Вече познаваме авторката на тази книга – неподражаема, неизменно изненадваща. Романът й „Жените на Лазар“ („Прозорец“, 2014) спечели любовта на читателите в Русия и в още 25 държави, както и цял куп награди, включително „Болшая книга“ за 2012 г. Тук, в „Безбожната уличка“, Марина Степнова е по-вглъбена, по-камерна. Но и все така магнетична и очароваща с уникалния си стил – красив, метафоричен и безпогрешно точен дори в най-дребния детайл. 

Иван Огарьов е прочут лекар, избрал най-хуманната професия не по вътрешна потребност, а след трагичен инцидент. Белязан от безрадостното си детство, той не обича работата си, нито преданата си жена, не обича и себе си. Книгите и изтощителната работа в клиниката изцяло поглъщат дните му. Чак до закъснялата, опияняваща и разрушителна среща с любовта. Тогава черно-белият, предвидим свят на д-р Огарьов изведнъж се разпада, ледът в душата му започва да се топи. Но усетил прелестта и многоцветието на живота, той изневерява на принципите си, като подло предава най-близките си хора. И бумерангът на съдбата се връща към самия него. 

Освен че ни потапя в московския живот от 60-те до 90-те години, романът неудържимо увлича с прецизния психологически разрез на противоречиви човешки характери, с нестандартния поглед на авторката към темите за любовта и последиците от липсата й, за рамките, в които често се затваряме сами, за цената на свободата.

Клуб Z публикува откъс от "Безбожната уличка" на  Марина Степнова (изд. Прозорец").

Всичко това е така, защото у нас нямаме сирене, обади се Маля. Кое – всичко това? – не разбра Огарьов.

Ами това – Маля завъртя глава, изпусна си шнолата и се засмя. Шнолата заподскача като жива под краката на сервитьора, който тутакси се наведе пъргаво, с контешка лекота – професионалист. Огарьов не беше успял и да мигне, а Маля отново прибираше косата си. Залязващото слънце, музиката, медът. Най-прекрасното зрелище. Сервитьорът избъбри нещо с картечна скорост, по котешката му физиономия беше ясно, че е комплимент, и Маля му отговори със същата скоропоговорка. Английски – свободно, италиански – много добре, френски – нищо особено, но в Париж със сигурност няма да пропадна. Немски – бррр. Не го обичам. Огарьов за кой ли път съжали себе си, немия, безезичен урод. Езикът беше свобода. Маля беше свобода. Оказва се, че на това трябва да се учиш от дете. Той не го знаеше. Никой от тях не го знаеше. Докато следваше в Медицинския институт, курсът по чужди езици просто отпадна. Страхуваха се, че те ще се разпилеят, ще отпълзят бързо, като хлебарки. Позорно ще избягат. Някои наистина избягаха. Избраха дори не себе си, а децата си. Ще пораснат чужди, зад граница, ще се притесняват от несполучилите си родители, от провинциалния им акцент, от провинциалното им неумение да бъдат щастливи. Просто да бъдат.

Маля беше част от този дивен свят. Той – не. 

Но нищо, ще навакса. Всичко все още предстои.

И какво ти каза този тип? – попита Огарьов, имитирайки страховита ревност. Всъщност беше глупаво да ревнува – италианците гледаха отлично на жените, много правилно. С възторг и апетит. Точно така гледаха и на храната. Подир Маля цъкаха възторжено с език, местните старци се разтапяха от нея като помияри от случайно погалване. Един, в моторизирана инвалидна количка, любовно поглади с очи Малините коленца, бедрата й, копринената й рокля. Едната й презрамка вечно падаше, а нея вечно я мързеше да я оправи. Непочернялата кожа. Почернялата кожа. Като екстрасистола. Поразително нарушение в сърдечния ритъм. Маля се усмихна на стареца, тя се усмихваше на всички, и той, ловко обърнал бръмчилото си на кръстовището, мина още веднъж покрай нея – влюбен, красив, деветдесетгодишен. На кормилото се вееше знамето на родината му – зелено, бяло, червено.

Също трикольор, но каква разлика. Огарьов се запита какво би могло да го накара да закрепи на деветдесет години държавния флаг към инвалидната си количка, но не можа да намери нито една причина. Може би само още една Велика отечествена война. На хипстърите срещу скинарите. Но за когото и да отидеше да воюва, все едно не биха му дали такава яка количка. В неговата родина деветдесетгодишните не се придвижваха по улиците и не флиртуваха с момичетата. В неговата родина изобщо нямаше инвалиди. Те кротко гниеха в старческите домове. Братска могила, братско сърце, Братската ВЕЦ.

Та какво беше това? – повтори той. Ти пак за сервитьора ли? Каза, че приличам на мадона. Е, не съвсем на мадона, но на една нейна част. Не много прилична. Това беше комплимент, ако се чудиш. При това с нужното уважение. Маля се засмя отново. Непрекъснато се смееше. И пак така лесно плачеше. Често. Той трябваше да обърне внимание. Беше длъжен да разбере. Идиот.

Не, не говорех за сервитьора. А за сиренето. Какво общо има сиренето?

Е как, каза Маля. Това е съвсем ясно. У нас няма сирене. А при тях има. За по-убедително тя взе от дървената дъска парченце пекорино, топна го в сладкото и го пъхна в устата си. Много е вкусно. Не съм си и помисляла, че такива безмозъчни същества като овцете могат да правят такова прекрасно сирене.

Не овцете го правят, Маля. Сиренето го правят хората.

И изведнъж проумя.

У тях наистина нямаше сирене. Собствено сирене. Твърдо, сълзящо, без дупки и какво ли не. Сладникаво, солено, прясно, с трюфели и червен пипер. Със синя и бяла плесен. Изобщо без плесен. С червеи като на гробища. 

В Русия просто не правеха сирене. 

А сладкото опита ли го? – продължаваше да настоява Маля. Сервитьорът каза, че е от лук. Опитай го, наистина е много вкусно. Ама какво пак си се залепил за лаптопа? Какво толкова има там? Пациентите ли? Да не би да не могат да изчакат? В края на краищата си в отпуска.

Не, не са пациентите. Само минутка, моля те.

Маля се начумери обидено, но опита виното, маслините и пак виното – и бързо се утеши. А Огарьов скачаше от сайт на сайт, потресен от простото си и страшно откритие. Сиренето, най-общо казано, беше на седем хиляди години. През 1750 година преди нашата ера високомерният вавилонски цар Хамурапи настойчиво препоръчал на поданиците си всеки ден да ядат сирене и хляб и да пият бира. Оказва се, че затова са имали такива дебели лъвове. Сиренето било познато и на Изток, и в Азия. В Древна Гърция и в Древния Рим. Средновековна Европа се тъпчела със сирене. Монасите измисляли вид след вид, селяните разбулвали тайните и тънкостите на ферментацията. Вари се до сгъстяване, разбърква се, прелива се. Повива се като бебе. Държат го – и това е най-важното – държат го по много месеци. Три, шест, девет, дванайсет, трийсет и шест. В едно от дюкянчетата двамата с Маля опитаха пармезан на пет години. Беше с цвета на глина и кехлибар. Ронеше се между пръстите. Пет години чакане. Всички те вярваха, че имат бъдеще. Всички до един. Дори най-нищожният средновековен селяк е знаел, че има права, макар и мизерни. Не било възможно да го убият просто така – като животно. Можел е да стане гражданин. Имал е сирене. Вярвал е, че след дванайсет месеца домът му, жена му, децата му и сиренето му все още ще са тук, на тази земя.

В Русия са правели само извара. Тя е готова още на сутринта. И до вечерта се вкисва. Но до вечерта все пак е трябвало да се доживее. Никой не се е надявал на нещо повече. Какво ти тук сирене? Какво стогодишно вино? На хора, които нямат никакво бъдеще, не им трябват празни надежди.

Русия научила за сиренето едва при Петър. Той докарал майстори сиренари от Холандия, много неща е докарал горкият измъчен човек, психопат и труженик, не бих желал да живея при такъв цар, но е страшно и да се помисли какво би станало с Русия без него. Сиренето вървяло, и то доста добре, но завинаги си останало чуждестранно забавление, каприз на свободни хора, които си нямат друга работа, освен да седят и да чакат течното да се превърне в твърдо, а от млякото и надеждите да се роди бъдещето – и сиренето.

Огарьов затвори лаптопа си.