Все повече си давам сметка, че ние сме приели, че живеем във и при демокрация, че оценяваме процесите в страната сякаш общественото устройство в България е демокрация. И оттук следват всички наши заблуди.

Това, което в момента имаме в България е ново, следпреходно статукво, облечено във формална и процедурна демокрация. Статуквото и силите/прослойките, които печелят от него (олигархията и гравитиращите край нея, печелещите от нея, паразитиращите върху нея – както някои птички паразитират върху крокодилите или едрите риби-хищници, като с човчици почистват зъбите и устната им кухина) взимат от демокрацията само онова, което ги устройва, всичко – именно формалните видимости и процедурните й функционалности. Останалото те или игнорират, или обезличават, или деформират, или окарикатуряват.

 Всъщност, за да функционира една пълноценна демокрация, са необходими няколко условия.
1. Това са закони.
2. Това са [силови] структури, които обезпечават (като контролират и наказват) спазването на тези закони.
3. Това са институции, чрез които държавата действа и осъществява своето предназначение.
4. Това е определен жизнен стандарт (под който демокрацията може дори да се превърне в своето отрицание, защото хората са демотивирани да играят по демократичните правила, защото ги преценяват като пречка или като недостатъчна гаранция за нормалното си живеене и справяне с трудностите на съществуването).
5. Това е определена демократична култура в обществото.

С невъоръжено, както се казва – с просто око се вижда, че нито едно от тези условия в България не е налице не само в достатъчната, но и в необходимата степен.
В този смисъл да се оценява с критериите на пълноценната демокрация това, което се случва и протича в България води само и единствено до грешни предпоставки и изводи. Нашата оценъчна оптика е повредена. Както не може да се съди за първообраза по отражението му в кривото огледало, така не може да се съди за процесите в страната ни през призмата на нормите и стандартите на пълноценната демокрация.

В България ние трябва да си дадем сметка за следните поне 4 неща.

Първо, трябва да се отделят Процедурите (т.е. de jure), по които се правят избори и се прави избор от Процедурите (т.е. de facto), по които се решава кой да управлява и кой какви постове да заема.

Това, че хората били избирали народните представители и съответно чрез народния вот се решавало какво ще бъде парламентарното мнозинство, изобщо не бива да ни пречи да осъзнаваме, че задкулисието и споменатите по-горе прослойки, които печелят от статуквото определят каква политика да се води и какво да се случва в България в политически, икономически, финансов, социален и ценностен план.
Управлението на България нито се решава, нито се определя от изборите, то се налага от една малка част от народа (даже не знам доколко тя е част от народа) – примерно 1% (а може би 0,75% и дори 0,5%) свръхбогати и 9% (а може би 8% и дори 7% много богати, които гравитират към най-тънката висша прослойчица на свърхбогатите.

Най-горните 10% (а може би 9% и дори 8%) контролират цялата ни политика, икономика, финанси, силови структури и независимо от формалните демократични процедури, а най-често именно чрез тези процедури инсталират висшата власт в страната (изпълнителна и съдебна, доколкото законодателната е все повече безнадеждно марионетна, импотентна, продажна, манипулируема, фасадна и пародийна).
Щом се оказа, че с немощта и тоталната сивост, импотентност и безгръбначност правителството на Орешарски и подкрепящото го парламентарно мнозинство се превърнаха в опасност за тези най-горни 10% (а може би 9% и дори 8%) – главно чрез пълната дестабилизация на страната и непрестанните протести, които, без да имат количеството и качеството радикално да променят каквото и да било, даваха звънък сигнал навън, че България се тресе и се намира в дълга вълна на неустойчивост и нестабилност, бе в много скоростен порядък извършена – чрез инструментариума на политическото и медийното инженерство – трансплантация и на страната бе присаден (ре-присаден) ББ.
Най-горните 10% (а може би 9% и дори 8%), т.е. олигархията и край-олигархията (тези, които печелят от статуквото без да са пряка част от олигархията) осъзнават с огромна сила, че никой по-добре от ББ не служи на техните интереси. ББ умее да прави всичко, което се изисква от него, да им предоставя целия ресурс на държавата за техни цели и в същото време да хвърля пясък в очите и да баламосва европейските партньори; да държи властта формално чрез демократичните процедури, но да не се свени да прибягва и до сила, когато се налага; да демотивира (понеже ги отвращава) всички мислещи, креативни, знаещи и можещи хора, които искат лидерите на България да са много по-интелигентни, по-модерни, по-знаещи езици, по online, по европейци и по демократи; да намира съчувствие у маргинализиращите се и превръщащи се в аутсайдери част от обществото, да реабилитира простаците, чалгарите по манталитет (колкото и точно „манталитет“ да не пасва за тях), неуките и слабообразованите, които соцът се стремеше да превъзпита и понаучи на ум и разум, а преходът ги заплаши да ги превърне във или поне да ги мисли за утайка.

Второ, трябва да се отдели Обществото от Гражданското общество.
Гражданското общество у нас не е както навсякъде в пълноценните демокрации, еманация, просветената част, активният връх на обществото.
 У нас обществото и гражданското общество живеят в паралелни, непресичащи се реалности, те имат коренно различни цели и коренно различни ценности. Обществото не само не подкрепя гражданското общество, но и не му вярва, да не кажа, че го мрази и даже презира, постоянно търси как да му прикачи лепкави и обидни епитети и квалификации – космополити, соросоиди, самозванци, ултралиберали от жълтите павета, надмогнали на харча си софиянци и т.н.
Обществото не желае от никого да бъде представлявано, още повече пък от гражданското общество. Обществото ни не се осъзнава като субект на демокрацията, а само като обект на демокрацията. Когато ти се изживяваш като обект на демокрацията, много лесно започваш да се самовъзприемаш като нейна жертва и да виждаш в нея причината за всички свои беди. Ако гражданското ни общество се състои от граждани и се стреми да ражда граждани, то обществото ни много държи да се държи като сбор от поданици, та дори и поданическата си култура то принася в жертва на търсенето на нещо ала патриархално – да се свлече до някаква такава сива, послушна, разделила се с отговорностите си като личности, нуждаеща се от закрила маса, която да се храни с илюзии, да се успокоява с утешения, да се възпитава с митове, да се надъхва с патриотарство, да се облекчава в търсенето на виновни за тежкото състояние – това могат да бъдат най-лесно и най-леко другите – по-рано другите бяха политическите опоненти (сини, червени), после станаха геополитическите големи братя (Русия, САЩ, съответно русо- фили или фоби, американо- фили или фоби), сега етническите нечистокръвници (циганите – казано на глас, турците – предимно в мислите). 

Трето, трябва да се отдели Сигурността от Свободата.
В пълноценната демокрация Сигурността и Свободата са тясно свързани, те са като скачени съдове, разумното общество намира разумен баланс между двете, като не им позволява да се изродят в крайности – когато Свръхсигурността на желязната клетка отрича напълно Свободата или когато Свърхсвободата на джунглата отрича напълно Сигурността.
У нас Сигурността и Свободата се отричат една друга, превръщат се в самоцел и тези, които искат преди всичко и най-вече едната от двете съкровени ценности, осъждат и осмиват, отхвърлят и отричат онези, които искат преди всички и най-вече другата от двете съкровени ценности. Последователите на религията „Сигурност“ гледат на опонентите си като на последователи на сектата „Свобода“. Патрициите на Свободата“, гледат на опонентите си като на плебеи на Сигурността. Всички, които са превърнали Сигурността като единствената, заслужаваща човек да се стреми към нея ценност, във всеки момент са готови да разменят още малко от своята Свобода срещу малко Сигурност и накрая получават нито Свобода, нито Сигурност. В същото време всички, които са превърнали Свободата като единствената, заслужаваща човек да се стреми към нея ценност, във всеки момент са готови да разменят поне малко от своята Свобода срещу малко Сигурност и накрая те получават нито Свобода, нито Сигурност.

Така се случва неизменно и винаги, когато Сигурността и Свободата се отделят една от друга и се превърнат в две изключващи се за един народ ценности. Този народ или приключва Свободата си като попада в желязната клетка на някой тоталитарен социализъм, или приключва Сигурността си като попада в тоталната анархия на някоя съпровождана с война на всички срещу всички джунгла…

И четвърто, трябва да се отдели България от Европа.
Да поясня, за да няма недоразумение – става дума за тези четири отделяния като конструиране на действащ, адекватен и рационален обяснителен модел.
Ние допускаме една колосална заблуда. Понеже България е в Европа, то мислим за България като за европейска държава. И като мислим така, се натъкваме на крещящи противоречия в нашето схващане и в нашите оценки за действителността.
А няма нищо подобно (е, добре, приемам – няма ПОЧТИ нищо подобно!). Това, че България е в Европа си личи само по две неща – едното е, че корупционерските кръгове получават възможност да присвояват просто несметни за нашите мащаби европейски пари, като оставят трохи за някой и друг инфраструктурен проект или някоя и друга програма за имитиране на европейски практики и решения; другото е, че политиците ни черпят легитимност от европейските си партийни партньори и-или се оправдават за разни неща – че „Европа настоява“, „Европа не позволява“, „Европа ще наложи санкции“ и т.н.
На практика обаче всичко си е по-старому.
- Да не би европейският избор да е безспорен и безалтернативен за страната ни?

Напротив, напротив, путинизмът (маскиран като русофилство) и евразийството (маскирано като „да не предаваме нашия двоен освободител Русия“) са все по-широко звучащ хит в главите на все повече българи?

-Да не би Европа да не е постоянно осмивана от стотици хиляди наши съграждани като гейска, кръвосмесителна, развратнаь ултралиберална, корумпирана, разпадаща се, деспотична, слугуваща на САЩ, ислямизирана и т.н.?

-Да не би у нас да не се ширят масово и вече да се превръщат в стандартна практика на политическото говорене ксенофобията, расизмът, етноненависта, шовинизмът или пък да сме станали по-чувствителни към слабите, бедните, маргиналите, аутсайдерите, нещастните, хората с увреждания, изобщо – към различните от нас?

-И може би най-важното – да не би да сме осъзнали, че България трябва да стане европейска държава, което означава да бъде демократична, модерна, нормална, законова, цивилизована, възпитана, подредена, търпима, културна, но също така това означава и продължителни, настойчиви, постоянни и самокритични усилия на цялото ни общество, на целия народ и неговите елити (политически, икономически, финансов, културен), защото членството в Европа е много повече от членството в ЕС и че членството в ЕС не е еднократен акт и свършен факт, а непрекъснат и много дълъг процес.

Аз не смятам, че дори с влизането и след влизането ни в ЕС ние сме започнали да ставаме по-европейска държава и по-европейски държащ се народ.
Ние се опростачваме, чалгизираме, смразяваме се, деградираме като общество и се рушим като народ. Така пропускаме шанса да станем европейска държава със запазване на нейния български характер; пропускаме шанса да се осъществим като страна, в която всички ние – българските българи, българските турци, българските роми, българските евреи и българските арменци – да живеем с чувство на споделена общност; пропускаме шанса да превърнем Родината си в уютно и обичано от всички ни материално и духовно пространство, от което нито едни млад човек няма да се спасява с бягство и обръщайки се с гняв назад.

Убеден съм, че само ако отделим, наистина и същностно, принципно, а не по принцип:

първо, Процедурите, по които се правят избори и се прави избор от Процедурите, по които се решава кой да управлява и кой какви постове да заема; второ, Обществото от Гражданското общество;трето, Сигурността от Свободата;и четвърто, България от Европа;ние ще можем да конструираме действащ, адекватен и рационален обяснителен модел за всичко, което се случва и което протича в страната ни.

В противен случай сме обречени да се лутаме, да се заблуждаваме, да се самозалъгваме и да се самоутешаваме, без да можем да разберем дълбоките причини за днешните беди в страната и обществото ни, без да можем да осъзнаем какви са болестите, които разяждат държавния и народностния ни организъм и като резултат – без да можем да намерим лечението за тях преди те да са се превърнали завинаги в нелечими, непреодолими и неизкореними.

Текстът е от блога на Николай Слатински. Заглавието и подзаглавието са на Клуб Z.