Спасени или оцелели са българските евреи през Втората световна война и чия е заслугата за това? Спорът по тези въпроси често стига до крайности – от твърдението за абсолютната заслуга на цар Борис III за спасението им до отричане и вменяване на пълна вина на Царство България за депортацията и унищожението на евреите от Беломорието, Вардарска Македония и Пиротско. Има ли все пак герои, отстояли до края принципите на хуманизъм и неприкосновеност на човешката личност?

На  пазара може да откриете достойното издание на „Доблест и наказание”, в което проф. Вили Лилков – съавтор заедно с Христо Христов на приносните „Бивши хора по класификацията на Държавна сигурност” и „Погубената България” – проследява съдбите на хората, помогнали на българските евреи през времето на Втората световна война. След края ѝ те са съдени от Народния съд и преследвани от ДС, а върху имената им е хвърлена сянката на забравата.

Изследването е тематично продължение на издани­ята от поредицата „Незабравените лица на спасението“. В него оживяват тихите дела на „обикновените” граждани – като   добрия съсед, хлебаря или аптекаря, притекли се на помощ в тежки моменти; фабрикантите, които въпреки забраните приемат на работа бедстващи евреи; обще­ствениците, кметовете, митрополитите, писателите и народните пред­ставители, издигнали глас срещу антисемитизма и расовите теории и застанали в защита на евреите. Техните следи не само са почти напълно заличени от историческите хроники, но след 9 септември 1944 г. някои от тях са убити, а други – хвърлени в затвори, концлагери и изселени. Собствеността на мнозина е отнета, лишени са от работа и пенсия, обявени са за врагове на народа и паметта за тях е напълно заличена.

Базирана на архивите на Държавна сигур­ност, документи от Държавна агенция „Архиви“ и  лични спомени, „Доблест и наказание” проследява детайлно обществената реакция в България на едно от най-мрачните и срамни петна от човешката история – Холокоста. 

Премиерата на книгата ще се състои на 15 юни от 18:00 ч. в София Хотел Балкан (пл. „Св. Неделя” 5), а почетни гости на събитието ще бъдат посланикът на Държавата Израел в България – Н. Пр. Йорам Елрон, председателят на българското представителство на Фондация „Конрад Аденауер” –  Торстен Гайслер, и председателят на организацията на евреите в България „Шалом” – д-р Александър Оскар. Входът е свободен.

"Доблест и наказание” се издава с подкрепата на фондация „Конрад Аденауер“.

Вили Лилков е професор по физика, доктор на науките. Дългогодишен ръководител на катедрата по физика в Минно-геоложки университет „Св. Иван Рилски“. Общински съветник и заместник-председател на Столичен общински съвет (1999 – 2014), както и народен представител в 43-то Народно събрание (2014 – 2017). 

Дълги години задълбочено проучва архивите на ДС и по-специално документите, които са пряко свидетелство за репресивната политика, която БКП провежда в продължение на 45 години спрямо националния елит, като в резултат на това след „Девети“ той е ликвидиран. Среща се с хора, преживели концлагерите, затворите и изселванията, и записва техните свидетелства. Съавтор с Христо Христов на книгите „Бивши хора по класификацията на Държавна сигурност“ и „Погубената България“.

„И ако някой все още не е убеден, че историята на Холокоста трябва да стане задължителен предмет в българските училища, то нека прочете книгата на Вили Лилков. Тя е най-добрият учебник, от който бъдещите поколения ще могат да се учат на човещина, смелост, достойнство, чест и няма да позволят никога върху хората, които го носят, да плющи бичът на подлостта и позора.“

Исак Гозес

Клуб Z публикува откъс от „Доблест и наказание” на проф. Вили Лилков (изд. Сиела).

Еврейският въпрос в България и обществената реакция

1.1. Антиеврейското законодателство

Спасяването на българските евреи е резултат от един продължи­телен процес, в който Народното събрание и правителството на Цар­ство България, от една страна, приемат закони и наредби, с които от­немат правата на евреите, ограбват имуществото им, изтласкват ги от активна роля в обществото, подготвят депортация и ги изселват, мобилизират мъжете в трудови групи и ги вкарват в лагери, а от друга страна, членовете на Св. Синод на БПЦ, политици, общественици, ин­дустриалци, писатели и обикновени граждани оказват съпротива и ги подкрепят. Българската реакция срещу антисемитизма включва пред­ставители на всички слоеве на обществото, защото между българи и евреи от дълги години са установени отношения на доверие, добросъ­седство и взаимопомощ и реално до 40-те години на ХХ век анти­семитизмът има малко последователи сред маргинални групи и няма мобилизираща роля. 

Българите не възприемат евреите като заплаха и антиеврейското законодателство не е в дневния ред на обществото[1]. Когато в Германия започват гоненията срещу евреите, проф. Петко Стайнов, проф. Асен Златаров, писателят Антон Страшимиров, Екатерина Каравелова и др. учредяват Комитет за защита на евреите в Германия. През 1937 г. Буко Пити, журналист и издател, публикува анкета с 62-ма общественици и интелектуалци, посветена на расизма, антисемитизма и еврейството[2]. Всички, без изключение, осъждат антисемитизма, обявяват расовата теория за несъстоятелна и дават ласкави оценки за българските евреи. Книгата е одобрена от Контрола по печата, а т.нар. „чиновник чужда преса № К3516“ докладва пред отдел „Политическа полиция“: „Не на­мирам, както в предговора, така и в увода и текста на книгата, данни и пасажи, които биха дали повод за инкриминирането ѝ“[3]. 

В анкетата Александър Малинов заявява, че „евреите у нас биха предпочели да имат за свое отечество България пред всяка друга земя, освен разумява се „обетованата“, за която все още мечтаят“, а за про­тивоеврейското движение той вярва, че „забелязващите се усилия на отделни лица или у политически котерийки да го създадат не ще успе­ят“. За Атанас Буров „теорията на расизма е чужда и непонятна“ и „от гледна точка на нашите национални интереси няма по-голям абсурд от насаждането на антисемитизъм в България“. Никола Мушанов е категоричен: „Българският народ по природа е демократичен и е чужд на ксенофобията“; Григор Василев e убеден, че „културният и мора­лен човек не може да бъде антисемит“, а за Вергил Димов „евреите са били и са добри граждани, които във всички времена на национални напрежения са изпълнявали достойно своя отечествен дълг“. Според Стефан Македонски злината, която нацистите в Германия причиняват на националната си култура с изгонването на евреите, „е много по-голяма от загубването на колониите след войната. Надпреварването на почти всички държави, дори Америка, да предлагат катедрите на своите университети на професори-емигранти, се явява като протест на гоненията в Германия“. 

В навечерието на Втората световна отношението към евреите на всички нива в държавата е добро, без дискриминация, а проявите на антисемитизъм са изключение. Евреите служат в българската армия като войници и офицери и много от тях загиват на фронтовете по вре­ме на войните. Всички учебни заведения са отворени за тях. Почти всяка по-сериозна антисемитска проява среща достойна обществена реакция. 

В края на 1938 г. в Провадия се появяват позиви срещу евреите с обвинение, че са завладели най-големите индустриални предприятия, и адвокатът Христо Родев веднага излиза с опровержение в местния вестник „Провадийски ек“. 

Народният представител Иван Пастухов отправя питания към министъра на вътрешните работи д-р Николай П. Николаев за неза­конните действия на ратниците в София, които провалят сказките на проф. Методий Попов срещу расовите теории, както и за нападенията на ратници в еврейския квартал в София. От отговора на министъра се вижда, че полицията е претърсила клубове на ратнически организации и е предала нападателите на прокурор6. 

През 1939 г. еврейски къщи и магазини в Пловдив са изписани с лозунги срещу евреите, в отговор на което юристът Недко Каблеш­ков публикува статия във вестник „Борба“ срещу вандалите и анти­семитизма и настоява въпросът да се постави в Народното събрание. Писателят Йордан Ковачев от Пловдив е на мнение, че по отношение на расовите теории „огромното мнозинство у нас не се поддава на инжекции и внушения“ и проявява толерантност. Когато расизмът и антисемитизмът в Германия са в разгара си, той говори в еврейските клубове, среща се с младежи евреи, публично подкрепя еврейството и публикува във вестниците „Ашофар“ и „Кадима“.

*

В началото на Втората световна война отношението към евреите се променя. Правителството разпорежда около 4 хиляди евреи, чужди поданици, да напуснат страната, както и евреите, родени в България, които нямат българско гражданство. 

През м. октомври 1940 г. правителството внася в Народното събрание проект на Закон за защита на нацията (ЗЗН), в мотивите на който е записано: „Еврейството, като част от международното ев­рейство си остава чуждо на българския дух и с космополитичните си връзки представлява опасност за националната държава“. Правител­ството организира медийна кампания чрез специалния бюлетин „На­родна информация“. В бюлетина от 12 октомври 1940 г. се подчер­тава, че „грижите, които българската държава полага за защита на нацията чрез новия законопроект се посрещат с одобрение от всички обществени среди у нас“. Чрез него „българската държава желае да се освободи от зловредното и гибелно влияние на международните тайни организации“, „да запази националния си характер и да не допусне лица от небългарски произход да участват в управлението и живота на държавата“. Като основен проводник на всички чужди влияния е посочено еврейството, затова целта на ЗЗН е „да ограничи влиянието на еврейството в обществения и стопанския живот на страната“ и „да не допусне дейност от страна на евреите в България, която да попречи на следваната от държавата политика“[4]. Два дни по-късно, в поредния брой на бюлетина, се твърди, че: „Евреите в България, дори когато са приели българско поданство, не са част от българския народ... Те по дух, кръв, по религия и възпитание си остават завинаги и преди всич­ко членове на своя род. Те следователно са кръв от кръвта, плът от плътта не на българската народност, а на международното еврейство, което преследва свои, собствени национални, политически, религиоз­ни и културни цели“. 

Българското радио много често в своите предавания пропаган­дира държавната политика срещу евреите: „Целта на антиеврейската политика се състои в това еврейската кръв постепенно да изчезне от България“; „Трябва да се сложи край на сантиментализма“ (спрямо евреите); „Има интелигенти, които хленчат за съдбата на евреите“; „Еврейският въпрос не е само икономически, това е въпрос за кръвно, биологическо унищожение на евреите“.

При откриването на редовната сесия на XXV ОНС на 2 ноември 1940 г. в тронното си слово цар Борис III обръща внимание на пред­стоящото приемане на новите законопроекти, без да споменава пряко евреите и ЗЗН. Според него законите имат за цел: „запазване сигур­ността на държавата от чужди влияния и пропаганда, запазване здра­вината и чистотата на българската нация, заздравяване на моралните и материалните устои, върху които се изгражда българското семей­ство“. Той заявява, че с тях се постига „повече социална справедли­вост с оглед интересите на нацията“ и те ще доведат до осъществяване на „инициативи от жизнен национален и социален характер“[5]. Думите на царя са конкретизирани в речта на министъра на МВРНЗ Петър Габровски, произнесена в Народното събрание един месец по-късно. Той казва, че спрямо евреите ще се прилагат строги мерки по идео­логически причини („запазване на националния ни облик и вписване на страната в новия ред в Европа“) и икономически причини („да се установи контрол върху икономическата дейност на евреите“)[6].


[1] През 30-те години на ХХ в. в България съществуват политически формации, които включват в своите платформи борбата срещу евреите, като „Национална задруга – фашисти“, Съюз на българските фашисти, Съюз на ратниците за напредък на българщината, но те нямат сериозно влияние.

[2] ЦДА, ф. 366Б, оп. 1, а.е. 1699, Българската общественост за расизма и антисемитизма. Анкета между видни представители на българската общественост, наука, литература, изку­ство, уредник Буко Пити, София, 1937 г.

[3] ЦДА, ф. 370, оп. 2, а.е. 2967, досие на книгата на Буко Пити № 3322/1937 г. в бюро „Преса и печат“, отдел „Политическа полиция“ при Дирекцията на полицията.
[4]  ЦДА, ф. 366Б, оп. 1, а.е. 995, л. 3, „Народна информация“. Преглед на събитията и печа­та. Бюлетин със съобщение по законопроекта за защита на нацията. София, 12 октoмври 1940 г.21 

[5] Пак там, 2 ноември 1940 г.
[6] В периода 1940–1943 г. царят държи три тронни слова, в които не засяга пряко темата за евреите, но всички законопроекти, свързани с антисемитското законодателство, са одобря­вани от него преди внасянето им в Народното събрание.

10 Много от поздравителните телеграми и адреси са