Предстоящите президентски избори са добър повод да се припомни какво точно представлява българският президент и какви правомощия има. Текстовете в Конституцията за държавния глава са най-добрият ориентир за това какво точно ще избираме.

Трябва ли президентът да бъде обединител на нацията?

На този въпрос има много възможни отговори, но едно е сигурно – Конституцията не му вменява подобно задължение.

Според чл. 92. ал. 1 президентът е държавен глава и олицетворява единството на нацията.

С други думи държавният глава не е длъжен да бъде обединител, а само олицетворител на единството.

А въпросът за единството на нацията е доста деликатен, защото, като е известно, най-единни са нациите с авторитарно и тоталитарно управление.

Ето някои правомощия на президента, описани в чл. 98, които му дават доста власт и го правят много повече от представителна фигура:

Т. 2 - отправя обръщения към народа и Народното събрание

Тези обръщения биха могли да имат огромна тежест, ако президентът се ползва с обществено доверие.

Т. 6 - назначава и освобождава от длъжност ръководителите на дипломатическите представителства и постоянните представители на Република България при международни организации по предложение на Министерския съвет

Влиянието в назначенията на посланици никога не е за подценяване.

7. назначава и освобождава от длъжност и други държавни служители, определени със закон;

9. дава и възстановява българско гражданство и освобождава и лишава от него;

10. предоставя убежище;

11. упражнява право на помилване;

12. опрощава несъбираеми държавни вземания;

Все лостове, с които президентът може сериозно да влияе на обществения живот.

14. информира Народното събрание по основни въпроси в кръга на своите правомощия

С подобно „информиране” президентът би могъл да предизвиква дебати по определени теми, които по една или друга причина не попадат в интереса на депутатите, но са важни за обществото.

Чл. 100 урежда правомощията на президента като върховен главнокомандващ на въоръжените сили, както и това, че той оглавява Консултативния съвет по национална сигурност.

Особено интересен е чл. 101. където е описано правото на вето върху закони, приети от парламента. Според този текст парламентът трябва да гласува отново върнатия закон и той да бъде подкрепен от поне 121 депутати, за да бъде отхвърлено ветото.

В сегашната политическа ситуация подобно мнозинство е трудно за събиране и така правото на вето, дадено на президента, може да стане не просто отлагателно, а окончателно.

В  чл. 103 пък се описва процедурата, по която държавният глава може да бъде свален от поста си – т. нар. импийчмънт.

Това е изключително трудно, направо невъзможно да се случи.

Повод за подобен импийчмънт може да бъде само държавна измяна и нарушение на Конституцията.

Обвинението се повдига по предложение най-малко на една четвърт от народните представители и се поддържа от Народното събрание, ако повече от две трети от народните представители са гласували за това.

Конституционният съд разглежда обвинението срещу президента или вицепрезидента в едномесечен срок от внасянето на обвинението. Ако бъде установено, че са извършили държавна измяна или са нарушили Конституцията, пълномощията им се прекратяват.

Президентът и вицепрезидентът не могат да бъдат задържани и срещу тях не може да бъде възбудено наказателно преследване.

В чл. 154 президентът е записан като една от институците с право на инициатива за промени в Конституцията. Както е известно съдебната реформа изисква промени в основния закон. И президентът би могъл да се ангажира сериозно с нея.

Повсеместното схващане, че българският президент е просто главен церемониалмайстор на Републиката е доста погрешно. Държавният глава има доста сериозна власт.

За да я упражнява обаче има едно задължително условие – да притежава висок личен авторитет в обществото. Зад провалените премиери има парламентарно мнозинство, което може да ги поддържа. Зад президента такова няма.