Голям шок предизвика масовото гласуване за Слави Трифонов, особено вотът от чужбина. Три дни хората се карат кой е по-прост - тия българи навън или тия българи в България. Добре, че сме малко хора и диаспората ни е всеки крак за себе си. А представяте ли си, ако бяхме много и на три морета колко трудоемко щеше да е да се разберем кой е по-простият? 

До Великден нямаше да сме се изказали до край и да сме си казали всички смешки за изтеклия мозък в чужбина и лоботомирания, останал у нас. А можеше и да се правят разни оси - Оста на простаците и Оста на чалгарите срещу Антантата на диагоналките и понякога срещу Конфедерацията на селяндурите.... Колко сложно щеше да е, ако бяхме велика нация. Добре, че сме си прости и сме си само ние. И Шостакович, ако вярваме на милионите възмутени от чалгата.

Много се изписа и изприказва по адрес на българите в чужбина и масовото гласуване за Слави Трифонов в диаспората. Единственото вярно в тези приказки и обобщения обаче бе..., че нищо от казаното и написаното не е вярно. Едва ли някой, който е живял малко в чужбина или в някое източнобългарско село, е бил изненадан от резултата.

Защото чужбина и българско село много често е едно и също. Цели региони напускат България от години, защото нямат препитание по родните си места. В Германия, например, тези хора остават заедно. Добрич е в Берлинско, Столипиново в Дортмунд, Шумен е около Франкфурт. Кърджали и Разград много често избират Белгия.

Обикновено някой от селото емигрира, намира си работа и започва да тегли роднини и приятели. Тези хора не са точно емигранти – те само физически не са в България, но искат рано или късно да се завърнат. Живеят по 5-7 души в една стая, заробват ги по кланици и парници, а те пращат всеки спестен лев на децата и родителите си в България, събират, за да построят къща. През последните години обаче все по-често започнаха да изтеглят семействата си, отказали се от мечтата, че с малко събрани пари ще си направят дребен бизнес в родината. Тези хора не стават и не лягат с „Панорама“. Те разбираха това, което им казваше Борисов, но разбират и това, което им казва Трифонов. От Борисов са разочаровани тотално. На петчасовите опашки пред изборните секции в Германия темата беше само една и я повдигаха именно такива хора: „Как може Борисов да пилее толкова милиони и милиарди от джипката, а семействата ни въпреки това да са на ръба на оцеляването?“ 

Но това също не е образът на българския емигрант. Това е само една част от тази група – много голяма, но все пак не представителна. Какви са сънародниците в чужбина много зависи и от режима на приемната страна – доколко е лесна емиграцията в нея. В Англия, например, десетилетия наред можеше да отиде всеки. Просто трябваше да му стиска. Там не ставаш част от социалната им система, но можеш за три дни да си направиш фирма. В Германия дори и да си германец, създаването на фирма отнема седмици. Трябва да знаеш езика. Задължително е да влезеш в социалната система. Ситото е доста по-дребно. А в САЩ емигрираш обикновено с идеята, че е завинаги. Това пак са обобщения, но смея да твърдя, че до голяма степен отразяват реалния образ на диаспората.

Хората са си тръгнали много често, защото не са имали друг шанс вече в България. Финансов или културен, но липсващ. И това е причината да гласуват за промяна.

Има и друга група българи в чужбина – тези, които са избрали емиграцията, защото са имали по-добри предложения за работа, защото са сключили брак с чужденец, защото следват в чужбина, защото са решили да опитат заедно с децата и да останат, поне, докато те се изучат, а има и немалко, които са извън България, защото имат болни деца, които здравната система в България просто не поема. Това са хора, които са граждански активни, които следят какво се случва в България, които създават български училища навън, организират се в български клубове, строят църкви, канят артисти за театрални постановки, правят филмови фестивали, ходят на концерти на български групи, събират се на четения на български писатели и имат дори книжарници за българска литература. Те са интегрирани в местната държава, но поддържат и родната си култура. Обикновено това са и гласоподавателите на "Демократична България" (но не всички) и тях няма нужда да ги убеждаваш, да им разясняваш, те са си готов електорат.

Това са хора, които си намират и наемат сгради за неделното българско училище без никаква помощ от България, които имат създадени от родината им проблеми с документацията, изборите, правата, но никога българските партии не са се интересували от това. Е, този път Слави Трифонов се е срещнал с български училища в Англия. Онлайн, но ги е изслушал. В телевизията му хората в чужбина могат да се обадят и да си кажат какъв е проблемът им. Никой друг не го направи. Та не е само „Едно ферари с цвят червен“ движещата сила на гласуващите в чужбина, нито пък само гневът към управлявалите досега. По-сложно е. Те виждат, че има проблем за решаване, има работа за вършене и търсят онзи, който ще им го свърши. Наивно или не, но не чакат на дивана у дома нещата да се оправят от самосебе си. По същата причина те и са емигрирали.

Всички тези разнородни групи българи в чужбина рядко се срещат всъщност. 

Между другото може би най-важният детайл в моите наблюдения над тях е, че аз съм виждала тези разнородни групи на едно място само на три места: в българската църква в Берлин на Великден, на литературно четене с участието на Мариян Вълев, прочул се с ролята си на Куката и на пиесата на Иво Сиромахов „Островът“.  И на 4 април на изборите. Хипстъри, сутеньори, студенти, професори, продавачи, миячи на чинии, българи, роми. Пълна църква, пълна тетарална зала, огромна опашка пред урната.