна памет! Това е първото, което ме впечатли в автобиографичната книга на Веселин Маринов „От любов”, издадена от „Сиела“. От всеки ред лъха завладяващо простодушие и покоряваща искреност. Веселин Маринов сякаш говори от страниците, сякаш чете редове от личен дневник, който е водил от най-ранни детски години. Очевидно редакторската намеса е била минимална, защото несъмнено е съхранен автентичният глас на автора, дори специфичният словоред. Читателят чак чува придиханията в края на изреченията, не се препъва дори в появяващите се тук-там паразитни думи и междуметия.

Веселин Маринов наистина е написал „книгата на живота си”, както споменава нееднократно. Върнал се е в ранното си детство, за което говори със сантиментално умиление.

„Казвам „у дома” само когато става дума за Полски Тръмбеш и нашата къща. Никога не използвам това понятие за друго място, за София, за апартаменти или вили.”

Спомените му за ранните и ученическите години в малкото градче са консервирани до плътност. Видно е, че е запазил чистите усещания от онова време, формирало човека Веселин Маринов, който не се е променил оттогава, както признава сам:

„Аз съм такъв, какъвто съм бил и преди 40 години.”

Певецът разсъждава върху ценностите на онези времена – 60-те и 70-те години на миналия век, с топлота. Спомня си с любов „клисавия козунак”, който и до днес обича и дори му го приготвят специално. Разказва с гордост за това колко обича манифестациите. Умилително нежни са и спомените му как се е колело прасето в техния двор.

Палавият и не особено добър ученик, както сам признава, демонстрира несъмнена подкрепа към възпитателните методи на миналото.

„Не знам защо, но мен майка и татко не са ме били”, казва Маринов, но после описва с умиление колко добро въздействие е имал боят в училище върху дисциплината на учениците. Споделя, че най-добри спомени има за учителите, „които са ме и шамаросвали, защото е имало някакъв ефект от това”.

Сравнението с днешния ден не е ласкаво:

„Сега вече не можеш да кажеш на ученика нищо, все ще се намери някой, който да заговори за „права”.

Веселин Маринов и до днес нарича бившите си учители „другарю” и „другарко”.

„Години по-късно се е случвало аз да съм на улицата, да минава учител с автомобил и аз подсъзнателно да казвам „добър ден”.

Един от най-красивите му спомени е свързан с уроците за Йовков и с това как години по-късно любимата му учителка го сравнява със Сали Яшар, майстора на каруци.

Певецът е толкова простодушно откровен, че много от историите в книгата му са всъщност признания за бели, нарушаване на правилата и простъпки още от ранните му години. Признава си например как неведнъж е вземал редове от стихотворения, които са му харесали, и ги е дописвал. После пишел на албума, в който включвал песните:

„Текст: народен”.

Казармата заема отделна глава от биографията на Веселин Маринов. Важна е за него, защото „вярно е, че в казармата момчетата ставаха мъже”, а и защото „повечето войнишки спомени са пълни с момичета”.

Жените са важна част от живота на Веселин Маринов още от ученическите му години. Разказва откровено за всичките си увлечения още от първи клас, за предателствата и страстите си. За първата любов, която изпратил веднъж до дома ѝ в 7. клас и запомнил това за цял живот, бил влюбен в нея дълги години, но тя се омъжила за друг. Всеки разказ за жена и любов в тази книга е изпълнен с някакъв свян, дошъл сякаш от друго време – чиста романтика като от мелодрама.

Въпреки че осъзнава цената си, Веселин Маринов разказва историята за влизането си в музикалния свят скромно, като малкото момче от провинцията, което е бил.

„Аз, селянинът с колелото, седя и си мисля: „Баааа, какво правя тука.”

Така звучи коментарът му в биографичната книга за първото му присъствие на урок по музика в София. А пиететът му към големите имена, към авторитетите, тогава и сега, изглежда неподправен. Звучи възхищението на малкото момче от Полски Тръмбеш, което сякаш случайно е попаднало там, където никога не е очаквало да бъде.

Но не се срамува да разкаже как се е сдобил със средства за следването си – 50 малки прасенца, отгледани от родителите му, носят парите, които го спасяват от връщане в малкото градче.

Веселин Маринов помни и споменава имена и дати с пунктуалност, която прилича на деловодна книга. Нищо не е забравено, никой не е пренебрегнат. Той помни датите на концертите си от самото начало, дори най-малките, дори в селски стопанства и по бригади. Помни кой го е посрещнал, с кого е бил и какво е пял. Споменава с еднакъв ентусиазъм както кмета, който му е предложил място до плажа в Шабла срещу 500 лв., така и Клаудия Шифър, с която се запознава в Германия. Разказва за приемите в Германия със същото раздразнение към отношението на богаташите към България, което самият той проявява към двамата монголци, с които не успява да живее и една вечер в малката стая в общежитието на Консерваторията като студент, защото не понася миризмата им.

Политическите му пристрастия също са изложени на показ. Той разказва спокойно как е приел поканата на БСП да пее на концертите им, как след това са го пренебрегнали, защото е бил любимец на Жан Виденов, и как се е запознал с Цветан Цветанов. На първата им среща в кметството тогавашният зам.-кмет по сигурността му казал:

„Радвам се да се запознаем, жена ми много те харесва. Слуша постоянно твоите песни. Даже веднъж й казах: „Знаеш ли кого видях? Твоя любимец, Веско Маринов, комуниста.”

„Е, видя ли и той като тебе спортува.”

„Абе, щом спортува, може и да е комунист, но трябва да се заслушам в песните му, може и да са хубави.”

Това според Веселин Маринов поставило началото на дългогодишно приятелство, което продължава и до днес. Певецът не крие обаче, че е много обиден от думите на Бойко Борисов „Не искам вече Веско Маринов да ми пее”. Твърди, че се е почувствал предаден.

„Защото дадох много на ГЕРБ, толкова много концерти. Всяка година в България има някакви избори и аз бях част от предизборната кампания на тази партия. Заклевам се в детето си – получавал съм само два или три пъти възнаграждение за това. И то пари от централата, които, ако разпределя на всяко участие, са символични суми. Казвал съм на Цветанов: „Цецо, какво става, няма ли някой лев да стигне до мен?“ А той: „Изчакай малко, сега в момента ГЕРБ няма средства.“

Няколко пъти – сякаш бегло – певецът сравнява себе си с Лили Иванова, най-вече по отношение на пълните зали.

„Не се притеснявам да кажа, че съм единственият – освен Лили Иванова, разбира се, който успява да се задържи на такова ниво за такъв период.”

Безпощаден е в откровеността си понякога. Житейската история на Тончо Русев, паралелната му любовна връзка, е разкрита без притеснение в книгата на Веселин Маринов, при това – според признанията на автора – без разрешение. И коментарите по отношение на композитора, който е автор на почти целия му репертоар, са изпълнени едновременно с признателност и известна жестокост, безизкусна, но и доста груба не само към Тончо Русев.

„Прави ми впечатление, че и други много известни хора, като остареят, стават егоисти, искат някак да се борят за своето си време, а то времето върви.”

Половината от текста на биографията е посветен на хора, с които Веселин Маринов е общувал – Емил Димитров, Евтим Евтимов, Филип Киркоров, Николай Априлов. Разказан през общуването му с тях, животът му придобива друг контекст.

Финалът е посветен на неговите размишления за религията, благотворителността, бъдещето. Книгата е завършена в началото на 2020 г., затова Веселин Маринов не спестява на читателя дори разсъжденията си за вируса, преди да разбере, че сам ще бъде повален от него. Той говори за „новото нормално” и изразява страх от глобализма, надява се „да си върнем ценностите от времето, в което дигиталните отношения между хората и парите не бяха основният фактор в живота ни”.

„От любов” е изповед на маса. Неизбежно е да ѝ повярваш, тя е толкова откровена, че дори няма намек за мяра и граници. Веселин Маринов и в автобиографията си е такъв, какъвто го виждаме на сцената – прекомерно раздаващ се.

"Площад Славейков"