През ноември 2020 г. Евгений Лебедев, син на бившия агент на КГБ Александър Лебедев, става член на Камарата на лордовете. Лебедев-син е приятел на премиера Борис Джонсън. През 2020 г. Джонсън е пренебрегнал притеснения и предупреждения от МИ-6, написа преди дни Таймс. Спецслужбите оттеглили резервите си, след намеса на премиера, написа вестникът. Джонсън отхвърли твърденията. Евгений Лебедев е собственик на "Индипендънт" и на "Ивнинг Стандарт". Той написа статия и статия, в която обяви, че не е агент на Русия и зове да няма русофобия.

Ето и една гледна точка на колумниста на "Гардиън" Рафаел Бер към щекотливата тема, особено в контекста на нападението на Русия в Украйна и санкционния списък срещу руски олигарси.

"Направо на въпроса.  Ако някой човек живее по-дълго от предвиденото, трябва ли да продължа да плащам?

Питането идва от мениджър на пенсионен фонд на държавна руска компания. Той беше в Лондон на обучение за частните пенсионни фондове.  Току-що беше чул един актюер да обяснява как се действа. Руският мениджър беше пълен с подозрения към система с толкова безсрочни задължения. Аз превеждах и предадох въпроса му.

Актюерът потвърди, че колкото по-дълго живее пенсионерът, толкова повече получава. Руският клиент сви няколко пръста, другите два изпъна като имитация на дуло на пистолет и ги насочи към земята. "Не може ли, вие знаете, да се погрижим за човека?"   

Пак преведох. Актюерът ме погледна, за да получи знак, че това е шега. И да, и не. Това се случваше в средата на 90-ге години. Имахме работа с човек, който беше изплувал от руините от бившия Съветски съюз като контролираше сериозно количество пари на други хора. Не беше голям олигарх, но беше сред победителите в прехода, който беше накарал повечето руснаци да се чувстват като губещи. Въпросът не беше за пенсиите, а за властта. Защо да плащаш, ако не трябва? Какво ще има за боса? Британските консултанти се усмихнаха смутено и смениха темата.

Много промени настъпи оттогава. Русия спря да се опитва да бъде демокрация, след това спря и да се преструва, че опитва.  Великобритания спря да съветва руснаците как да правят пазарна икономика в рамките на върховенството на закона, след това спря и да се преструва, че се интересува как руснаците печелят парите си. Ако въобще се повдигнеше въпросът, когато свръхбогатите идваха да си купуват имения в Белгравия или футболни клубове от Първа лига, следваха много смутени усмивки и смяна на темата.

Разпространена западна заблуда в тези ранни години на постсъветския преход на Русия беше, че хора, които са израсли при комунизма, не разбират капитализма. Така беше пренебрегното значението на пазарните сили в съветското общество, които действаха на много нива. Имаше процъфтяваща търговия с незаконни стоки, която беше контролирана от криминални банди. Те имаха протекцията на властите. Полицейското безразличие си имаше цена.

Имаше търговия на услугите, или като бартер, или като кеш на ръка, когато някоя бюрократична врата трябваше да бъде отворена. Хората, които играеха в тази система в дни, когато печалбата беше идеологическо табу, нямаха нужда от уроци за пазарните сили, когато забогателите по мръсен начин бяха легитимирани. КГБ офицери и партийни апаратчици, които станаха милионери, не се опитваха да се отърсят от идеите на марксизмо-ленинизма.

Има тенденция да се гледа на руската история през последното поколение като поредица от пропадания: рухването на съветската власт, водещо до анархичната епоха на Борис Елцин, след това връщането обратно към авторитаризма при Владимир Путин. Но преминаването през целия път е общ етос, който разглежда цялата политика като преговори между хората, които са намерили начин да забогатеят, и държавните служители, които могат или да им помогнат, или да им попречат, и които определят цената. Това винаги е сделка между парите и държавната власт. Идеологията почти не влиза в сметката.

Този цинизъм е дълбоко вкоренен и насочен навън към всички страни и всички юрисдикции. Прекарах години в Русия и страните от бившия Съветски съюз, като студент, превеждайки на концерти, след това като кореспондент от средата на 90-те нататък. През цялото време влизах в този спор. Обяснявах, че нещата работеха по различен начин на запад – че демокрацията означава различен вид отношение между богатство, парламент и власт. Това твърдение рутинно се посрещаше с учтив скептицизъм или откровена насмешка. Като че ли само дете би повярвало на подобни политически приказки от 1001 нощ. Една обезкуражаваща тенденция през последните години е, че същият разяждащ цинизъм може да се чуе и в Обединеното кралство.

И колкото повече руски пари навлизаха във Великобритания, колкото по-вплетени ставаха богатите руснаци в социалния, политически и икономически елит на Лондон, толкова по-трудно ставаше да се твърди, че демокрацията работи при по-високи стандарти, че правилата ѝ не са удавени в пари, че системата не винаги отстъпва пред богатите приятели на шефа.

 Затова и назначаването на Евгений Лебедев в Камарата на лордовете беше толкова вредно, дори и преди да стане известно, че британските разузнавателни агенции са имали притеснения, че номинацията представлява риск за националната сигурност.

Когато Борис Джонсън предложи своя приятел за благородническа титла през юли 2020 г. наглостта на услугата предизвика много повече коментари отколкото факта, че става въпрос за руснак. След това възмущението утихна. Не беше за първи път място в Камарата на лордовете да се дава на приятел на премиер.  Има бенефициенти с по-тънки досиета на благотворително благоволение от това, което приятелите на Лебедев цитират, за да оправдаят издигането му до благородник. Той не е и донор на торите. (Други руснаци с двойно британско гражданство са дали милиони за хазната на консерваторите.) Не може да става дума за пари срещу отличия, когато не е имало пари.

Комитетът по предложенията в Камарата на лордовете не хареса кандидатурата на Лебедев, но това не трогна премиера. Обяви, че противопоставянето изразява антируски предразсъдъци. Разузнавателните служби промениха оценката си за риска. Шпионите са разбрали погрешно нещата. Дали само са се усмихнали смутено и са сменили темата, когато премиерът е настоявал приятелят му да стане английски пер?

Александър Лебедев, бащата на Евгений, източник на неговото богатство, някога е бил агент на КГБ. Но този статут не се наследява. Неговото отношение към Кремъл може да бъде описано като умерено. В статия от 2016 г. в "Стандарт" Александър Лебедев обяви, че олигарсите са плячкосали Русия и добави - "тъжно е, но някои от тях са близки до Путин". Но настояваше, че самият президент не стои зад грабежа.

Лебедев-младши в миналото е имал изказвания съзвучни с линията на Кремъл за анексацията на Крим през 2014 г., изказвал е съмнения за официалната британска позиция за отравянето в Солсбъри (по-скоро за отравянето на Литвиненко - бел. ред.), но това не e метежност. Вестниците, които той контролира, сега са против войната в Украйна. Желанието му да има място в Камарата на лордовете е мотивирано най-вече от суетата да събира хермелинови роби от ограничена серия. (Той не е гласувал и не е говорил в дебати от първата си встъпителна реч.) Приятелството му с Джонсън вероятно е в същата категория – министър-председател като колекционерска стойност от висок клас.

Но дори и службите за сигурност да са вдигнали шум за нищо, пак има нанесени щети. Спектакълът е депресиращ, не защото барон Лебедев от Хамптън в лондонския квартал Ричмънд ъпон Темза и на Сибир в Руската федерация е руснак, а защото абсурдната титла и корупционният процес, който я е създал, са в подкрепа на най-циничното разбиране за функционирането на британската политика. И то във време, когато трябва да внушаваме убеденост, че демокрациите работят по-добре.

Рафаел Бер е колумнист на "Гардиън", преди това е бил кореспондент в Русия и балтийските държави.